Катя обикновено си играеше с плитките си. Когато човек я наблюдаваше отстрани имаше усещане, че те оживяват.

Павел бе нейният неотменен спътник навсякъде. Вечно съсредоточен и сериозен. В час задаваше въпроси, предизвикващи размисъл.

Интересуваше се от всичко. Беше сръчен и нямаше нещо, което да не може да направи.

Бе междучасие и двамата вървяха по дългия коридор на учебното заведение.

– Знаеш ли кое е най-хубавото на нашето училище? – попита Катя.

Павел само вдигна рамене. От къде да знае. Та бяха едва в трети клас.

– Това е да кандидатстваш за помощник на директора. Работата му е много готина.

– От къде знаеш? – засмя се Павел. – Да не си го следила какво прави?

– Той не влиза в клас сутрин, а се мотае в кабинета на директора, – важно и компетентно започна да обяснява Катя, – а после прави съобщения по високоговорителя.

– Уха, само това! – възкликна Павел. – И аз искам такава работа, но ние сме деца ……

Изведнъж ентусиазмът му секна.

– О, не е толкова страшно, – сериозно каза Катя. – Просто трябва да напишеш молба и след това да направиш интервю с директора. Достатъчно е, той да разбере, че си добър работник.

– И как да му покажа това?

– Да ти кажа честно и аз не знам как, – призна си Катя, – но нали нашият учител казва, че мотото на училището е „упорита работа“. Може би директорът търси деца, които да докажат, че работят усилено?

– Е, това не е много лесно, – тъжно констатира Павел.

– Но ако се потрудиш добре, ще станеш заместник директор и няма да имаш много работа, – добави по-оптимистично Катя.

Звънецът би и двамата се отправиха към класната стая.

Малина не беше вече малко момиче. Бе станала красива девойка.

Стаята ѝ бе точно над тази на майка ѝ. През нощта тя видя как светлината от майкината ѝ стая се отразяваше върху дърветата, които растяха под прозореца на Малина.

– О, мама е още будна, – каза си тя.

И слезе на долния етаж с надежда, че ще разговаря няколко минути с майка си, но я завари на колене в молитва.

– Няма смисъл да я чакам да стане, – тихичко прошепна девойката. – Тя може да остане така с часове.

И Малина бързо се върна отново в стаята си.

Настъпи утро. Лъчите на слънцето още не бяха пробили облаците, но вече просветляваше.

Малина се събуди и отново видя, че прозорецът на майка ѝ свети.

– Нима до сега е стояла будна? – Малина бе изненадана.

Слезе долу и завари майка си седнала пред масата изучавайки и сравнявайки няколко превода на Библията.

Книгите бяха разпръснати по масата, а погледа на майка ѝ бе съсредоточен.

Пред нея бе разгърната тетрадка, а в ръката си държеше химикалка. От време на време нещо си отбелязваше върху листа, след което продължаваше да чете.

– Такава е майка ми, – усмихна се Малина. – За нея Христос е първия ѝ приоритет в живота.

Постоянството във всекидневната връзка на майка ѝ с Христос не оставаше незабелязано.

Радостта бе отличителна черта на тази жена. Лицето ѝ я излъчваше. Очите ѝ искряха. Тя бе пример за децата си, близките и познати ѝ.

Всеки, който се запознаеше с нея искаше да има същата връзка с Христос.

Шум и глъч. Децата тичаха и крещяха. В стаята бе настанал хаос.

Няколко красиви вази с орнаменти лежаха на парчета върху пода.

Влезе учителят и строго изгледа децата. Когато видя строшените вази той попита:

– Кой го направи?

Децата се свиха. Образува се празно пространство по средата. В него седеше Мирко.

През цялото време той не бе мръднал от мястото си. Раздразнен от шума, си бе запушил ушите и наблюдаваше с безпокойство вилнеещите край него.

Някой се престраши и с пръст посочи Мирко.

– Ти ли направи това? – попита учителят.

Мирко мълчеше. Момчето не пожела да посочи истинските виновници. За това несправедливо бе наказан.

Той безмълвно прие наказанието.

Мария се разплака. Отиде до учителя си и му прошепна:

– Защо го наказвате? Той не е счупил вазите ….. гонехме се из стаята и така ги бутнахме на земята, а те се счупиха.

Лицето на учителят омекна. Той освободи Мирко от ъгъла, където го бе наказал и събра децата. След това им каза:

– Всеки от нас за грешките си в живота заслужава наказание, но се роди Исус, Който бе разпънат на кръста. Той нямаше никаква вина но пое нашия грях и пострада заради нас.

Децата мълчаха навели глава. Всички се чувстваха виновни.

– Ако изповядваме грешките си, Исус е верен и праведен да ни прости греховете, и да ни очисти от всяка неправда, – добави учителят.

Вали и неспира. Такова време навява само тягостни чувства.

Уж е пролет, а не прилича на такава. Облачна и студена, навяваща обреченост. Дръвчетата изгубиха цветовете си, а ние чакаме плод от тях.

Рангел седеше в стаята и се чудеше с какво да се заеме в такова калпаво време.

Някой позвъни на вратата и той отиде да отвори.

– Здравей, Рангеле, – поздрави го съседа му Нестор. – Да имаш шкурка, че не мога да намеря моята, къде съм я забутал.

– Имам, – отговори Рангел. – Я по-напред влез да се видим …

Нестор искаше да каже, че е оставил работата си и бърза, но последва домакина.

