Христо Николов се бе загубил в пастирските си задължения. В един момент от живота си той бе станал говорител на многобройни телевизионни и радио служения. Движеше се непрестанно от една телевизионна  ангажираност към друга.

Освен това при ежедневната си работа в църквата трябваше да консултира членовете ѝ. Изискваше се присъствието му на дълго продължаващите събрания , за обсъждане на строителството на новото многофункционално съоръжение.

Разбира се , това всичко беше за прослава на Бога.

Ангажираността на Христо към работата му бе доказателство за Божието влияние в живота му.

Но се стигна до това положение, че всичко това започна да прилича по-скоро на производителност, а не придобиване на сила за действие.

Един ден Николов стигна до там, че влезе в кабинета си, а идеята да се помоли, да почете от Библията за свое собствено назидание, изобщо не дойде в главата му.

Погребан в работата си, Христо усети глас от дълбините на духа си:

– Изключи всичко това. Искам да се върнеш…..

Николов бе зашеметен. Той бе получил духовна оценка за своя живот. Вършеше Божията работа, но в действителност беше далече от Бога.

Христо разбра, че Бог го зовеше обратно към страстта, която провокира неговото служение.

Николов установи:

– Аз все още проповядвам добре. Хора се спасяват и църквата расте, И все пак моето „добро“, не е същото като това на Бога.

Опитът на Христо му напомни една отрезвяваща мисъл: „Ако говоря непознати и ангелски езици, имам дар пророчество или вяра, които могат да премества планини, даже да даря цялото си имущество на бедните и да предам тялото си на огъня – нищо не съм, щом нямам любов. Ако всичко това е направено по навик или проста формалност, а не от любов, от него няма никаква полза.

На практика в църквата му бяха склонни да отдават по-голямо значение на външните изяви в богослужението, а не на сърцето, от което идваха.

Христо си каза:

– Някои грешат като мислят, че по-бързите песни, скачането и силните възгласи ще доведат до по-продуктивно поклонение.

Той си спомни думите на Павел: „Толкоз ли сте несмислени, че, като почнахте в Духа, сега се усъвършенствувате в плът?“

И Николов взе решение за себе си, особено за работата си:

– Ще откажа да говоря в програмите по телевизията и радиото. Църковното консултиране ще възложа на някой по-квалифициран от мен. Строителството на новите съоръжения ще поверя на хора разбиращи и отговорни за това. Така ще имам повече време за молитва и общение с Господа.

Дълго крачи из кабинета си и продължи да изказва мислите си на глас:

– Първоначално бях призван да стана ученик на Исус. Следваше да бъда предан мъж и баща и чак след това да съм пастор, чийто дълг е да бъде духовно жив, за да може по-добре да подготви църквата, на която служи.

И накрая заключи:

– Служението ми трябва да бъде зависимо от истинските ми взаимоотношения с Бога.

Така Христо Николов се освободи от не стигащото му време и безпомощното си състояние в християнския си живот, което му помогна да работи за промяната не само на себе си, но и на другите.

Мехмед живееше в малка къща построена в земя, която се намираше в северен Ирак. Изкарваше с много труд прехраната на семейството си. Имаше седем деца.

Когато терористите от Ислямската държава нахлуха в Мосул и околните райони, той ги прие с радост. Ненавиждаше християните и казваше за тях:

– Тези „неверници“ трябва да бъдат убити и заличени от лицето на земята.

Три месеца по-късно екстремистите от Ислямската държава завзеха дома му и го превърнаха в склад за оръжие.
На Мехмед това съвсем не се хареса и даде отпор на действията им:

– Какво правите? Това е моя дом! Къде ще отида със семейството си? Аз съм ревностен мюсюлманин, защо ми причинявате това?

Най-напред не му обръщаха много внимание, но когато продължи да се съпротивлява, го пребиха и отнеха жена му. Той повече не я видя.

Ръцете на Мехмед бяха счупени от побоя, а гърдите му бяха натъртени и едва дишаше. Няколко от ребрата му бяха натрошени.

Успя да избяга с децата си в пустинята и там опъна палатка.

Колкото повече Мехмед изучаваше исляма, толкова повече съмнения и недоверие се пораждаха у него. Та нали бойците от Ислямската държава, мюсюлмани като него, го третираха като най-долно същество. Мъчеха го и го биеха, заради неподчинението му.

В един неофициален лагер местни мисионери помогнаха на Мехмед и децата му.

– Първият човек, който се погрижи за раните ми, бе християнин, – свидетелстваше по-късно Мехмед. – Той носеше Библия и се помоли за мен. Отначало не го разбирах, но в него видях Христос. Когато ми подари Библия, му казах, че ще ми трябва чудо, за да приема това, което казва.

Изучаването на Библията с местния мисионер, през следващите месеци, доведе до чудото, което не вярваше Мехмед, че може да стане.

– Приех Исус Христос като Господ на живота си, – казваше  с гордост покаялият се мюсюлманин. – Това е истинско чудо! Сега обичам всички хора!

Ирак е една от страните в Близкия изток, където много мюсюлмани се обръщат към Христос. Те бяха оставили разрушените си домове и постъпиха в импровизираните лагери, където усещаха Божията любов и предаваха живота си на Бога.

Господ извършваше чудеса с тях. Той ги променяше, изцеляваше и освобождаваше от веригите на злото.

