Емил сподели на баща си:

– Разбрах, че времето е много важно.

– Особено за добра комуникация, – усмихна се баща му, като знаеше за прибързаността на сина си да говори, без да изслушва до край събеседника си.

Емил продължи:

– Научих, че едно от най-добрите неща, които мога да направя, е да държа устата си затворена.

Баща му поклати глава:

– Това не означава, че не трябва да говориш за даден проблем.

– Но когато заговоря, всичко се обърква, – възрази Емил.

– Трябва да търсиш подходящ момент за обсъждане на темата, ако искаш да бъдеш добре приет, – посъветва го баща му.

– Разбрах, – засмя се Емил. – Не трябва да обсъждам проблем, когато съм разстроен, уморен или изтощен.

– Освен това, – добави баща му, – трябва да усетиш какво е психическото и емоционално състояние на човека, с когото говориш.

– Най-добрия начин за мен е, – тръсна глава Емил, – да стабилизирам емоциите си. Освен това трябва да се чувствам психически и физически готов да се справя с проблема по любящ начин.

– Също така е много важно да следваме ръководството на Светия Дух и да Му се доверим, – подсети го баща му. – Той ще ни отвори подходящия момент, за да се изправим пред проблем или да изразим нуждите си. Светият Дух е най-добрият, Който може да ни даде съвет относно времето за нашите разговори и винаги е верен да ни напътства, когато Го помолим.

– Нека Бог ме води и напътства във всичките ми разговори. Вярвам, че Той ще ми показва правилния момент, човек и тема. Така ще имам благодат, за да бъда добър, – каза бързо на един дъх Емил.

Заредиха се топли есенни дни. Вечерите бяха приятно прохладни, а сутрините студени. В замяна на това слънцето топлеше обилно през деня, което не беше характерно за сезона.

Дядо Стойчо и чичо Трифон се бяха събрали в кръчмата. Двамата не за първи път си правеха компания. Мислите на единият събуждаха размисли в главата на другия.

– Живеем в общество, където се предлагат най-различни стоки, – подръпна мустака си дядо Стойчо.

– Търговците са станали големи специалисти, – поде чичо Трифон. – Те ни накарат да се чувстваме не много добре, подчертавайки нашите „нужди“. Опитват се да ни убедят, че празнината в сърцето си можем да запълним с това, което ни предлагат.

Старецът се засмя:

– Целия този рекламен шум ни води до чувството на незадоволеност.

– И как преодоляваме това чувство? – попита недоволно Трифон.

– Опитваме се бързо да забогатеем. – отбеляза старецът. – Играем на тото, участваме в лотария или работим на няколко места, за да изкараме повече пари.

– Правим се на богати, когато сме напълно разорени, – раздразнено подвикна Трифон. – Говорим си за големи коли, ваканции или огромни къщи, въпреки че не бихме могли да си позволим никоя от тях. В резултат от това чувстваме болка и мъка.

– Ламтим за много неща, – махна припряно с ръка дядо Стойчо. – Колкото повече получаваме, толкова повече искаме, от нищо не сме доволни.

– Така е, – съгласи се Трифон, – защото позволяваме ревността и завистта да властват в живота ни.

– Аз си мислех, че двете са едно и също нещо, – измърмори под носа си дядо Стойчо.

– Не е така, – тупна с ръка по масата Трифон. – Ревността иска това, което нямаш, а при завистта желаеш и другия да не го притежава. И двете не са полезни. Те ограбват радостта ти.

– Тогава какво предлагаш? – хитро погледна дядо Стойчо събеседника си.

– Фокусирай се на това, с което Бог те е благословил и бъди благодарен за това, което Той е направил за теб. Тогава ще бъдеш напълно задоволен, – заключи Трифон.

Двамата чукнаха чашите си и всеки потъна в мислите си. След като изпиха питиетата си двамата бавно се надигнаха и се отправиха към вратата.

Георги Наумов не обичаше да спори, но затова пък често си намираше подходящ събеседник, с когото да размени мисли по вълнуващите го въпроси.

Днес се запозна със Здравко Манолов и двамата веднага започнаха да дискутират необходимостта от свободно време и натовареността на съвременния човек.

– Коя е причините за емоционално напрежение и физическо изтощение според вас?  –  попита Георги.

– Мисля, че хората са се втурнали в живота без да намират време, да останат насаме с Бога. Те пренебрегват необходимостта да се отпуснат и да общуват с Господа и в резултат на това не могат ясно да възприемат реалността.

– Желанието да правим нещата много бързо ни изтощава, губим от поглед основната цел и вече не сме в състояние да оценим обективно ситуацията, – изказа своето мнение по въпроса Георги. – Когато се движа с голяма скорост, имам много адреналин в себе си. Трудно мога да се спра и да почивам. Дори когато седна да размишлявам върху някои неща, аз пак продължавам да тичам нанякъде.

– Това темпо на живота ни създава много проблеми, – подчерта Здравко. – Всеки от нас има ангажименти в работата си, семейството, църквата, даден клуб, приятели ….. Те се натрупват и ние продължаваме да правим твърде много значително бързо. В крайна сметка се разболяваме и стигаме до ръба на нервната криза.

