Гошо беше на четири- пет годинки, когато майка му го бе оставила при леля му за известно време. Той беше кротко и мечтателно дете, което можеше да се забавлява с предметите, които стояха пред него.

Понякога седеше пред къщата, загледан в пространството без да се движи. Леля му забелязваше само как мърдат устните му, сякаш си разказваше някаква приказка.

Тя се тревожеше, че е постоянно сам. Опита се, да го сприятели със съседските деца, но те го намираха за много скучен и бързо го изоставаха. Гошо не търсеше тяхното прителство, излягаше се на тревата и се втренчваше в нищото.

Леля му реши да го разнообрази и му купи играчки, но Гошо поигра малко с тях и се завърна към обичайните си занимания. Подреждаше предметите от масата: две чаши, пепелник, ваза, няколко кламера, лъжица по някаква си своя логика, смяняше местата им, образуваше фигури с тях и така по цял ден.

През нощта заспиваше прегърнал едно старо проскубано, плюшено мече.

Понякога леля му се опитваше да наруши спокойството му. Предлагаше на детето да излязат на разходка, да отидат до магазина, но Гошо вдигаше само рамене, изненадан от активността ѝ.

Веднъж тя трябваше да посети една жена, която живееше в края на селото.

– Искам да остана в къщи, – каза детето.

Тя не пожела да го остави.

– Тръгваш с мен, – настоя лелята.

Но Гошо не отстъпи:

– Искам да остана у дома. Не ме е страх да бъда сам. Мечето ще ме пази, – погледна умоляващо леле си. – Няма да отварям на никого.

Изведнъж лелята се ядоса, заради упорството, за отчуждението му, заради флегматичния му нрав, за липсата му на какъвто и да било интерес към останалия свят.

– Идваш с мен, – извика тя. – Няма какво повече да говорим.

– Не, лельо, оставам, – каза тихо и търпеливо Гошо.

Нима лела му не можеше да схванене нещо толкова просто?

Тя му удари един шамар по бузата. Продължи да го удря с двете ръце по раменете, гърба. Удряше го силно в яростта си.

Гошо изтърпя мълчаливо пороя от удари. Изчака гневът ѝ да мине, а след това я погледна с широко отворените си очи и я попита:

– Защо толкова много ме мразиш?

Леля му се сепна. Разплака се и го прегърна. Целуна го по главата и му разреши да остане в къщи. А когато се върна, след по-малко от час, му каза:

– Извинявай, бях много груба с теб.

– Няма нищо, – каза Гошо. – Всеки се ядосва.

След няколко дни, когато майка му дойде да го вземе, леля му го целуна с много любов по двете бузи. Гошо отвърна учтиво с целувка, но със стиснати устни.

Докато чете човек получава допълнителен опит чрез анализиране на ситуациите и героите в книгата. Читателят се опитва да намери и да открие подобни на героите в реалния живот, така разбира характерните черти на хората около себе си. Това е полезно умение за получаване на психологически знания в живот и за морала на хората. Имено по този начин се отработват нравствените ориентири.
Сериозните произведения предизвикват към анализ. Четящият човек се учи на наблюдателност, така разширява собствения си кръгозор.
Човек не може да получи всичко при общение в семейството и обществото. Много използват книгите за обогатяване на вътрешният си свят и добавяне на жизнен опит. Постоянното четене и анализиране на ситуациите, помага за подобряване на паметта.
Четящият човек, вече в напреднала възраст, с помощта на книгите поддържа способността си да мисли чрез форми и образи, а това се отразява на когнитивната функция, т.е. паметта и умствените способности. Четенето помага човек да се концентрира, а това от своя страна позволява да се запази „жив ума“, да се мисли разумно в реално време.
Стиховете помагат да се усети „вкуса“ на езика. Придават чувство за ритъм, разширяват паметта за сметка на запомнени мисли и стихове.
Една добра книга те кара да мислиш, да изразяваш емоции: любов, гняв, ярост, смях, и дори страх. Книгата трябва да е написана на богат език, нужно е разнообразие. В тази книга трябва да бъдат заложени смисълът, оригиналните идеи и специалният стил на представяне.
Образованието е създало огромен брой хора, които могат да четат, но не могат да определят какво е достойно за четене.
Да не забравяме, че четенето на книги е друга форма на обучение и усъвършенстване на знанията. Добрите книги има и сред специализираната литература. Отлично написаната техническа книга помага да се предизвика интерес към съответната професия или хоби. Справочниците предават класифицирано знание, което влияе на качеството на самообразованието.
Четете и сами отсъждайте „кое е хубаво“.

Лени Рифенштал несъмнено принадлежи на този орден. Толкова пъти, тя се е „възраждала от пепелта“. Друг човек на нейно място просто би умрял.
Когато официално ѝ забранили да се занимава с творчество, тя заминала за Судан и рискувайки, със много страх, снимала там филм за нубийците. Материалът не я удовлетворил и тя направила фотоалбум за красотата на телата на чернокожите, което отново предизвикало скандал около името ѝ. В това, че тя снимала негри, видели нациска мотивировка.
В началото на 70-те заедно с приятелят си водолаза Хорст започнала да се гмурка в дълбините на океана. Той бил с 40 години по-млад от нея. Двамата с Хорст наели малка къщичка на Малдивите, където тя е направила повече от 2000 гмуркания. В резултат на това Лени създала своя пореден филм за тайните на Индийския океан, наречен „Впечатления под водата“. Тези, които са го видели, казват, че е много зрелищен, с неописуеми красоти от океанското дъно.
Във водата Лени не чувствала болка, която непрекъснато съпътствувала нейното осакатено тяло. На сушата тя имала с какво да се занимава. Когато се изморявала, лягала си, в затоплено легло от грейки. Спяла по два часа и отново заставала пред компютъра.
Стогодишнината си тя отбелязала с голям размах. В хотел на брега на Штарнбергерзе били поканени повече от сто гости. На вечерта били предложени пушена риба, птица със сос от трюфели и шампанско.  Пред гостите Лени Рифенщал излязла с доста предизвикателна рокля.

