Скоро се бе излял проливен дъжд. Всичко бе обвито в хладна, мокра пелена.

Никой не се виждаше наоколо. Навярно лошото време бе разкарало любителите на разходките.

Йото и Дечко напук на дъжда седяха в една беседката, отдавна изоставена и неподдържана. Пенсионери, нямаха друга работа, а в къщи не ги свърташе на едно място.

Както винаги философстваха, но разглеждаха важни въпроси.

– Забелязал ли си, че има християни, които са си направо светски? – попита Йото.

– Как ги определяш какви са? – поиска обяснение Дечко.

– Тези, които ги привлича света и се влияят от него имат три характерни черти, – наблегна Йото.

– Само три? – изненада се Дечко.

– Да, – потвърди Йото и започна да изброява, като свиваше пръстите на дясната си ръка. – Това са чувственост, изтънченост и културен преход, но лишен от християнските ценности.

– Е, ясно е, че за чувствени хора определяш онези, които са обсебени от мисълта за секс, а това е далеч от живот на самоотричане. – поклати глава Дечко. – Към изискани причисляваш завладените от културата, ученето и усъвършенстването. А ми третите?

– Те са водени от манията да притежават повече материалните неща, – Йото събра веждите си на челото, – такива не можем да наречем духовни. Изпитват гордост от живота си.

– За мен светски са онези християни, по-простичко казано, са онези, – Дечко впери поглед напред, – са онези, които предпочитат да останат пред телевизора или компютъра, вместо да потърсят общение с вярващи в Бога хора.

– Забелязал ли си, че такива първи критикуват? – намекна своевременно Йото. – Изглеждат благочестиви и праведни, а всъщност са лицемери.

– Наскоро имах разговор със семейство, – започна да разказва Дечко, – които бяха на крачка от развода. Попитах ги: „Колко време се молите?“ И знаеш ли какво ми отговориха?

– Навярно са ти казали, че изобщо не се молят, – усмихна се Йото.

– И нещо още по-лошо, – намръщи се Дечко, – добавиха, че са много заети и нямат време за това.

– Така е, – Йото удари с длан по крака си. – Тези, които бързат незабавно да бъдат задоволени и да се насладят на нещата от света, ще погинат.

– Но тези, – Дечко вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре, – които следват Бога и имат Неговата любов в себе си, ще приемат Божите обещания.

Деница бе много натоварена. Скоро бе станала майка и детето ѝ заангажираше почти цялото ѝ време.

Докато спеше детето ѝ тя пускаше телевизора и продължаваше да шета. Така ден след ден се пристрасти към сериалите, които буквално я всмукаха.

Дойде и второто ѝ дете, но ежедневната и програма не се промени. Натоварването ѝ стана по-голямо, но тя не се отказа от привичката да пуска телевизора.

Един ден по-големият ѝ син я попита:

– Мамо, това добро шоу ли е?

Деница трепна. Тя сякаш се събуди от дълбок сън и призна на сина си:

– Не, не е добро.

От този ден тя спря да гледа „любимите“ си сериали.

Бог чрез сина ѝ бе изрекъл думи, да привлече вниманието ѝ, за да достигне до сърцето ѝ.

Не трябва да се учудваме, когато се случват подобни неща.

Родителството е партньорство, ако го позволим. Можем да се поучим от децата си, ако сме отворени да приемаме техните мисли и думи.
Това взаимодействие между родител и дете спомага много повече да научим за нас и Исус, отколкото всичко останало.

Днес аз все още се уча от вече порасналите ми деца. Те са ми най-близките приятели. Те ме обичат и насърчават. Често ми се случва да се вслушвам в мислите и идеите им.

Бог използва тези взаимоотношения, за да ме оприличи все повече на Себе Си. Желанието ми е да стана по-добра заради моите деца.

Грееше слънце, но все още не топлеше. Митко и Лило крачеха бодро и споделяха това, което бе дълбоко в сърцето им.

– Знаеш ли как се вбесявам всеки път, когато чета за лекомислените действия на Петър, Яков и Йоан, особено, когато Исус ги взе със себе си в Гетсиманската градина. Трябваше да се молят, а заспаха, – сподели Лило.

– А не си ли си помислил поне веднъж, че и ние самите предаваме Господа, когато Той ни вика? – попита Митко.

– Кога? – Лило смяташе, че винаги се отзовава на повика на Бога.

– Например, когато седиш пред телевизора или компютъра, а е време за молитва. Четеш романи, когато някой има нужда и иска да бъде обичан. Спим, а всичко край нас се руши.

– Вярно, – съгласи се Лило. – И аз съм се улавял понякога, че с неохота помагам на някого или като по задължение започвам да се моля, сякаш нямам среща с любимия си Приятел, а изпълнявам някакво неприятно поръчение.

– Както Спасителят имаше нужда от Петър, Яков и Йоан, така Той има потребност от теб и мен. За това ни е поверил Великото поръчение, Евангелието. Дал ни е силата на молитвата.

– Много пъти съм си мислил, че правя това, което Господ желае от мен, но дали това наистина е така? – напълно съкрушен попита Лило.

– Пробвал ли си, когато животът ти се разклаща или си бил изправен пред безмилостните обстоятелства, да се молиш така: „Нека бъде не моята воля, а Твоята“? – продължи още по-настървено Митко.