Много от тях се присъединиха към църква, изпращаха децата си в библейски училища и с голяма страст и настойчивост участваха в домашните молитвени групи.

Стоян Орлов бе лекар в един малък град. Той имаше всичко, което повече хора желаеха: красива жена, син и дъщеря, процъфтяваща практика, просторна къща, луксозна кола и достатъчно средства, за да може да задоволява и най-дребните си капризи.

Често със семейството си посещаваше малка домашна група към църквата. Той завиждаше, че другите разказваха удивителни свидетелства за това, какво Бог е направил за тях.

Един ден не се сдържа и гласно изказа негодуванието си:

– Само на мен ли не се случва нещо необичайно, за да разказвам и аз за благостта на Бога?

Една седмица по-късно Бог му каза:

– Добре, искаш необичайна история, ще я имаш.

На другия ден камион се блъсна в колата на Стоян. Шофьорът на камиона не бе успял да спре, след като бе мигнало червено.

Когато на мястото дойдоха от Бърза помощ, видяха, че автомобилът на Орлов се бе увил около един спомагателен стълб край пътя, а Стоян бе получил тежка травма на главата.

Той нищо не си спомняше през следващите седмици, но когато дойде в съзнание лекарят му каза:

– Това, че си жив, е цяло чудо!

След три години Орлов отново се върна на работа си, но медиците му съобщиха:

– Внимавай! Всеки проблем реално намалява мозъка ти. След 5-10 години ще загубиш повече от способностите си и няма да можеш да правиш това, което вършиш сега. Положението ти ще се влоши.

Орлов бе принуден отново да преосмисли връзката си с Христос. Прогнозите на лекарите не се сбъднаха.

Всичко се бе превърнало в кошмар. Целият град бе обхванат от пожар. Огромните огнени пламъци не щадяха нищо.

Чуваха се безпомощни гласове, охкания и стенания. Хората търсеха изход сред огнените езици.

Майка скубеше косите си и протягаше ръце към дом погълнат от огъня.

– Децата ми, – тя виеше като полудяла.

Мъж носеше обгорялото тяло на жена и зовеше името ѝ. Сълзи се стичаха по лицето му, но той още не можеше да приеме истината, че нея вече я нямаше.

Малка група от хора бе хваната в капан. Огънят ги обграждаше отвсякъде. Когато вече се бяха примирили, че това е края, намериха убежище на паркинга на лютеранската църква. Там стоеше непоклатим дървен кръст. От този миг те се почувстваха по-сигурни.

– Вярвам, че ще оцелеем в тази огнена стихия, – каза пастирът, който бе в групата.

Всички останали се съгласиха с думите му. Малцина от тях още гледаха огнените отблясъци на бушуващия пожар със страх и ужас.

– Всичко, което човек изгражда с ръцете си е нетрайно, но това което Бог е направил чрез кръста за нас е нетленно. То не може да бъде отнето и изгорено, – въодушевено продължи Марк.

Пожарът унищожи всичко. Мнозина загинаха в него, други оцеляха, но нищо не бе останало от това, което притежаваха.

Там сред пепелта в този тъмен свят стоеше символът на надеждата, недокоснатият от пламъците дървен кръст, стърчащ сред паркинга.

Ето това може да се случи с нещата и хората в този свят, но ние имаме една надежда, не само в тази, но и във всяка друга трагедия, която не може да бъде унищожена от нищо. Това е мястото, което ни привлича с милостта  и прошката на Бога чрез разпнатия Христос.

Всички в църква бяха притихнали. Навели глави в молитва, хората очакваха да вземат участие в Господната вечеря.

Спиридон бе млад свещеник. Той трябваше да вдигне чашата с виното и да я благослови. Самият съд беше направен от селекция на кристали. Точно, когато вдигна чашата, тя се изплъзна от ръката на Спиридон, падна на каменния под и се счупи.

Младият свещеник погледна уплашено към по-възрастния свещенослужител, мислейки си:

„Сега ще ми се присмее, за неумението ми да задържа една чаша в ръката си“.

Но вместо това главният свещеник каза:

– Преди да се счупи чашата, не съм предполагал, че тя има толкова красиви части, които искрят, когато отразяват светлината. Колко са прекрасни и красиви всички те, когато са осветени.

Младият свещеник гледаше омаян блещукащите малки  частици, които само преди миг съставляваха чашата.

– Както този счупен съд, нашият сломен живот може да подчертае красотата на светлината, която сияе през него, – продължи възрастният свещенослужител. – Тази светлина е Господ Исус Христос.

Хората в църквата бяха надигнали глави и слушаха затаили дъх.

– Това, от което се боим е, нещо да бъде счупено, да стане непотребно и да не може вече да се използва по предназначението си. – продължи свещеникът. – Нашето пречупване чрез Христовата светлина, привлича вниманието към себе си и го прави смайващо. В резултат на това нашият живот става прекрасен.

Спиридон бе зяпнал главният свещеник и бе забравил за счупената чаша.

– Строшаването всъщност е благословение, – каза вдъхновено свещенослужителят, – но на нас толкова ни се иска да се чувстваме добре, че изпускаме Божието най-добро за нас.

Накрая той въздъхна дълбоко и заключи:

–  Ако се борите със всичка сила и смятате, че вярата ви се е изгубила, не пропускайте благословението, което идва след като сте били разбити и съкрушени.