Posts Tagged ‘травма’

Предани един на друг

неделя, юни 13th, 2021

Минеше ли облак, бързо се изливаше или подгонен от вятъра потегляше нанякъде. В такова време никъде не може да се излезе, но Дичо и Хари се бяха събрали и както обикновено си бъбреха.

– Представи си едно обикновено тяло, – обясняваше Дичо. – Един ден левият му крак получи лека травма. Подпухва, а десният крак получава допълнителна тежест при ходенето. Това продължава, докато левият крак оздравее. Или към очите се насочва прах и ръцете инстинктивно се повдигат, за да ги предпазят.

– Разбирам на къде биеш, – усмихна се Хари. – И аз се сещам за подобен пример. Температурата на мозъка се повишава. Последва прозявка. Тя разтега челюстта, за да увеличи притока на кръв. И не само това. Предизвиква рязко вдишване, с което се охлажда кръвта насочена към мозъка.

– А сега всичко това съпоставете с начина, по който човек реагира в различни ситуации, – предложи Дичо и веднага представи своя. – Аз съм получил тежко известие. Изпаднал съм в шок от вестта. Какво ще направиш тогава?

– Ще остана с теб, докато всичко отмине.

– Вкопчваш се в мен, докато напълно се възстановя, – потрива доволно ръце Дичо. – А сега си представи, че Петър от нашия клас те е обидил жестоко…….

– Единствено родителите ти могат да те дистанцират от нараняването и да предложат по-добър изход за в бъдеще, – бързо реагира Хари. – А сега ти си представи. Тревогата ти нараства. Непрекъснато си повтаряш: “ Как ще се измъкна от тази каша?“

– Ще се намеся и ще ти помогна да се справиш с проблема, – Дичо тупна с ръка по крака си. – Нали за това съм ти приятел, да ти донеса облекчение и утеха.

– И до какъв извод стигнахме? – попита Хари.

– Във тялото всичко е така съединено, че болката на една част се усеща от всички му останали части, – отбеляза Дичо.

– А как е при хората?

– В една здрава общност людете също са чувствителни към радостите и скърбите на другите, – довърши заключението си Дичо.

– А сега си представи, че окото се опитва да скрие нараняването от ръката, – Хари предизвика Дичо за нов размисъл със ситуация, корено различна от предишните. – Какво ще последва?

– Тялото ще се изолира и нещата ще се объркат.

– Чудно ли е, че сме най-здрави, когато умишлено решим да разчитате на околните да ни подкрепят и защитават?

– Понякога се опитваме да направим същото и за тях?

Двете момчета се засмяха и погледнаха навън. Небето бе избледняло, а слънцето весело се усмихваше.

Дал съм обет

неделя, февруари 10th, 2019

imagesВалеше. Дъждът се стичаше по лицето му, но Лъчезар не забелязваше това. Беше се замислил, а на лицето му бе изписана болка.

– Винаги съм си мислил, че бракът ми ще бъде нещо изключително, – каза си той. – Родителите ми дадоха добро възпитание. Те бяха строги, но последователни и знаеха за какво, как и кога да настояват.

Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите на Лъчезар:

– Запознанството ми с Даниела бе изумително. Сбъдна се една изключителна моя мечта. Имахме еднакви интереси, стремежи и най-важното една цел. Какво по-хубаво можеше да си пожелае човек?!

Но няколко години след брака им, Даниела катастрофира. Тя получи тежка травма на главата, а това се отрази осезателно върху нея. Стана подозрителна, често забравяше накъде и за какво е тръгнала. Беше станала нетърпелива. Безцеремонно нагрубяваше и оскърбяваше съпруга си.

– Даниела бе станала същински хамелеон, – спомняше си Лъчезар за нея с болка.

Когато беше сред други хора, негативните симптоми изчезваха. Даже сестра ѝ и родителите ѝ нямаха представа колко груба и безпощадна можеше да става тя.

Даниела молеше мъжа си за помощ, а после се обръщаше към стената, все едно нищо не бе казала. Лъчезар се чувстваше самотен и често плачеше.

В офиса, където работеше, го гледаха със съжаление. Често подхвърляха зад гърба му:

– Защо се измъчва толкова?

– Той няма вина за това!

– Защо се случват толкова лоши  неща на такъв добър и порядъчен мъж.

Веднъж един от колегите му го посъветва:

– Не се измъчвай! Като те гледам сърцето ми плаче. Разведи се! Намери си друга!

Лъчезар подскочи, сякаш ток го удари:

– Никога! Аз съм дал обет. Жена ми има нужда от мен именно сега.

– Но тя едва ли осъзнава това, – отбеляза колегата му.

– Знаеш ли, – каза Лъчезар, – когато бяхме с Даниела на екскурзия в Париж в едно от подземията останали от войната прочетох текст, който силно ме разтърси.

Лъчезар се съсредоточи, за да си спомни точно, какво бе написано на влажната стена.

– Там пишеше, – започна уверено той, – „Вярвам, че има слънце, дори когато не свети. Вярвам в любовта, даже да не я чувствам. Вярвам, че има Бог, дори когато Той мълчи“.

Ако загубите любим, не ридайте, а пейте. Изпитанията и неприятностите са част от нашия живот, но те не са всичкото  ни житие.

Христос възкръсна от мъртвите и тъй като Той е жив, ние също ще живеем.

Необичайна история

вторник, декември 11th, 2018

indexСтоян Орлов бе лекар в един малък град. Той имаше всичко, което повече хора желаеха: красива жена, син и дъщеря, процъфтяваща практика, просторна къща, луксозна кола и достатъчно средства, за да може да задоволява и най-дребните си капризи.

