Някои бушмени и досега практикуват лов, при който изтормозват жертвата си с многочасово бягане.

Например, антилопата лесно бяга от ловеца в началото, но той преследва жертвата си и я приближава отново и отново, докато тя остане без сили.

Съществува теория, че издръжливостта в продължителното бягане е помогнало на хората да добиват прясно месо.

Освен скелетно мускулната адаптация, ключов фактор за успеха на хората играе терморегулацията по време на бягането, при която се отделя пот.

В такива случаи на животните се налага да спрат, за да си поемат дъх.

Съгласно тази теория, именно човекът е най-добрият бегач на земята на дълги разстояния.

Страхувате ли се да правите грешки? А защо да не ги правим?

Когато правим грешки, ние се учим на нещо ново, което не сме знаели до сега.

Ако признаваме грешките си, това ще ни помогне да се замислим и да поправим поведението си. Само ако нищо не правим, можем да не грешим, но понякога бездействието може да доведе до грешка.

Колкото повече опитваме и грешим, толкова по-бързо се учим, а това ни прави щастливи и удовлетворени.

Повечето хора няма да престанат да ни харесват или да ни се ядосват, че грешим, защото всеки осъзнава, че и той греши. Странно, но понякога се чувстваме неудобно край „идеалните “ индивиди.

Какво добро може да произлезе от една грешка?

Някои неща по-добре се усвояват, чрез допускане на грешки и учене от тях. Но нали така сме се научили да говорим, да ходим и хиляди други неща. Ще се откажете ли от такъв растеж?

Може да се окаже, че вашите несъвършенства и гафове са някои от най-големите ви активи.

Не се отказвайте от способността си да грешите , защото тогава ще спрете да вървите напред.

Представете си за момент само, че вие сте идеални, тогава няма нужда да учите, животът ви е лишен от предизвикателства и удовлетворението за овладяване на нещо, за което се изискват определени усилия. Това е все едно да знаете всички отговори и да печелите всяка игра.

Всеки проект ще има успех, защото всичко в него е направено правилно. Разговорите с хората няма да ви дават нищо ново, тъй като вие вече всичко знаете.

Как бихте се отнасяли към човек, който е безгрешен и знае всичко? Това не ви ли звучи самотно, скучно и отблъскващо?

Ако бизнесът и кариерата ви вървят добре, може да сте толкова свръх ангажирани с тях, че неволно се откъсвате от другите източници на удовлетворение и радост, докато бъхтите от ранно утро до късна вечер. Ставате все по-големи работохолици. Произвеждате повече, но във вас цари празнота, която е съпроводена с отчаяние.

Ако успехът ви напусне, започвате да се чувствате безполезни и отегчени, защото не сте вече уважавани като преди и не можете да се реализирате.

Представете си, че поради болест, нестабилност в бизнеса, пенсиониране или нещо подобно, не сте способни да давате резултати на същото високо ниво за известно време. В резултата ще се депресирате. Тази депресия е задействана от убеждението, че тъй като сте по-малко продуктивни, не ви бива за нищо.

Отсъствието на реална самооценка може да доведе до опит за самоубийство. Нима искате това? Има ли друга цена, която трябва да се плати?

Ако семейството ви страда от пренебрегване, ще се натрупа определено негодувание. Дълго време членовете на семейството ви могат да го задържат в себе си, но накрая то ще избие. Съпругата ви има любовник и иска развод. 14-годишният ви син е арестуван за кражба със взлом.

Когато се опитате да говорите с него, той презрително ви отговаря:

– Къде беше през всичките тези години, татко?

Дори ако всичко това не ви се случи, но сте депресирани означава, че ви липсва истинска самооценка.

Възможно е да продължавате да вярвате, че хората, които са постигнали големи успехи, са големи „клечки“ и изглеждат „по-специални“. Може да сте убедени, че истинското щастие и уважението на другите идва от вашите постижение. Но това дали е така?

Погледнете колко много хора нямат някакви особени постижение, но са щастливи и уважавани. Следователно големите постижения и щастието не са свързани.

Забележете, може да не сте съвършени или нямате успех, или другите не ви обичат, но това не ви прави по- малко стойностни.

Христо беше представителен мъж, на 42 години. Имаше три деца. Той смяташе, че щастието е пряко свързано с професионалния успех, затова бе дал всичко от себе си, цели 13 години в една фирма.

Но в момент на гняв, Христо подаде оставка и напусна фирмата. Дълго време сменяше една работа с друга, но не можеше  да намери такава, която да го удовлетворява.

Съпругата му почна работа, а това усили чувството му на недостатъчност, защото той винаги се бе гордял, че печели хляба в семейството.

Христо рядко поемаше рискове в работата си, защото се страхуваше от провал. Самооценката му драстично спадна. Смяташе се за пълен неудачник.

Той беше крайно критичен към себе си, но ако ставаше въпрос за някой друг, казваше:

– Това, че си сбърхал не означава, че е дошъл края на света. Продължавай смело напред.

Неговият приятел Динко бе дочул за неговия „двоен стандарт“ и реши да си поговори с него за това.

В един неделен ден двамата приятели седяха в близката бирария и разговаряха.

– Защо подкрепяш другите хора, – атакува го Динко, – а към себе си оставаш суров и критичен, дори си склонен да се самонаказваш и то много лошо.

– Отговорността, която изисквам от другите, не е същата за мен, – отговори Христо.

– Защо? – попоита приятелят му.

– Ако те сгрешат, това няма да се отрази на хляба на моята маса, нито ще създаде отрицателни чувства в семейството ми. Освен това искам те да успяват.

– Според теб начина, по който се отнасяш към тях ще им помогне да успяват, така ли?

– Да, така е.

– А стандартът, който прилагаш към себе си, към какво те доведе?

– Обикновенно съм обезсърчен и подтиснат, – призна Христо.

– А това полезно ли е за теб?

– Явно не, – наведе тъжно глава Христо.

– Тогава какъв е този „двоен стандарт“? Не може ли, както се отнасяш към другите, така да постъпваш и спрямо себе си? Всичките ти грешки пагубни ли са? Застрашават ли живота на някого?

Христо се замисли. Той разбра на къде бие приятелят му.

– Да прав си, – съгласи се Христо след дълго мълчание, – това, което прилагам към себе си е нереалистично и ме разгромява.

След този разговор, нещата се промениха и Христо взе да гледа по реално на неуспехите си. В края на краищата нали с тях не идва края на света ….