Христо и Стефан разговаряха дълго. Те обсъждаха въпроса за отношенията между мъжа и жена.

– Любовта на съпруга има ясна цел, – заяви твърдо Христо.

– Той трябва да бъде посветен на растежа на съпругата си, точно както Христос е за Църквата, – допълни Стефан.

Христо продължи:

– Божият план е съпругът да бъде инструмент, който помага на съпругата си да става все повече и повече като Исус.

– Не като идеализираната жена, която има в главата си, – засмя се Стефан.

– Исус не е от тези, които правят всичко само в началото след запознанството, а после се отпускат, – наблегна Христо. – Неговата любов е постоянна отдаденост.

Стефан наклони леко главата си на една страна и каза:

– Това означава, че всеки добър брак започва с „убийството“ на безброй фалшиви очаквания и лични предпочитания.

Двамата замълчаха, след което Стефан отново възобнови разговора:

– Да обичаш означава да полагаш усилия да разбереш какво кара другия човек да се чувства обичан. Независимо дали това е чрез подаръци, думи или качествено време.

Христо разтърси рамене:

– Мисията на съпруга е като тази на свещеник, който работи с Божието Слово, за да култивира емоционалната красота и духовната дълбочина на съпругата си, а не да създава бръчки от тревоги и слабости.

– Ето какво е важно за нас мъжете: Не трябва да превръщаме жените си в своя собствена идеализирана версия на нея. Необходимо е да анулираме очакванията и личните предпочитания, за да я обичаме по-жертвоготовно, фокусирайки се върху нейното благополучие, – констатира Стефан.

Христо покани приятеля си:

– Нека да се помолим.

И започна:

– Господи, помогни ми да видя жена си през Твоите очи. Нека целта ми не бъде да я променям, за да угодя на себе си, а да бъда канал на Твоята благодат, за да може тя да процъфтява. Дай ми мъдростта да я обичам така, както тя се нуждае от любов, и смелостта да жертвам собствените си желания за нейно добро.

На Петрана бе поставена диагноза множествена склероза. Тя загуби зрението на едното си око и чувствителността на едната страна на тялото си.

Всички очакваха, скоро да умре, за това често я съветваха:

– Трябва да се откажеш.

– Надеждата ти за възстановяване е безсмислена.

Петрана реши, изправи се и да заяви на ситуацията, в която бе попаднала:

– Добре съм. Ще отгледам децата си, ще играя тенис с тях и ще живея дълъг живот със съпруга си и семейството, което Бог ми е дал.

Тя започна да си представя как играе с децата си и как пътува със съпруга си.

Петрана започна всеки ден да изпълва сърцето с Божието Слово и позволи само Неговото мнение да изпълни дома ѝ.

Тази жена не се отказа.

Тя каза на врага си:

– Дяволе, няма да слушам повече лъжите ти. Не приемам твоите заплахи. Продължавам напред.

Петрана възвърна зрението си, а чувството и движението бяха възстановени в тялото ѝ.

Бог ни дава вяра, за да преодолеем всяко препятствие. Ние не сме жертви, а победители.

Продължете напред независимо с какво се сблъсквате.

Надя обичаше дома си, но като поживя известно време в него си каза:

– Трябва нещо да се направи. Тук нещо не е наред.

След няколко години започна да се лющи боята от стените.

– Какво ще стане, ако възстановим тухлите до оригиналния им цвят? – попита Надя.

Съпругът ѝ си помисли: „Уф, колко много работа ще е необходим. Големи главоболия ще си създадем“.

Но каза:

– Добре, скъпа. Нека го направим.

И така започна процесът на реставрация.

Първите няколко опита се провалиха. Накрая потърсиха и последваха съвета на професионалист.Това бе добра идея.

Премахнаха старата боя. Изчеткаха тухлите с телена четка и нанесоха байц върху тях.

Работата бе доста напрегната, затова успяха няколко пъти да изпуснат нервите си.

Най-накрая всичко беше готово.

Отдръпнаха се и се възхитиха на земночервената красота на тези тухли, изглеждащи точно както е замислил производителят им.

– Красиво се получи, – отбеляза Надя. – Беше тежка работа, но си заслужаваше.

Болките в мускулите ѝ се съгласиха с нея.

Ние служим на Бога, Който иска да ни върне към оригиналния ни дизайн.

Ти и аз сме свободни да изберем дали ще се откажем от контрола си в полза на Неговия.

Бог е готов и чака да извади най-доброто от себе си във всеки един от нас, но първо трябва да Му се предадем.

Митко въздъхна:

– Хората в нашия свят търсят любов. Всеки от нас се нуждае да обича и да бъде обичан. Но любовта я търсим на грешни места.

– Очакваме обич от родители, дете, съпруг, приятели, …., – добави Здравко.

– Да, но родителите ни остаряват и умират, – тъжно се усмихна Митко. – Децата порастват и създават свои семейства, за които се грижат. Съпрузите са заети с работа или са много изморени. А приятелите в повечето случаи са повърхностни и егоистични.

– Кой може истински да разбере, каква е нуждата на човешкото сърце? – попита Здравко като прибави. – И кой може да я задоволи?

– Къде се намира истинската любов? – смръщи вежди Митко.

Отговорът бе:

– Любовта се намира в сърцето на Бога и Той я излива изобилно върху нас.

Емил бе навел глава, той потърка носа си и заяви:

– Чувството за изоставеност е много често срещано в нашето общество днес.

– За това си има причина, – повдигна рамене Здравко.

– И каква е тя? – попита Емил.

– Въпреки всички технологии и научен прогрес, много хора отричат ​​съществуването на Бог, което води до чувство на самота, гняв и изоставяне. Ако не съм създаден от Бог с цел, тогава нашето съществуване е просто случаен резултат от сблъсък на молекули, – обясни Здравко.

– Да, съгласен съм, – потвърди Емил. – Това води до чувство на носене в безцелна вселена, чувство на изоставеност без чувство за принадлежност. С други думи казано, не съм нужен на никого.

– Един от най-големите ни страхове е загубата на дълбоко ценени взаимоотношения, – поклати глава Здравко. – Независимо дали чрез изоставяне, отхвърляне, смърт или развод, ние се страхуваме да загубим тези, за които държим. Дълбоко болезнени преживявания като тези могат сериозно да подкопаят чувството ни за самоуважение.

– Все повече хора виждат как съпругът/съпругата им ги изоставя, как сродната им душа намира друг партньор, как приятелите им „продължават напред“ или как се сблъскват със загубата на родители, – отбеляза Емил.

– Много бащи отказват да поемат отговорност за децата си и става все по-често срещано майките да правят същото, оставяйки децата си в сиропиталища или на грижите на други. Може да преживеем отхвърляне и когато не сме избрани за спортен отбор, пренебрегнати за повишение или отхвърлени за позиция на представител на компания, – допълни Здравко.

– Резултатът често е мъчителна емоционална болка и объркване, чувство на изоставяне, отхвърляне, неадекватност и/или убеждението, че сме направили нещо нередно. Чувстваме се безполезни и започваме да вярваме, че заслужаваме лошо отношение, – с болка сподели Емил.

– Не сме сами, когато изпитвам такива чувства, – каза Здравко. – Това много по-често се случва, отколкото можем да си помислим, но тези чувства не отразяват истината за това какво Бог мисли за нас.

Изоставянето не е края. То няма последната дума.

Има начини да се справим с болката.

Исус е отговорът и Той е вечен.