Още от началото на годината Дамян каза на майка си:

– Мамо, моля те, давай ми по два сандвича.

Моника изобщо не попита сина си, защо иска това, а продължи всеки ден да му приготвя двойна порция.

Тя си мислеше:

„Хубаво е, че синът ми има такъв апетит“.

Но веднъж не се сдържа и го попита:

– Миличък, ще ти стигне ли това?

– Това е за едно друго момче. То нищо не си носи за обяд. Изглежда в къщи нямат пари.

Моника бе изненадана и трогната от отзивчивостта на Дамян.

Оказа се, че семейството на това момче има големи затруднения. Майка сама възпитаваше сина си, но бе останала без работа и двамата едва свързваха двата края.

Известно време им се наложило да спят в колата и да се мият в обществените тоалетни.

Моника повече не попита за нищо сина си. Тя всеки ден му приготвяше двоен обяд.

Веднъж директорът на сина ѝ позвъни на Моника и я извика в училището. Там тя се запозна с майката на момчето, за което приготвяше допълнителен обяд всеки ден. Тази жена бе узнала за постъпката на Дамян и със сълзи на очи бе дошла да каже:

– Зная, че сте хранили сина ми и съм ви много благодарна. Сега вече намерих работа.

Жената предложи пари на Моника, за тези многобройни безплатни обеди, но тя не ги взе.

Добрата постъпка на Дамян ѝ подсказа, че тя може да направи много повече. Заедно с други жени събра определена сума и с нея платиха обедите в училищния стол на ученици, които не можеха да си го позволят.

„Аз те обичам, сине, – бе написала Моника на една бележка, която бе пъхнала в обяда му, – Гордея се със теб! Продължавай да постъпваш така и за в бъдеще“.

За да промениш света, не е нужно да свеждаш планини, достатъчно е да помогнеш, на този, който е до теб.

При един мъдрец хора довела един слепец. Един човек от тълпата казал на мъдреца:

– Този слепец, не вярва, че съществува светлината. Той умело доказва на всички, че такава няма.

– Има остър и логически ум, – обадил се друг. – Всички ние знаем, че има светлина, но не можем да го убедим в това.

– Аргументите му са толкова силни, – казал един младеж, – че някои от нас започнаха да се съмняват в съществуването на светлината.

Ето какво им бе казал слепецът:

– Ако светлината наистина съществува, дайте ми я да я пипна, за мен е важно усещането. Или нека да я опитам на вкус, да я помириша. Дори бихте могли да ударите с нещо по нея, тогава ще чуя как звучи.

Хората вече се бяха уморили да убеждават слепеца, че светлината съществува.

Мъдрецът казал:
– Слепецът е прав, за него светлината не съществува. Защо трябва да вярва в нея? Истината обаче е, че му е нужен лекар, а не проповедник. Трябвало е да го заведете на лекар, а не да го убеждавате.

Бил повикан лекар, който заявил:

– Нищо особено. Ще е необходимо около половин година, за да го излекувам.

Мъдрецът помолил лекаря:

– Излекувай този човек. Когато оздравее, нека дойде отново при мен.

След половин година бившият слепец дошъл при мъдреца със сълзи на радост в очите.

– Е, сега можем да поговори за светлината, – казал мъдрецът. – Преди живеехме в различни измерения и спорът беше невъзможен.

Петър Николаев бе вложил всичките си пари в малък бизнес, който бе на крачка от проваляне.

При него работеше Антоанета или Тони, както всички я наричаха. Тя се грижеше за малък магазин, където изпълняваше всички функции, от отчет на стоките до почистване на магазина.

Тони бе бременна, а в къщи я чакаха двамата ѝ осем месечни близнаци. Бременната жена работеше на две места, за да изхранва семейството си, което едва свързваше двата края.

Нощно време тя доработеше като сервитьорка за няколко часа в един ресторант. Парите, които получаваше от двете места, едва стигаха за оцеляването на семейството ѝ.

Тони скоро щеше да излезе по майчинство. Николаев реши да ѝ помогне, за това я покани, на разговор в кабинета си.

– Много съм доволен от работата ви, – каза Николов, – за това реших да ви помогна. Ще наема още няколко човека в магазина, които да ви помагат, но на вас оставам директния контрол в него. Освен това ви увеличавам тройно заплатата, която сте получавали до сега при мен и ще ви изплащам шест месеца заплата малко преди и след като родите.

– Много ви благодаря, – каза развълнувано Тони.

Очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Това означава много за мен, – разплака се тя. – Да живея знаейки, че ще имам заплата и осен това сега, когато съм в такова положение, ще има помощ в магазина …. Много ви благодаря.

Николов кротко обясни:

– Това не е благотворителност, а грижа за предан и отговорен работник. Такива съвестни работници, като вас, Тони, трябва да се пазят. За това реших да се погрижа за вас и вашето здраве. Вие сте ценен работник за мен.

Това е един прекрасен пример, как предприемач трябва да цени своите служители, така че съвестните и отговорни работници да не се чувстват небрежно изхвърлени от местата си, когато не могат да бъдат на работните си места.

Тя живее в нас. Израства с нас. Макар и невидима, тя се изявява в действията ни. Често среща бездушно безразличие и апатия, но устоява мястото си.

Къде живее тя?

В чисто и добро сърце. Не принадлежи на дадена раса, народ, етнос или религиозна група.

Не търси признание. Не е алчна. Не мисли само за себе си. Виждаме я в изявата на милион ръце и сърца, независимо от това какъв език говори притежателят им.

Тя е търпелива, усмихва се със сълзи на очи. Усъвършенства се.

Смирена, притежаваща нежността на самарянина, упорита в начинанията ся, тя може да изглади всяко озлобление и ярост.

Смела, тиха, тичайки да помогне на всеки, който се нуждае от помощ.

Проявяваща се в герой от приказка или ежедневна история. Кой не я е срещал в живота си, особено в критични моменти?

Именно тя ни прави хора.

С леко шумолящи листа приближаваше замислената есен. От време на време тя уморено се облягаше на дървета, за да отдъхне, а те успокояващо я обсипваха със златисто ален листопад.

Понякога есента безутешно лееше дъждовни сълзи, изпращайки надалече щастливото, пълно с палави и незабравими впечатления лято.

Есента също искаше да направи хората щастливи и реши всичко да промени. Тя изпра и изсуши сивите и мрачни облаци и в небето се понесоха снежнобели, пухкави облаци.

По наситения син безкраен небосклон разсипа светещи сребристи звездички, намигащи дяволито на любителите на нощните разходки.

Надари природата с фойерверки от краски и щедро ги напръска по дърветата.

Завършвайки своя труд, тя разпиля във въздуха ароматна есенна свежест и любовна тъга, които я съпровождаха неотстъпно през цялото време.

Всичко в покорената природа напомняше за това, че след спокойното разноцветно благоухаещо лято винаги идва разкошната, но сдържана във своята мъдрост есен.