В църквата нямаше много хора. Петър Василев бе заел вече мястото си. Всички го познаваха като богобоязлив човек, който бе готов и на мравката път да стори.

Той бе преклонил глава и усилено се молеше:

– Боже, благодаря ти, че съм с Теб вече тридесет години. Много си ми помагал и се ме освободил от пороците ми. Ето постя два пъти в седмицата, плащам си десятъка и не пропускам богослужение. Благодаря Ти, че не съм като другите хора, затънали в греха и беззаконието си ……

Изведнъж нещо смути молитвата му и Петър повдигна очи.

Прага на църквата бе прекрачил луксозно облечен мъж. На ръката му се виждаше доста скъп часовник.

„Този какво право има да влиза тук?! – помисли си ожесточено Петър. – Да си гледа света, парите и удоволствията. Нима може такъв да се покая искрено? Ще го повярвам, когато го видя да сваля всичко онова, с което се смята за по-горен от нас“.

Димитър Златев бе влиятелен човек. Работеше в данъчното. От няколко дена насам бе усетил, че в живота му нещата не са наред. Всичко си имаше, но вече нищо не го радваше. За това бе дошъл днес в църквата.

Златев бе навел глава и очите си не смееше да повдигне, само устните му тихо шептяха:

– Боже, бъди милостив към мене грешника ….

„Казвам ви, че този слезе у дома си оправдан, а не онзи,  защото всеки, който възвишава себе си, ще се смири, а който смирява себе си, ще се възвиси“.