Двете току що се бяха запознали. Лили бе сламено руса със сиви очи, а Маргарита мургава с гарваново черна коса и очи като маслина.

– Рано напуснах мястото, където израснах, като теб, – каза Лили. – Имаш ли приятели у дома?

– Само една приятелка, – каза Маргарита, – тя живееше около езерото. Обаждам ѝ се по телефона, но там няма да се върна. Имаш ли деца?

– Не. А ти?  – полюбопитствува Лили.

– Забременях на 15 години от братовчед ми. Направих аборт. – Магдалена замълча, а на лицето ѝ се изписа болка. – За това мразя онова място…. Баща ми ме насилваше, след като навърших 10 години, после братовчед ми. Избягах, щом станах достатъчно голяма, но след това много трудно се възтанових, …. не можах да преодолее всичко напълно. Не мога да понасям мъж да ме докосва, дори и да го харесвам, за това избрах жени. Някога се надявах, че нещата ще се промянят, но вече не вярвам.

– Разбирам, – каза с тъга Лили.

– Разбираш ли? Теб насилвали ли са те сексуално? – предизвикателно я погледна Магдалена.

– Беше по време на онези безброй стълкновения и убиства, които прерастват във война. Превързвах ранени в едно село, а след това трябваше да отида до града за медикаменти. Край мен мина кола и спря. В нея имаше четирима войника и едих офицер. Те ми предложиха любезно да ме закарат до града. Не исках да се кача, но до града беше много далече. Километър по-нататък свърнаха в горичката, …….виках, загуби си гласа от викане, …срамувам се от това.

– Ти нямаш вина за това, – каза Магдалена и погали Лили по главата. – Какво си направила? Приела си да те закарат мъже, които са казали, че ще ти помогнат.

Сълзи на гняв и болка се стичаха по лицето на Лили.

– Бяха вързали ръцете ми, – с мъка продължи Лили, – По едно време загубих съзнание…. Когато дойдох на себе си бях цялата изтръпнала. Изправих се и тръгнах. Добрах се до града, но на никого нищо не казах…… От тогава мразя този страх и си мисля с болка за жените, които са преживели подобно нещо.

– Те са били войници, но отдавна са умрели душевно, – каза Магдалена. – Това, което има значение е как си ти? Това е единственото, което можеш да промениш.

– Знам, – прошепна Лили.

– С главата си знаете това, но не и със сърцето, там трябва да проникне това знание, – посочи сърцето ѝ Магдалена.

– Знам и се опитвам.

Небето потъмня. Завесата в храма се раздра на две. Земята се разтърси, отвориха се големи цепнатини в нея. Наоколо само страх и съмнения.
– Трябва да бягаме и нас ще ни убият.
– Не мога да разбера, какво стана?
– Аз Го изоставих в бедата.
– Той трябваше да ни предупреди!
Те бяха дошли от всички краища на Ерусалим. Чувстваха се твърде виновни да се върнат по домовете си и твърде обезкуражени, за да продължат работата си. Във всеки от тях тлееше отчаяна надежда, че всичко това е кошмар или лоша шега. Всеки се надяваше да намери някаква утеха у другите.
Споменът за думите на Учителят ги призоваваше да се върнат обратно. Стана им неловко, те бяха рухнали под вълните на паниката и страха от опасността, която можеше да ги застигне.
– Не мога да повярвам какво направих!
– Никога повече няма да постъпя така.
Тези, които бяха с Исус се завръщаха, те знаеха, че от Него може да се очаква нещо необикновенно. Видяха как Той прости на жена, която бе живяла с пет мъже, с какво уважение се отнесе към крадеца, който се криеше под маската на бирник. Видяха как изгони бесовете от някои и припомни на идващите в храма, да имат страх от Господа. Той правеше чудеса, традицията бе срината, прокажените бяха освободени, свещениците мърмореха …..
– Може би Той наистина е възкръснал от мъртвите.
Нещо повече от слухове за празния гроб ги поведе обратно. Нещо в сърцата им не им позволяват да живеят с чувство за предателство. Когато Исус се нуждаеше от тях, те избягаха. И сега трябваше сами да се справят със срам си.
Трябваше да му поискат прошка, но къде да го намерят. Той им бе говорил, че тези които добре Го познават, няма да се лишат от милостта Му.
За единадесетте не оставаше нищо дуго освен гибел или милост. Те добре Го познаваха, знаеха, че и да нарушат обещанията си, все имаше още възможност да им се прости.
Така те се върнаха с надеждата, че невъзможното  може да се случи отново.
– Ех, ако имах поне още един шанс.
Те седяха в стаята и тихо разговаряха за празния гроб. Сред мрачните мисли някой каза:
– Готов съм да дам безсмъртната си душа, за да го видя отново.
И стана чудо. От стената пристъпи познато лице.
Какъв финал, не това бе началото.
На разкаяното сърце не му трябва много. Излезте от сенките и престанете да се криете. Призовете Божият Син да премине през стените на вашата вина и срам. Той е готов да прости. Единственото, което трябва да направите е, да се върнете при Него.