Рангел постави бутилка с вино и две чаши на масата и каза:

– Хубаво е, че си се захванал с нещо в това дъждовно време, а аз съм като вързан. Обичам да работя навън. Тук съм се затворил и ме спохождат едни мисли … не е за разправяне. Просто ми е тягостно.

Двамата се чукнаха за здраве.

– В повечето от нашите домове неотменима част са чудовищата, аз така им викам, – подхвана Нестор приказката.

– Чудовища? – изуми се Рангел.

– Говоря за телевизора,- усмихна се Нестор. – Гледам твоя не си го пуснал. А моята се е лепнала за него и гледа поредния сериял.

– Недей говори така за тази техника. По нея дават научно популярни филми, поучителни истории, …. – Рангел заръкомаха, защото не му идваше друго наум, – все нещо човек може да научи.

– Проблема е, – намръщи се Нестор, – че телевизията е преминала всякакви правила и граници. Погледни, дава ни акъл с какво да се храним, какво и къде да учим, дори и сексуалният ни живот контролира. Оставаме без сън вперили непрекъснато очи в това домашно чудовище.

– Е, – леко удари с ръка по масата Рангел, – Не е необходимо да изхвърляме бебето заедно с водата за къпане. Човек сам трябва да си постави граници относно ползването на телевизора.

– Не само за нас самите, но и за нашите деца, – допълни Нестор.

Двамата допиха чашите си. Нестор взе шкурката от съседа си и тръгна да довърши работата си.

Рангел погледна тъмния екран на домашното чудовище и си каза:
– Няма да го пускам сега, ще взема да погледна казанчето в тоалетната. Жената се оплакваше, че капе.

Даниела бе малко палаво момиче. Навсякъде си вреше носа. Нейното любопитство нямаше край.

За това изчезнеше ли нещо в къщи веднага питаха Даниела:

– Да си виждала …..

Понякога тя не бе го видяла, но упорито започваше да търси. Накрая тя първа успяваше да открие загубена вещ.

Днес Даниела се покачила на тавана. Отдавна тук я примамваха хиляди „боклуци“, както казваше баба ѝ.

Любопитството е черта на изследователите, а Даниела бе точно такава.

За търсачите се знае едно, те пред нищо не се спират.

– Я да видим какво има тук, – Даниела поклати глава, както баба ѝ правеше.

Тя разглеждаше кутия, покрита с дебел слой прах. Когато разчисти прахуляка Даниела забеляза, че върху нея е изписан червен кръст.

– Вероятно е някоя стара аптечка, – каза си тя.

И не се излъга.

Даниела отвори кутията. В нея бяха наредени най-различни по цвят и големина шишенца с едва четящи се надписи.

– Ау на това шишенце пише: „Любов“, – извика изненадано Даниела. – Хм, странно лекарство. Срещу каква болест се взима?

Тя се вгледа в буквите по-надолу. Те бяха дребни и полуизтрити, а светлината на тавана бе много слаба. От дългото взиране очите на Даниела се насълзиха.

Тогава тя реши:

– Ще взема медицинската кутия и ще я разгледам в стаята си.

Прегърнала своя трофей и бавно се запромъква през капака на тавана.

Настани се в стаята и разузнаването започна.

Даниела отново държеше шишенцето, на което пишеше „Любов“.

Макар и трудно, този път успя да прочете ситно набрания текст. Там пишеше:

„Да се взема срещу вина и срам, докато изчезнат всички симптоми. Ако нещата се повторят, продължавайте да вземате още, до окончателното им изгубване“.

– Какво е това? – недоумението на Даниела растеше.

Тя посегна и взе друго шишенце. На него пишеше: „Смирение“, а отдолу със ситен шрифт бе отбелязано:

„Да взема срещу арогантност, високомерие и гордост. А също така и срещу упреци и критика. …“

Следваха същите обяснения за взимане от това шишенце.

– Май ми трябва лекарство от това шишенце, – позамисли се сериозно Даниела.

– А това какво е? – попита момичето държейки следващото лекарство.

– Щедрост? – прочете тя на глас. – Никога не съм била егоистка, – отбеляза Даниела.

Последното изречение от дребният написания текст върху това шишенце я изненада.

“ …….. Не правете най-малкото, което можете, а възможно най-многото“

– Това се казва щедрост! – ахна Даниела. – Май трябва да призная, че не винаги правя най-доброто ….

Поредното шишенце, което Даниела извади от загадъчната кутия, носеше надпис: „Енергия от Божия Дух“.

– О, колко хубаво би било, ако притежавам такава?

Малко по-надолу пишеше:

„Да се взима при мързел, леност и отсъствие на всякакво желание за работа…..“

– Това е невероятно, – гласът на Даниела затрепери. – Чувствам се като пълна глупачка.

Изведнъж погледа ѝ попадна на ново шишенце.

– Вероятно това е моето лекарство.

Надписът на него гласеше: „Мъдрост“, а малко по-надолу: “ Да се взима срещу глупост, неблагоразумие и безразсъдство ……“

– Тази „аптечка“ е някаква шега. Всички знаят за моето любопитство ….. Ами ако е имало преди друг като мен, за когото е всичко това?

Даниела се разсмя и си каза малко поуспокоена:

– Забърках се в тази каша, защо не искам да се променя. Всичките тези симптоми безпокойство, раздразнителност, ……. могат да изчезнат, ако поверя живота си на Господа. А ако чета Словото Му….. Да, само То ще излекува душата ми и ще ме промени.