Такъв турнир е бил устроен през май 1897 г. в Петербург. Едно от столичните списания, обещало да стане съдия по приготвянето на грандиозното зрелище.

На огромна, 260 квадратни ярда, площ, изглеждаща като шахматна дъска, били разположени отряди от пешаци и конни бойци, облечени в тъмни и светли тонове костюми съответстващи на ролите си: цар с оръженосци, царица с вестители, офицери с ординарци, конна кавалерия, женски амазонки въоръжени с копия в първия отряд, а във втория с карабини. Пушки с натурална величина, цели крепости на колела, предвижвани с коне.

Наблизо се разполагали два оркестъра. По знак на М. И. Чигорин под звуците на фанфарите и рогове се обявявало началото на партията, която трябвало да се води по сигнала на роговете с музика и стрелба.

Партията специално се пишела за този ден от самия Чигорин. В нея се предвиждали няколко ефектни момента. Атака на кавалеристите по цялото поле. Пленяване, т.е. шах и мат на царя, заобиколен от двата отряда жени войни.

В качеството на фон на партията-пиеса се изпълнявали старинни руски маршове.

Адвокат донася в съда документи, за преразглеждане на делото.

Съдията сърдито пита:

– На какво основание?

– Ваша чест, у клиентът ми се намериха пари, за които аз и не подозирах.

Във варненския затвор лежаха петима нелегални, които очакваха изпълнението на присъдите им. Полицаят Никола Гешев отсече:

– Аз ги осъждам!

Съдията се „разболя“ и Коста Михайлов бе изпратен да „ревизира “ делото. Той отменя присъдите на петимата и им дава само пет години затвор.

Гешев беснееше. Тогава цар Борис трети му каза:

– Не вярваш ли в правосъдието на българския върховен съдия?

– Познавам на такива и кътните зъби. Освен това Коста Михайлов ме заплаши с вас. Знаете ли какво ми каза?

Царят вдигна рамене.

– Искаш ли да се обадя на царя, – натърти Гешев на думата  „царя’.

– Да, но вие сте му казали: „Сега е война, аз осъждам“, – засмя се царят. – Не става така в една правова държава. Полицията не бива да осъжда! Армията и полицията не трябва да бъдат оръдия на вътрешната политика, а да коват националната гордост и образа на България пред света.

– А знаете ли какво е споделил „разболелият“ се варненски съдия на четири очи?

– Интересно, какво?

– „Войната за Хитлер свършва с разгрома на Паулус при Сталинград, трябва да внимаваме с комунистите.

– И все пак ги осъждат на смърт, господин Гешев. Вие от какво се страхувате?

– А Вие Ваше Величество?

– Много си позволявате, господин Гешев, много добре познавам миналото ви, – тънко се усмихна Борис Трети. – Аз съм политик, а вие сте полицай …

– Не обичам хитлеристите, но ще ги заместят комунистите.

– Тогава защо не се радвате?

– Всеки се спасява поединично, Ваше Величество. Тогава щастливи ще бъдат мъртвите!

Съдът поискал от една фирма да заплати обезщетение и да заплати всички разходи на служител, който си осакатил челюстта, прозявайки се ….. по време на работа.

Според съдията:

– Прозявката е причинена от изключително скучната атмосфера на работното място на жертвата. Следователно е налице типичен случай на трудова злополука.

Един ден пътешествайки по страната, Хинг Ши пристигнал в един град, в който в този ден се събирали най-добрите майстори по живописта и си организирали помежду си състезание, за да се избере най-добрият художник на Китай.

Много изкусни майстор взели участие в този конкурс, множество картини представили те пред погледите на строгите съдии.

Конкурсът вървял вече към своя край, когато съдиите изведнъж се объркали. Те трябвало от останалите накрая две картини, да изберат най-добрата.

Смутени гледали платната. Шепнешком разговаряли, търсейки някакви грешки. Но колкото и да се стараели, не бил намерен нито един недостатък, никакво отклонение, които можело да решат изхода на конкурса.

Хинг Ши наблюдавайки ставащото, разбрал затруднението им, излязъл от тълпата и им предложил помощта си. Когато в странника познали известния мъдрец, съдиите с радост се съгласили.

Тогава Хинг Ши отишъл при двамата художника и им казал:

– Майстори, вашите картини са прекрасни. Трябва да призная, че в тях не намирам никакви недостатъци, како и съдиите. Затова ви моля честно и справедливо да оцените работите си, а след това да назовете недостатъците им.

След дълго оглеждане на картината си, първият художник отровено признал:

– Учителю, както и да гледам картината си, не мога да намеря в нея недостатъци.

Втория художник дълго мълчал.

– Ти също ли не виждаш недостатъци в своята картина? – попитал Хинг Ши.

– Не, просто не съм уверен, с коя от тях да започна, – честно отговорил смутеният художник.

– Ти си победител в конкурса, – казал с усмивка Хинг Ши.

– Но защо? – възкликнал първият художник.  – Нали аз не намерих нито една грешка в работата си! Как може да ме победи този, който е намерил в у себе си множество такива?

– Майстор, който не може да намери недостатъци в работата си, е достигнал края на своя талант. Но този, който може да забележи недостатъци там, където другите не могат да намерят, още може да се усъвършенства. Как мога да връча наградата на този, който е свършил своя път, а не на този, който е постигнал същото, но продължава по своя път? – отговорил Хинг Ши.