В коритото на река Бруней се намира селище, състоящо се от четири села, които буквално са във водата. То се нарича Kampong Ayer и неговата история е на повече от 1300 години.

Там живеят около 30 хиляди човека, което е 10% от населението на страната.

Училищата, полицейските участъци, противопожарните станции, болниците, пазарите и къщите са на кокили. Всички съоръжения са свързани с мостове, с обща дължина надвишаваща 36 километра.

Интересното е, че на кокили поставят и съвременните здания от бетон.

Първоначално Kampong Ayer се е разполагало ниско по течението на реката, близо до нейното устие. С течение на времето, селището постепенно „се премества“ нагоре по реката.

Kampong Ayer е признато като национално богатство и държавата полага големи усилия, за да се запази този начин на живот.

Пингвините живеят предимно в Антарктика, където средната лятна температура е минус 30 ° C, а през зимата е минус 60-70 ° C.

Птиците гнездят на земята и ловят риба в океана, но не се превръщат в ледени висулки. Как го правят, учените едва сега са разбрали.

Устойчивостта на пингвините към студа се дължи на особената структура на перата им.

Специалисти в областта на околната среда, инженери и технолози от редица университети и лаборатории в Китай внимателно са проучили образци на пингвинови пера, а след това създали мембрана от нановлакна, притежаващи аналогични свойства.

За проучването учените са взели няколко пера от пингвините на Хумболт, гнездящи на бреговете на Чили и Перу, и добиващи храна в студените океански течения.

По време на експеримента изследователите са разрязали перата на малки части 4х4 мм и след предварителна подготовка ги поставили под електронен микроскоп, което им помогнало много внимателно да изучат структурата им.

Оказало се, че те са покрити с мрежа от брадавички, които имат зъбци и малки кукички. Такава структура отблъсква водата и освен това не позволява по тях да се полепят различни вещества.

Създадената мембрана от нановлакна, по подобие на перата на пингвините, може да се използва, за създаване на тъкан, която е устойчива на заледяване.

Повечето от реките на нашата планета текат в едно русло. Но не малко реки се разбиват на безчислени тънки канали.

Често такива „плетени“ реки са широки, но плитки.

Такива многобройни „ръкави“ се образуват на места със стръмни склонове и където водата е наситена с голям брой едрозърнести утайки.

Освен градиента и множеството седименти, важна е и скоростта на течението.

Много често „плетените “ реки се образуват в планински вериги и ледници.

Структурата на такъв воден поток се намира в постоянно движение, т.е. едни от каналите се появяват, а други изчезват с времето.

През Първата световна война мобилизираха Михо. Той бе причислен към кавалерията. Целият му живот беше свързан с конете. През втората световна война още в първите дни той бе на фронта. И отново с конете.

През 43 година Михо получи съобщение, че са загинали четирима от синовете му, петият още воюваше. Две години по-късно бе убит и последния му син.

Накрая Михо се върна, но сам. Донесе грамофон. Радваше се, че не бе попаднал в Далечния изток. Неговата жена го дочака, въпреки голямата си скръб по децата си.

След войната Михо отново започна да се занимава с коне. Дори и като се пенсионира продължи да работи в конюшната. Не можеше да живее без коне.

Имаше си Михо кобила. В стопанството беше напълно безполезна. Своенравна, дива и неконтролируема. Но Михо не даваше и дума да се изговори за клане, нито я продаваше. Неговият авторитет в конюшната бе безспорен и никой не закачаше кобилата.

А ето какво се случи веднъж.

Кобилата си имаше конче. Жребчето щеше да стане добър кон.

Една вечер Михо поведе кобилата и жребчето към реката, за да ги окъпе.

Завърза жребчето на брега и изкъпа кобилата, а след това изкъпа и жребчето.

Михо живееше край река, но так и не се научи да плува.

Той се хвана за кобилата и реши да прекоси реката, а жребчето ги последва. Изведнъж  Михо попадна в яма и започна да потъва. Течението на реката бе доста силно и той се намери сам във водата.

Успя с последни сили да се хване за жребчето, а то пръхтеше и издуваше безпомощно ноздри. Течението ги отнесе по средата на реката. Михо усещаше, че ще се удави, но след себе си повлече и малкото конче.

Наоколо нямаше никой. Михо се опита да извика, но се нагълта с вода.

Кобилата се хвърли в реката и започна бавно и мъчително да ги дърпа към брега. Течението ги блъскаше неумолимо. Така кобилата се бори цели два километра надолу по реката.

Михо беше в безсъзнание, но здраво бе стиснал жребчето за врата. Какво стана той не видя…….

По-късно в кръчмата Михо разказваше за случилото се:

– Когато дойдох в съзнание, не смеех да отворя очи, да не би да видя архангел Гавраил. Накрая се престраших и погледнах. Над мен бе склонила глава моята кобилка.

Докато се влачеха във водата и кобилата се бореше в реката, някой ги бе видял и се бе развикал:

– Помощ! Михо се дави!

Жена му, на която бързо ѝ бяха съобщили лошата вест, тичаше по брега и високо ридаеше.

Когато кобилата измъкна Михо и жребчето си, хората дотичаха, обезпокоени. Зарадваха се, щом разбраха, че Михо е жив.

След този случай само някой да обидеше кобилата на Михо, трябваше да ѝ даде от най-хубавото зърно или захарче направо от ръката си.

В един от своите подвизи Херкулес почистил оборите на цар Авгий. Те не били почиствани от тридесет години.

Херкулес съборил стените и отправил към тях течението на две реки.

В този класически сюжет има известна терминологична неточност.

Основните обитатели на „оборите“ не били коне, а хиляди бикове.

Така че най-подходящо би било да се нарекат обори за бикове или място за едър рогат добитък.
„Авгиевите обори“, на други места се наричат „Авгиеви конюшни“, са се превърнали в популярен израз, означаващ краен безпорядък.