Често със семейството си посещаваше малка домашна група към църквата. Той завиждаше, че другите разказваха удивителни свидетелства за това, какво Бог е направил за тях.

Един ден не се сдържа и гласно изказа негодуванието си:

– Само на мен ли не се случва нещо необичайно, за да разказвам и аз за благостта на Бога?

Една седмица по-късно Бог му каза:

– Добре, искаш необичайна история, ще я имаш.

На другия ден камион се блъсна в колата на Стоян. Шофьорът на камиона не бе успял да спре, след като бе мигнало червено.

Когато на мястото дойдоха от Бърза помощ, видяха, че автомобилът на Орлов се бе увил около един спомагателен стълб край пътя, а Стоян бе получил тежка травма на главата.

Той нищо не си спомняше през следващите седмици, но когато дойде в съзнание лекарят му каза:

– Това, че си жив, е цяло чудо!

След три години Орлов отново се върна на работа си, но медиците му съобщиха:

– Внимавай! Всеки проблем реално намалява мозъка ти. След 5-10 години ще загубиш повече от способностите си и няма да можеш да правиш това, което вършиш сега. Положението ти ще се влоши.

Орлов бе принуден отново да преосмисли връзката си с Христос. Прогнозите на лекарите не се сбъднаха.

Колко ни е нужно, за да бъдем щастливи

вторник, декември 12th, 2017

babВремето бе стегнало в студената си хватка всичко живо. Леката снежна покривка, която се бе задържала, само напомняше, че е валяло сняг, но не достатъчно.

Зимата е хубав сезон, но повечето хора предпочитат да я прекарат край печката. От топлината в стаята се възползваха Нина и Алекс. Брат и сестра, които обичаха да четат и споделят различни идеи помежду си.

– По-рано не е имало рак, – каза Нина.

– Защото не са го диагностицирали, – опонира Алекс. – Човек просто си умира и това е.

– Нямало е проблеми с контрацепцията, – Нина продължаваше да изброява особеностите на миналото.

– Е, да жените просто са раждали и износвали децата си в мраз и глад, – съгласи се донякъде Алекс.

– След откриването на Америка, половината Европа е умряла от сифилис, а половината от индианците са умирели от грип.

– В Англия, по времето на Хенри и Анна Болейн, един обикновен грип е погълнал половината от Лондон, – отбеляза Алекс.

– О, за жените е нямало проблеми, – иронизира Нина, – защото те нямали паспорти и са били без права. За това били бити и малтретирани. И това не се е смятало за никакъв проблем или престъпление. При извънматочна бременност, просто умирали, а когато матката им изпадала при тежка работа това изобщо не се вземало под внимание.

– Ако погледнеш мемоарите на Екатерина II, тя е била императрица, освен красиви рокли и разкошни балове, тя пише, че е имало варицела, женски проблеми, трудности в живота, …

– Какво искаш да кажеш, че сега живея много по-луксозно от една императрица? – засмя се Нина.

– Забележи, преди 100 години ако бяха заболели белите ни дробове, умираме, защото тогава медицината не е имала лек за тази болест.

– Ако сега ме питат: „В кое време бих искала да живея?“ Бих отговорила: „Сега“. Не знам какво ще бъде бъдещето, но сега имам: дънки, маратонки, дезодоранти, лична собственост, паспорт, контактни лещи, хигиена и контрацептиви, възможност да работя и да учи във всяка страна. Мога просто да се разведа, защото не искам да живея с този мъж.

– Но можеш да получиш травма или шок, – вметна Алекс.

– Мога да карам кола, – продължи да изброява Нина, без да обърне внимание на думите на брат си. – Както и да се науча да се бия, за да защитя себе си и моите близки и да бъда лишен от свобода заради прекомерната самозащита.

– Но няма да хвърлят камъни по теб и няма да бъдеш бутнат от скала или опозорена по някакъв друг начин, – добави Алекс.

– В това общество има много проблеми, но в сравнение с това, което е било, то е страхотно.

– И тези, които искат да се върнат назад, просто не разбирам къде ще отидат?

– Разбираш ли колко усилия са положени, за да стане това, което е сега?

– За това аз съм щастлива да живея тук и сега, – плесна с ръце Нина.

– Опознаваме всичко, като сравняваме, съзнателно или несъзнателно, себе си с другите, с епохата, с миналото, с културата, със здравето или медицината. Но оглеждайки се назад трябва да осъзнаем, че това, което имаме тук и сега не е малко и недостатъчно, за да бъдем щастливи.

Лекари извадили повече от 200 игли на таралеж от главата на бразилка

събота, юли 29th, 2017

20140124165728_o_88467654 годишната бразилка Сандра Набуко по чудо оживяла, след като на главата ѝ паднал таралеж.

Незнайно как животното се оказало на телефонните жици, а след това паднало на главата на жената, оставайки в кожата на жертвата си около 200 игли.

Жената изпитала силен шок и я откарали в болницата.

Сандра признала, че първоначално е почувствала падане на тежък предмет върху главата си, а след това осъзнала, че по нея се сипят игли.

– Болката беше ужасна, но аз съм силен човек. Ако на моето място беше старец или дете, те нямаше да оцелеят, – заявила Сандра пред медиите.

Според лекарите, травмите, които таралежът е нанесъл на жената не са опасни. Те обещали на бразилката, съвсем скоро да изчезнат следите от иглите.