Когато Атанас излезе от стаята на Бинка, в коридорите на болницата имаше много хора. Отец Захарий седеше в края на една от пейките. Атанас изобщо не му обърна внимание.

– Наско, – повика го Захарий.

Атанас се обърна, но не каза нищо.

– Как си? – попита свещеникът.

– Бинка умира.

– Трябва да имаш повече вяра, Наско. Това съвсем не е сигурно. Ела, да поговорим. Нека да се помолим заедно.

Наско избухна:

– По дяволите, сигурно се шегуваш! Моля се от дете, но до сега не съм получил отговор на нито една своя молитва. Търсил съм Бога, четях Словото Му като търсех отговор на много въпроси. И какво получих? Само измама и огорчение. А бедната ми съпруга, – Атанас се задава в сълзите си, – която вярва в Бога ……. до къде стигна?

– Докато хайманосваше, тя те чакаше. Ти разби живота ѝ, но тя остана с теб. ……. Кой знае какво намира в теб. – Свещеникът целия трепереше от гняв. –  Време е да престанеш да се държиш като егоист и да я подкрепиш. Тя има нужда от помощта ти, а не от твоето самосъжаление.

Ако не беше расото Атанас щеше да го зашлеви и да го тръшне в земята.

– Да се самосъжалявам ли? – изрева Атанас. – Единствено ми е жал за твоята безполезна вяра. Накъде си повел жена ми? Там няма надежда.

Отец Захарий за първи път бе толкова раздразнен и възмутен, но той знаеше, че не трябва да се подава на чувствата си.

Атанас бе една загубена овца, която Пастирят вика при себе си. Мъката и болката бяха смачкали и преобразили този човек. Страданието, скръбта и огорчението бяха свили гнездо в сърцето му и той не можеше да види и осъзнае Божията милост.

Какво можеше да се направи за Атанас? ……Свещеника седна на пейката и започна тихо да се моли.

Диди с радост бе очаквала брака си. Но когато приключиха бурните периоди в него, тя разбра, че той ѝ носи единствено страдание. Тялото ѝ я бе предало със своята скованост и напрегнатост.

Осъзнаваше, че като съпруга е претърпяла пълен провал. Свекърва ѝ се държеше лошо с нея и все я поучаваше. Останалите жени я подминаваха с ледена вежливост, зад която трудно скриваха презрението си към нея.

А нейният съпруг едва ли я обичаше, навярно всичко бе плод на нейното въображение. „Дали и той не я презираше като всички останали?“ – питаше се често тя.

За никого не бе тайна, че мъжът ѝ си има любовница, но за нея това бе много болезнено. Тя се чувстваше отхвърлена. Странното е, че за мъжете това беше нещо обикновено, дори го смятаха за необходимост.

Диди често чуваше зад гърба си, как жените шушукат за любовницата на мъжа си:

– Много е красива и духовита. Киро е страшно увлечен по нея.

Ако мъжът ѝ бе неопитен като нея, двамата щяха да се разберат и взаимно щяха да се успокояват. Ако беше по-възрастен щеше да прояви повече търпение и сдържаност, но той беше уловен в мрежата на тази развратница, която му носеше физическа и духовна удовлетвореност.

Нежеланието за контакт и сковаността на Диди отблъскваха Киро. Не можеше насила да изисква от нея това, което ѝ бе противно.

Накрая Киро дори се разгневи:

– Как ще имам деца от теб, когато се дърпаш така?

Той не искаше да оскърби семейството ѝ и да му причини такава болка. Не можа да намери разрешение на проблема, но и с никого не сподели.

От своя страна Диди трупаше неприязън и враждебност. Цялата вина за брака им, тя хвърляше върху любовницата му.

Гордостта ѝ бе наранена. Тя започна да мрази съпруга си. Ненавиждаше любовницата му, защото смяташе, че тя е откраднала любовта на съпруга ѝ.

С враждебност и омраза нищо не се постига. За да има промяна в обстоятелствата, човек трябва да разбере грешките си и докато е време да се поправи, защото след развода е твърде късно да се правят какви да е корекции.

През седемдесетте години, Ростропович е трябвало да отиде на турне в чужбина.

Той поискал с него да отиде и съпругата му, Галина Вишневская, но Министерството на културата отказало на тази молба.

Тогава приятели му го посаветвали, да напише писмо до министерството, в което да поясни, че поради лошото му здравословно състояние би искал жена му да го придружи.

Ростропович седнал и написал следното: „Пораби моето безупречно здраве моля, при моето пътуване в чужбина да ме придружи съпругата ми Галина Вишневская“.

Калин си свирукаше весело. Беше свършил работния му ден и той се прибираше у дома.

На прага, в уютния му дом, го посрещнаха светлите очи на съпругата му Елена и веселите погледи на двамата му вече порастнали синове.

Елена усети доброто настроение на Калин и разбиращо се усмихна. А после като на шега подхвърли.

– Днес май си имал хубав ден.

– Не се ли радваш? – подхвана шегата ѝ Калин.

– Не ми ли личи? – продължи да се усмихва лъчезарно Елена. – Целия сияеш … и светиш …

– Дано синовете не ме „зарадват“, както обикновено!, – засмя се Калин.

– Не ни подценявай, татко, – обади се Манол, по-големият му син.

– Какво друго може да се очаква от вас, – укори сина си Елена, – така сте си послали.

– Обещах, че ще се поправя и ще започна всичко наново, – не се предаваше Манол. – Това малко ли е?

– Лесно е да се каже, – скептично реагира Елена.

– Всичко от вас зависи, – каза с по-мек тон Калин, – С майка ти всичко даваме за вас, та един ден ….

– Поотпуснете малко юздите, вече сме големи, – плахо взе да опипва почвата малкият Панчо.

– До определени граници, – каза Калин.

– А откъде да знаем къде е тази граница, та да се напънем с брат ми и да я отместим малко по- нататък, – скочи Манол.

– Това е въпрос с повишена трудност, – засмя се Калин, – много зависи от активността на сивото ви вещество.

– Ше се опитаме! Дайте ни шанс! – настоя Панчо.

Как можеха Елена и Калин да им обяснят, че „порастнал“ все още не означава „помъдрял“.

Като родители те се стараеха да предпазят синовете си от постъпки, за които  по-късно можеха да съжаляват. Но кой ги слуша?

Мъж със съпругата си седна на една маса. Тази вечер той имаше среща със съучениците си.

На съседната маса пиеше жена. Тя беше пияна, но непрекъснато изпразваше чаша след чаша.

Съпругата попита мъжа си:

– Познаваш ли я?

– Да, – въздъхна мъжът. – Чух, че е започнала да пие, след като се разделихме, преди много години и от тогава не е преставала.

– Боже мой, – възкликна съпругата. – Кой би си помислил, че човек може толкова дълго да празнува?