Служител в събрание се обърнал към останалите:
– Така се случи, че за нас започнаха да се говорят лоши неща. Предлагам да променим името на църквата.
Един от другите служители казал:
– А ще има ли промяна след това? Може би е по-добре да се покаем?
Първият служител казал:
– Не! Аз вече измислих ново име на църквата ….

Малко село закътано в планината бе приютило повече възрастни хора. Намираха се и млади, които редовно пътуваха до града, където работеха. Поне децата им можеха да посещават местното училище, което имаше хилядолетна история.

Хората си помагаха, бяха дружелюбни и отзивчиви.  Тук таме се срещаше по някой опърничав старец, но те се брояха на пръсти.

Забележителна двойка бяха дядо Петър и дъщеря му Рени. Той беше ветеран от войната, но беше много саможив и разговаряше само с дъщеря си.

Рени рано овдовя, нямаше деца и дойде да живее при стария си баща. Тя беше учителка, а тук си намери и работа в месното училища. Децата не бяха много, но тя ги обичаше и даваше всичко от себе си, за да ги научи на нещо.

Съседите рядко търсеха компанията на Петър и Рени, но и двамата също не се интересуваха от тях. Връстниците на Петър бяха отдавна измрели или бяха с един крак в гроба, но и той нямаше много приятели или познати.

Рени  преподаваше в месното училище. През два три дни ходеше до бакалията да пазарува и разменяше по някоя дума с магазинера.

Рядко някой прекрачваше прага на къщата им. Тя се намираше накрая на селото на няколко крачки от гробищата.

Имаше дни, в които кмета се отбиваше у дома им, да побъбри с дядо Петър, стар негов приятел. Но разговорът много не вървеше и след като си изпиеше кафето, което Рени му правеше, кмета си тръгваше. Предлагащи търговци стоката си, също чукаха на вратата им. Те бяха вежливи и предлагаха предмети, които продаваха дори на разсрочено плащане.

– Електрическа сушилна ли? – мърмореше дядо Петър. – За какво ние? Да не би слънцето да е спряло да грее? Или въжетата до толкова са се изкъсали, че не можем да си купим нови?

Един ден дойде съседа им. Кучето му се бе загубило и попита:

– Да сте виждали едно такова, – започна неуверено човекът, – черно, средно на ръст, с къс косъм куче? Мелез, от три дена го търся.

– Куче ли? – злобееше дядо Петър. – Котките на Рени са толкова лоши, че едва ли щяха да го допуснат насам. Казвам ви щяха да го разкъсат.

Понякога канеха Рени и баща ѝ да присъстват на събрание в местното читалище, за да чуят някой гостуващ лектор или да отбележат тържествено нечия годишнина. Рени приемаше с благодарност поканата от името на двамата. Но както обикновено час или два преди събранието дядо Петър получаваше пристъп, задушаваше се или изгубваше нещо от вещите си и тогава никой не можеше да го изкара от дома му, докато не го намери.

И Рени беше принудена да се обади и извини, че няма да могат да отидат.

Така си живееха двамата баща и дъщеря непритеснявани и необременявани от никого. На Рени и се искаше да захвърли всичко и да замине за града, но мисълта, че баща ѝ ще остане сам и няма кой да се грижи за него, я възпираше.

Договорът създава автономно, зависимо княжество България с християнско правителство и правото да има войска. Окончателните граници на Княжеството трябва да се определят от смесена руско-турска комисия.

Територията на България трябвало да обхваща земите от река Дунав по новоустроената сръбска граница и оттам по западната граница на казата Враня до планината Карадаг. Оттам границата ще мине по западните граници на казите Куманово, Кочани, Калканделен до Кораб планина. След това границата се спуска на юг по Черни Дрин и после по западната граница на казите Охрид, Старово и Корча стига до планината Грамос. Оттам границата тръгва на изток през Костурското езеро, стига до река Мъгленица и се спуска до Солунския залив. Границата заобикаля Солун и през езерото Бешик гьол излиза на Орфанския залив. От Буру гьол границата извива на север към Родопите до Чепеларе, откъдето завива на изток и се спуска по Арда, после минава през Източна Тракия до Черно море, като оставя Одрин в Османската империя, а Лозенград, Люлебургас и Малко Търново – в България. Границата напуска морския бряг при Мангалия и през Добруджа излиза на Дунава при Расово. Това са границите според член 6 на договора.

