Павлов беше началник ОТКК. Трябваше да се яви пред Христов, от когото мнозина трепереха. Павлов изтръпна.

– Щом трябва да се явя незабавно, не е да си поприказваме само и да ме черпи едно кафе.

Когато Павлов отиде, Христов го покани вежливо да влезе, дори му отвори вратата.

– Как можахте да позволите, господин Павлов, да се дадат на болницата кислородни бутилки, на които вентилите изпускат?

Мъмренето бе кратко, но не бе приятно.

Последва заповед:

– Веднага да се реши проблема и ми докладвайте.

Павлов излезе от кабинета олюлявайки се. Той обичаше работата си и стриктно спазваше всичко. До сега. цели 20 години, подобно нещо не му се бе случвало. Бе направил пропуск.

По лицето му бе избила студена пот, а издайническото изчервяване, красноречиво говореше за вътрешното му състояние.

След каро се окопити, отиде да провери какво е станало. Успя за кратко време да реши проблема и се върна да докладва.

Христов го посрещна с въпроса:

– Какво направихте?

Павлов накратко обясни:

– От екипът на Горанов, не изпробвали бутилките, тъй като им казали, че са нови и току що напълнени. Това им се сторило достатъчно и без много да му мислят ги изпратили в болницата …..Говорих с тях и изпратихме нови. Хората бяха потресени от случилото се и заявиха, че в бъдеще няма да пуснат нито една бутилка без проверка, независимо каква е.

– Добре, – каза Христов.

Гледайки през прозореца добави:

– Има неща, с които не бива да се правят компромиси.

Той се обърна към Павлов и продължи:

– С нещата за болницата нямаме право да грешим.

Павлов се стъписа от последната изречена дума „грешим“.

„Този, който толкова строго ме смъмри, – каза си Павлов, – е съпричастен към моята работа, задължения и отговорност. Трябва да преразгледам моята и на целия екип работа“.

И вместо подтиснатост, Павлов се почувства амбициран.

Христов не беше пословично принципен и настойчив, както му се носеше славата, а по-скоро бе строг и справедлив. Не претоварваше никого с отговорности, но и не подминаваше грешките.

Веднъж, когато падишахът приемал просители, дошъл един човек застанал в ъгъла и нищо не поискал.

Падишахът погледнал към мъжа и погладил главата си. Човекът се поклонил и прекарал дланта през устата си. Падишаха погалил лицето си, а човекът гърлото. Падишахът докоснал своя корем, а човекът краката си.

– Дарявам на този просител слитък злато, – казал падишахът.

Ковчежникът се подчинил. Мълчаливият молител взел дара и си тръгнал.

Съветникът, който бил дясната ръка на падишаха много се ядосал и попитал господаря си:

– За каква услуга ти така щедро надари бездомния просяк?

– За царска, – усмихнал се падишахът. – Зададох на мъдрия човек три въпроса и получих три отговора.

– Но ние не сме чули, нито въпросите, нито отговорите, – възразил везирът.

– Който има очи ще види, който има ум ще разбере, – усмихнал се падишахът. – Аз погладих главата си и човекът разбра моя въпрос. Попитах го: „Какво най-много ни подтиска?“ – „Празната дума“, – отговори той. „А кой го грози опасност да загуби лицето си?“ – „Този, който своите дни и състояние е прекарал през своето гърло“. „Но нима човек не е роб на своя стомах?“ – попитах аз. „Не, – каза човекът, – за това са дадени крака на човека, за да си търси и намира работа и нищо да не пропусне от чудесата на белия свят“.

Падишахът погледнал придворните и за трети път се усмихнал:

– Полезно е да запомните, изречената пред вас мъдрост: „Устата водят до беди, а краката до храната“.

Една вярваща жена била силно поразена от много скърби, които сякаш я бяха избрали за мишена.

В един прекрасен есенен ден минавала покрай едно лозе. Жената била изумена от занемарения му вид.

Много листа покривали лозата, но земята  била изоставена и всичко било обрасло с тръни, благодарение на което цялото място имало печален вид, пълно опустошение.

Докато жената стояла там се замислила, а Небесният Лозар ѝ прошепнал:

– Възлюбено чедо, ти си изумена от редицата изпитания в живота ти. Погледни това лозе и приеми поучение. Лозарят престава: да очиства и изрязва клоните; да прекопава земята и да събира  зрелите плодове, само тогава, когато нищо не очаква от лозето, поради студеното време. Състояние, свободно от страдание, е  равносилно на безполезно съществуване. Искаш ли да престана да те очиствам?

Утешеното сърце възкликнало:

– Не.

Царуването на Екатерина II е било отбелязано със служебна разпуснатост на чиновническия апарат. Например, някои от служителите дълго време не посещавали институциите, към които се числили.

Когато Павел I дошъл на власт решил да въведе ред. По-специално, той наредил на всички ръководители на институциите ежедневно да ходят в службите си.

Един от тези чиновници – Наришкин след като посетил доверената на неговите грижи придворна конна кантора, попитал:

– А къде е моето място?

Показали му един стол, покрит с дебел слой прах.

– Какво означава това? Защо този стол е в такова небрежно състояние? – попитал Наришкин.

– На него отдавна никой не е сядал, освен котката, – му отговорили.

– В този случай, мястото може да се счита за заето и аз няма какво да правя тук, – констатирал Наришкин.

Дечко се видя с Мина през лятото на морето. Той не знаеше, че повече няма да я види. Дечко дълго наблюдаваше бледото ѝ лице, по него бе изписано страдание.

Въпреки сенките под очите, те бяха толкова живи, че компенсираха общата отпадналост. А това състояние ѝ бе причинила химиотерапията, но той не знаеше още за това.

Мина бе изпълнена с любов, която предаваше на хората, които срещаше.

Беше толкова хубаво да я наблюдава човек, как играе с децата на плажа.

Дечко помнеше много добре, какво бе направила Мина преди три години за него. Той загуби родителите си при автомобилна катастрофа. Болката бе голяма, но именно Мина тогава му протегна ръка и му каза:

– Не се страхувай винаги ще бъда до теб!

Помнеше, как Мина го прегърна, а после двамата дълго плакаха заедно. Сякаш се бе отприщил бент, който нямаше край. Сълзите намаляха и болката се стопи.

Тогава Дечко още не знаеше, че самата Мина има  нужда от помощ, дори повече от него.

– Господ е Пастир мой, няма да остана в нужда, – засмя се искрено Мина.

Явно тя напълно разбираше този стих. Той бе нейното послание на надеждата. Тя не веднъж бе изпитала Божията любов и милост, затова щедро се раздаваше, без да трепне пред трудностите.

Тялото на Мина бе отслабнало, но духът ѝ не бе сразен.

– От къде намираш сили за всичко това, – попита я Дечко.

– Черпя сила от вярата и упованието си в Бога. За мен Исус е най-цената жертава дадена за хората. Зная, че Исус Христос  победи на кръста смъртта и от тогава, повярвалите в Неговото изкупително дело получават вечен живот.

Простички думи, но те докосваха сърцето и караха мнозина да потърсят отговор на въпросите си при Бога.

Христовата любов е по-силна от смъртта. Изпълвайки Мина, тя ѝ даваше сили да помага на ближния си, да преодолее мъката и болката си.