– Не се справяме с работата си, защото сме твърде уморени.

– И тогава започваме да страдаме от угризение на съвестта и започваме да се съдим.

– Трябва накрая да признаем, че е много трудно да се направят много неща наведнъж, – засмя се Георги. – Ако сме издържливи, можем да изкарате така известно време, но след това започваме да пропускаме важни детайли, забравяме какво трябва да кажем, не отиваме на насрочени срещи, в тази бъркотията ни притискат финансовите дела, ставаме прекалено емоционални.

– И това става, защото човек е превишил границите на своите възможности.

– Нужно е да се намали това темпо на живот и да се отдели повече време за общуване с Бога, – Георги се опита да извлече основен извод от дискусията.

– Не напразно Исус ни казва: “ Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя“, заключи Здравко.

На Васил Крумов ми предстоеше полет със самолет. Той се радваше на тази предоставила се му възможност и очакваше с нетърпение, когато всичко това щеше да започне.

Времето дойде и той се качи самолета. Беше неспокоен. До него се настани мъж на средна възраст, които се представи като:
– Пламен Симеонов, счетоводител на една от водещите фирми в страната.

Васил бе християнин и за където и да пътуваше, споделяше с околните вярата си в Исус Христос. Той разказваше на събеседниците си какъв е бил преди и как го е променил Божия Син днес.

Симеонов слуша известно време, а после отегчено прекъсна Крумов:

– Не ме интересуват тези работи, аз съм агностик.

– Изненадам съм, че толкова смело заявявате, че сте такъв, – усмихна му се Васил.

– Защо се изненадвате? – попита Симеонов.

– Думата „агностик“ е лоша дума, – заяви Крумов.

– И какво ѝ не е наред? – попита учудено Симеонов.

– Вие сте образован човек, – започна да обяснява Васил.  – Нима не знаете какво означава тази дума?

Пламен само повдигна рамене.

– На гръцки аgnosis означава глупав и невеж човек. И всеки, който казва, че е агностик, твърди, че е глупав.

– О, – изстена Симеонов, – никога повече няма да твърдя, че съм такъв. Може би наистина е добре да се заема с Библията, така ще ми стане по-ясно в какво точно вярвате.

– Не е лоша идеята ви, – насърчи го Васил.

До края на полета двамата разговарях много и дори станаха приятели.

Скука, депресия, пълен застой в живота. Така се чувстваше Михаил, а той бе млад човек. Вървеше по алеята без да съзнава какво прави и накъде върви. Мрачното настроение и меланхолията, обсебвайки го бяха отрязали всяка живинка и форма на оптимизъм у него.

Още от далече го забеляза Никола, мъж на средна възраст, комшия на семейството на Михаил.

– Мишо, какво става с теб? Не ми изглеждаш много добре. Накъде си се запътил? – загрижено го попита Никола.

– А, чичо Ник, – вяло отговори Михаил. – И аз не знам накъде съм тръгнал.

– От къде тази отпадналост и унилост у тебе? – взря се по-сериозно Николай в лицето на младежа.

– Идеи много, инициативите никнат като гъби, а реализация никаква, – сбърчи недоволно нос Михаил. – От мен нищо не става.

Тази Михаилова констатация прозвуча доста мрачно.

– Мишо, не всяка инициатива е боговдъхновена, – Николай бутна рамото на Михаил лекичко като на шега. – Може да ти казват: „Изправи се! Стисни гърлото на мързела и го отхвърли настрани!“, но това е само човешка инициатива. А когато дойде Светият Дух и ти каже: „Стани!“, ще разбереш, че подбудата идва отгоре.

– Лесно ти е на теб, така да говориш, – измърмори под носа си Михаил.

– Всички ние имаме много велики идеи и идеали, когато сме млади, – въодушевено продължи Николай, без да обръща внимание на мърморенето на младежа, – но рано или късно откриваме, че нямаме сили да ги съживим. Много неща искаме, но не можем да ги направим и ги захвърляме в архива на мечтите си.

– Тогава кво пр’аим? – Михаил иронично погледна събеседника си.

– Когато Бог ти каже: „Стани!“, Божието вдъхновение се спуска и идва чудотворна сила, способна да направи и невъзможното.

– И к’во да напра’я? Да седя и да чакам нещо да падне от небето? – полуусмивка се залепи за устните на младежа.

– Когато чуем Божия повик: „Стани!“, – повдигна едната си вежда Николай, – трябва сами да го направим, това не е работа на Господа. Той каза на човека с изсъхналата ръка: „Протегни ръката си ….“ и когато човекът го направи, той го изцели, но първата крачка бе на човека.

Михаил бе зяпнал Николай, като че ли нещо се бе събудило в него.

– И ако си решил да вървиш към победа, – каза Николай, – тръгни под Божието вдъхновение, защото Бог дава незабавно и без задръжки.

Очите на Михаил светнаха. Щастлива усмивка се разля по устните му, а душата му запя…