Територията на новото княжество България обхваща Видинско, Врачанско, Търновско, Русенско, Силистренско, Варненско, Софийско, Пиротско и Вранско в Поморавието, почти цяла Македония, без най-южните области, части от Косово, Качаник и Албания, Корчанско, част от Източна Тракия и Южна Добруджа.

Начело на държавата трябва да застане княз, който да бъде свободно избран от народа, утвърден от Високата порта и одобрен от Великите сили. Никой член на властващите в Европа династии не може да седне на българския престол. Събрание от български първенци, свикано в Пловдив или Търново, трябва да обсъди и приеме основен закон на страната, по примера на тези в Дунавските княжества от 1830 г. Това в казано в член 7 на договора.

Османските войски трябва да напуснат държавата, а руските да останат още две години, според члед 8 от договора. Уточняват се и въпросите, свързани с наличието на османски държавни, обществени и лични имоти в България и плащането на годишния данък на княжеството към Портата, които са посочени в Член 9, 10, 11.

Поредният бурен морски вятър духаше със все сила, докато се провеждаше поредното събрание на въздържателите. Този път то намери място в един много студен салон.

Дъждът блъскаше по прозорците, а вятарът огъваше дърветата и пръскаше мокрите листа по стъклата, но ораторът беше вдъхновен, а публиката ентусиазирана.

– Че алкохолът не е хранителен…., – загърмя гласът на скоро реформиралия се пияница, доскорошен капитан на потънал кораб, – Че води до нездавословно буйстване….Че втвърдява мозъчните тъкани е доказано от всеки научен анализ. Питайте всеки корабен капитан, какво предизвиква бунтовете на кораба и той ще ви каже – алкохола. Попитайте в полицията, кое прави хората престъпници? Отговорът отново е алкохолът. Помиследе за разходите! Колко хляб може да се купи с пари похарчени за тази упойваща течност? А колко домове могат да се построят за тези, които нямат покрив над главата си?

Публиката възторжено аплодираше капитана, който се отегли за да направи място на следващия говорител. На стената беше проектиран екран и слушателите очакваха, освен приказки, да станат свидетеле на някакво шоу.

Следващия оратор се оказа доста ревностен към каузата:

– Практикуването на лично въздържание не е нещо ново. Опасността идва от опита да се живее с пиене.

Той посочи осветеното тяло и каза:

– С помощта на този мощен микроскоп върху екрана ще получите доказателството, че поглъщането на дестилиран спирт е равносилно на пиенето на отрова. Чрез опияняващата течност разтройваш ума си, разбиваш семейството си, дори не прощаваш и на собствено си тяло, защото чрез алкохола го унищожаваш.. Погледнете на екрана. Под микроскопа поставям тази чаша с чиста вода. В нея виждате множество плуващи микроби.

С капкомер той бръкна в гърлото на бутилка с уиски, засмука от течността, а след това капна върху чистата вода в чашата. Водата се изпълни с тъмни кафяви облаци, а микробите се разбягаха към краищата на стъклото, но спасение за тях нямаше. Гърчеха се, свиваха се, замръзваха на едно място и накрая умираха.

Един заклет пияница седнал близо до екрана потръпна и извика:

– Гнусни гадини, никога няма да глътна вода, без да има уиски в нея.

Страното е, че той едва днес се бе съгласил да посети едно такова събрание, но когато видя гърчещите се микроби, у него се затвърди мисълта: „Никакво отказване от алкохола, той ще ме пази от всякаква гад!“

Добре, че смъртта на тези „гадинки“, се възприе от повечето в събранието, като заплаха за собствения им живот. Те повярваха, че ако не оставят алкохола, ги очаква бавна и мъчителна смърт.

Поредното скучно събрание. Хората недоволни, че им отнемат времето с глупости, недоволно сумтят по местата си.
Е има и такива, които се разхождат нагоре надолу, забелязват някоя важна „клечка“ и гледат да я поздравят, един вид: “ И аз съм тук и подкрепям делото“.
Най-накрая лекторът се качи на подиума и започна да чете отчет за постигнатите успехи през миналите пет години:
– В град А…. е построена електроцентрала……
Коментар от залата:
– Аз съм от там и до сега не съм видял никаква електростанция.
Лекторът продължава, като се прави, че не е чул забележката:
– В град Б…….. е построен химически завод……
Същият глас отново се обажда от публиката:
– Миналата седмица бях там. Такъв завод няма!
Лекторът ядосано се обръща към обаждащия се:
– Господине, трябва по-малко да се шляете насам-натам и повече да четете вестниците!