Когато Исус беше разпнат, Неговите ученици се изплашиха, че ще ги постигне същото. Лъчът на надеждата, който бяха открили в Него, бе прикован на кръста.

Но Божията сила превърна отчаянието в надежда. Христовото възкресение запали пламък, който никога няма да угасне.

Понякога ситуациите в живота ни довеждат до отчаяние, но Божията сила, която надвишава всичките ни представи, преобръща отчаянието и ние получаваме надежда.

Чрез вяра и молитва, можем да се доверим изцяло на нашия любящ Баща, Който може да ни възстанови напълно.

Това е последното идване на училище, за се дразни всеки закъснял с прозвището „сънливия Томас“.

Празника на св. Тома се чества в Холандия на 21 декември, това е най-краткия и най-тъмния ден на годината. Този ден е последния в училище преди Рождественската ваканция.

През този ден в училищата се практикува много интересна традиция. На 21 декември всички ученици се стараят да дойдат, колкото може по-рано на училище. Всеки, който пристигне си пише името на дъската.
А този, чието име е последно в списъка, цял ден ще го дразнят, като го наричат „сънливия Томас“. В този ден е срамно да се спи много.

Даже учителят се страхува да закъснее този ден. Причината не е, че ще бъдат мъмрени от началството си за това за това, а защото ще бъдат провъзгласени от своите ученици за „сънливия Томас“.

Обикновено на този ден да се сложи край на всяка основна подготовката за Рождество. Според народните вярвания се твърди, че Рождество идва заедно с Тома.

Нощта на 21 срещу 22 декември е най-дългата в годината и се нарича „нощта на двата хляба“. В тази нощ успяват да направят две печения подред.

Интересно е да се отбележи, че в тази нощ излиза известния черен рождественски хляб във вид на звезда.

Един учител казал на учениците си:

– Когато пробваш да направиш хората добри, мъдри, свободни, въздържани и великодушни …..

– И успявате ли да ги направите? – прекъсна Матей учителя си.

– Когато се трудиш да изработиш всичко добро в учениците си, неизбежно ще дойде желанието да ги натупаш всичките …..

Симона Ненова преподаваше в началното училище, в един малък град. Трудно е да се работи с малки деца и тя осъзнаваше каква голяма отговорност носи на плещите си.

Един ден тя даде на своите ученици следната задача:

– Завършете изречението: „Искам моя учител да знае, че …..“

Резултатът бе изненадващ.

Наталия бе написала: „Искам моя учител да знае, колко много ми липсва баща ми. Той ни е напуснал, когато съм била на 3 години. Сега с мама сме сами“.

Иван бе зацапал тетрадката си със сълзи, които бяха размили написаното тук там, но въпреки това се четеше: „Искам моя учител да знае, че на мама ѝ стана лошо и я откараха в болницата миналата нощ“.

Милена дълго дъвка писалката, с която ѝ бе услужила Ваня, преди да напише следното: „Искам моя учител да знае, че в къщи няма дори молив, с който да си напиша домашните си“.

Манол в последно време седеше все замислен на чина, загуби се веселият му смях, нещо бе съкрушило сърцето му. Ненова не знаеше какво е това но от листа, който ѝ бе дал прочете: „Искам моя учител да знае, че на мама ѝ откриха рак тази седмица, казаха, че не ѝ остава много. Когато тя си отиде, ще се връщам у дома, но няма да има кой да ме срещне, да ме прегърне, да ме успокои и да ме утеши“.

Непокорния Васил бе изписал своите криви букви доста нервно. Те се подпираха едни други, а коя е главната и къде е точката, трудно можеше да се разбере. На листа той бе изразил своето негодувание: „Искам моя учител да знае, че не ми харесва, когато ми прави забележка, че другите ученици старателно се занимават с поставените им задачи, а аз седя и бездействам. Трябва да започне да ме учи. Колко жалко, че дори не ме забелязва“.

Роза постоянно е сама в къщи. Баща ѝ е починал, когато е била много малка. Майка ѝ ходи на няколко места на работа и двете почти не се засичат у дома. Тя с тъга бе написала: „Искам моя учител да знае, че няма кой да подпише бележника ми, тъй като рядко виждам майка си, а когато се видим няма време да я накарам да направи това“.

Мирон бе много бавен, Ненова постоянно трябваше да го изчаква, но другите деца през това време неспокойно се въртяха на чиновете си. Той бавно и спокойно бе написал: „Искам моя учител да знае, че имам артрит и за това не мога да върша нещата толкова бързо, както другите. Но аз няма да се предам“.

Имаше още толкова много листове. И всеки от тях говореше за болка, мъка и страдание.

Ненова вече по друг начин гледаше на учениците си. Когато прочете какво са написали по тази тема, престана да крещи на децата. Тя стана по-милостива, състрадателна и всеотдайна.

Един учител по математика много се мъчел с един от своите ученици, който не бил глупав, но пишел толкова неразбрано, че било невъзможно да се прочетат дори написаните от него цифри.

Веднъж учителят разказал за това на свой приятел графолог, даже му показал една от тетрадките на ученика. Графологът дълго я прелиствал и също се чудел, как може да се пише така.

Но изведнъж лицето му засияло:

– Погледни, – казал той и посочил на една от страниците с пръст, – каква правилна и идеална нула е написал!

Учителят погледнал в тетрадката. И наистина нулата била безупречна.

на другия ден учителят похвалил ученика, показвайки в неговата тетрадка идеално изписаната нула.

Ученикът дълго я разглеждал, слушайки как учителят го хвалел.

След няколко седмици всички останали цифри и знаци в неговите тетрадки станали идеални, сякаш са следвали примера на случайно откритата в една от тетрадките му перфектна нула.