– Да, трябва да се научим да се моли дори, когато другите край нас заспиват, – Лило одобри казаното от приятелят му.

– Забележи, – наблегна Митко, – ако Петър не беше задремал, а се бе молил, нямаше три пъти да се отрече от Исуса.

– Колко по-различен щеше да бъде животът ни ако не заспиваме, когато трябва да се молим, – въздъхна тежко Лило.

Двамата крачеха и всеки сам за себе си отчиташе пропуснатите моменти, когато е можело да бъде насаме с Господа. Те си обещаваха, че повече няма да допускат сънят да го събори, когато е нужно да застанат на колене.

Когато не се молим и не общуваме с Господа, пропускаме блаженството в присъствието Му и онзи недостижим мир в това трудно, обезпокоително и предизвикващо паника време.

В малкия град имаше празник. Свещеникът на местната църква отец Николай бе служил на това място 45 години. И сега бе организирана прощална вечер поради пенсионирането му.

На събирането бе поканен и кметът, почитан и уважаван човек.  Той трябваше да изнесе кратка, тържествена реч, но закъсняваше.

Тогава организаторът на празника покани отец Николай:

– Споделили вашите първи впечатления, когато дойдохте в нашия град!

– Когато при мен дойде първият човек от тук да се изповяда, – започна свещеникът, – настръхнах. От това, което чух реших, че архиепископът ме е изпратил на ужасно място.

– Толкова ли зле бе всичко? – обади се някой от присъстващите.

– Този човек ми сподели: „Взех от родителите телевизора им и тайно го продадох. От касата на фирмата откраднах много пари, а след това набедих друг човек и той влезе вместо мен в затвора. Освен това се забърках и в продажба на наркотици, ….“

– Боже, – извика една дебела дама с широкопола шапка, – какъв човек само.

– Но с времето се срещнах с останалите енориаши и видях, че не всички са такива, – продължи спокойно своето изказване свещеникът. – Констатирах, че хората са добри и много отговорни …..

Внезапно се появи кметът. Той смутено започна да се извинява за закъснението:

– Нали разбирате, належаща работа …. и то в последния момент.

– Е, нали все пак успяхте да дойдете, – спокойно го посрещна организаторът на тържеството. – Сега можете  да кажете и вие своето слово.

Малко припряно и забързано кметът започна:

– Никога няма да забравя деня, когато нашият свещеник се появи за първи път тук в нашия град. Имах щастието да бъда първият, който призна пред него …

В залата всички навели глави смутено слушаха изказването на своя кмет и мълчаха.

Един император събрал своите съветници и им казал:

– Хиляди наши роби, оковани във вериги, носят камъни в града. Следят ги множество пазачи и войници. Други роби осигуряват храна и вода. Всичко това е твърде бавно. Освен това харчим много пари за изхранване на робите и плащане на пазачите и войниците. Трябва да се създаде по-евтина система, която да задържа робите в строителството.

На всички се харесала идеята и съветниците се надпреварвали да предлагат различни варианти. Повечето от предложенията били сложни и съмнителни, за това били отхвърлени.

Най-накрая взел думата първият съветник:

– Предлагам система, която ще реши проблемите ни завинаги. Утре ще обявим пълна свобода на робите, ще премахнем веригите и всеки от тях ще може да напусне, когато пожелае. Ще им предложим награда за всеки пренесен камък или завършена работа. Ще ги насърчаваме с монети излети от веригите им. С парите те ще могат да си купят храна, дрехи, предмети за бита, дом, …. Те ще имат чувство за свобода и собственост и това ще ги стимулира към по-интензивна работа, защото ще видят резултатите и бъдещите си възможности. Пазачи и войници няма да са нужни повече. Дори част от тях ще участват в самата работа. Така ще се ускори строителството.

Така насилственото робство щяло да се превърнало в доброволно, защото от гледна точка на робите това изглеждало като свобода. Получавайки я, хората сами щели да организират всичко останало, защото ще усетят собствения си интерес към това. Алчността и похотта щели да ги накарат да работят с пълна отдаденост.

Тази идея била посрещната с ентусиазъм и на следващия ден робите били обявени за свободни. Нова система била посрещната с не по-малко въодушевление и от самите роби

След няколко дни съветниците с императорът наблюдавали със задоволство, как се ускорили темповете на строителството. Робите се стремели да извършват повече работа и то, колкото може по-бързо. Към тях се присъединили пазачите и войниците.

Някои от робите организирали доставка на храна и вода. Появили се  и по-инициативни от тях, които предложили колички за по-лесното транспортиране на камъните. Други станали съдии, лекари, търговци.

Всички били доволни и нито един роб не избягал.

И така до ден днешен.

Робите живеят в бетонни кутийки, работят по цял ден работа, която не обичат, за да заплащат жилищата си и да правят покупки на неща, без които могат и да минат. Освен това част от спечелените пари използват за пушене на растения, които са вредни за организмите им и да пият огнена течност, която замъглява разума им.

Ядат изкуствена храна, получена химически и затова често се разболяват. А през нощта, вместо да почиват, привлечени от чувството на неудовлетвореност на ума, се опитват да компенсират липсата на щастие пред екраните на телевизорите и компютрите.

И така в края на живота си те не изпитват радост и удовлетворение, защото са станали доброволни роби на материалния живот.

Може ли това да бъде поправено?

Да. Просто трябва да познаят Истината, която ще ги освободи.