Навън бе студено. Ръмеше лек дъжд, но в магазина бе топло и жените след като напазаруваха оставаха на приказка.

– Бабо Еленка, как ще очистиш тая голяма риба? – усмихна се Румяна.

– Ти за мен не бери грижа. Люспите на риба лесно се чистят, ако за кратко време са потопени в съд с вряла вода или са престояли в оцет, – каза старицата.

– Ох, зех тая риба, но дано като взема да я пържа да не почне да се лепи за тигана, – въздъхна дълбоко леля Минка.

– Ти по-добре постави предварително в мазнината сол, пък после ще ми кажеш дали е залепнала, – потупа я по рамото връстницата ѝ Дора. – А ако я печеш намажем рибата с лимонов сок или оцет, така не само ще намалиш характерната ѝ миризма, но при обръщане няма да се разпадне на парчета.

– Никола ми бе донесъл една риба, но като отворих пакета замириса ми на развалено – оплака се Дафина.

– Че от къде да знае човека, че не е била прясна, – обади се Лаловица.

– Има начин да се познава дали една риба е прясна, – отбеляза Динка. – Постави я в студена вода. Ако потъне на дъното може да се яде, но ако остане на повърхността е развалена. Освен това при прясната риба очите са блестящи и прозрачни, а цвета на хрилете е ярко червен.

– Мразя да чиста риба, – намръщи се Ангелина, – плъзга ми се в ръцете и я изтървам.

– За да не ти се плъзга рибата, – каза баба Еленка, – първо посипи ръцете си със сол.

– А знаете ли как да се приготви рибата, че да стане по-вкусна? – попита Дерменджийката.

Всички жени обърнаха любопитно очи към нея и наостриха уши.

– След като се измие и изчисти, – започна да обяснява жената, – се натрива отвътре и отвън със смес от сол, оцет и стрит чесън. Остава се да престои два часа, като се покрива с капак, след което се пържи.

– Ей, – извика Горан, който бе дочул част от приказките на жените, – когато приготвяте шаран, отделяйте много внимателно заседналата кръв в коремната кухина, защото иначе ще горчи.

Жените го поогледаха, побутнаха се и се позасмяха.

Скоро разбраха, че дъждът е спрял и всяка тръгна към дома си.

Милена учеше в пети клас и то доста добре. В бележникът ѝ се редяха само шестици. Учителите я сочеха за пример, а съучениците  я търсеха за съвет. Но това не ѝ доставяше радост.

Причината бе много проста.

Тя смяташе, че не е красива. Често заставаше пред огледалото и си казваше:

– Носът ми е прекалено дълъг. Устните ми непоправимо широки, а очите съвсем малки, …. На кого ще се харесам такава?

Веднъж Милена попита майка си:

– Мамо, защо съм не съм се родила красива?

Майка ѝ я погледна, леко се усмихна и отвърна:

– Имаш нормално лице без недостатъци. Може да не си голяма красавица, но си много умна.

Този отговор не задоволи момичето.

Милена реши да отиде и да се оплаче на баба си. Тя винаги ѝ даваше мъдри съвети. Старата жена живееше накрая на града, но това не попречи на огорченото момиче да хване автобуса и да тръгне към нея.

Докато пътуваше Милена си мислеше: „Очите мога да направя по-големи с малко грим. Устните си ще оправя с червилото. Но какво да правя с този голям нос? ….. Тук козметиката е безсилна.“

Когато баба ѝ я видя, тя разбра, нещо измъчваше внучката ѝ, за това направо попита:

– Какво се е случило?

– Бабо, защо не съм красива? – и Милена силно се разрида в прегръдката на баба си. – Ти винаги си ми казвала, че Бог е създал всичко прекрасно …..

– А защо мислиш, че не си хубава? – попита старата жена.

Милена веднага започна да изброява чертите по лицето си, които не и даваха мира.

– Милена, – топло започна старицата, – красотата е относително понятие. Хората много ценят това, което е уродливо в Божите очи.

– Как така? – възкликна момичето.

– Източник на нашата красота е Исус Христос. Тези, които живеят така, че да се уподобяват на Него, във външността им сияе нетленна красота, на която не влияе дължината на носа или големината на устните. Исус е провличал хората с душевната, а не с външната Си красота.

– Моята душа не е красива, – тъжно въздъхна Милена.

– Всички сме оплескали и провалили привлекателността си поради греха, но Исус умря, за да очисти душите ни от всякакво зло и да ни направи завинаги съвършени. Сега са прекрасни тези, които живеят не за себе си, а за Господа.

Милена изведнъж осъзна, какво искаше да ѝ каже старата жена. Падна на колене и зашепна:

– Господи, прости ми, че постоянно съм си мислила за своята външност и се занимавах изключително само със себе си. От днес искам да живея не така, както ми харесва, а за Теб. Желая да Те прославя със живота си.

Лицето на Милена се проясни. Тя вече знаеше какво да прави. За нея нямаше значение какво показва огледалото, защото то не можеше да разкрие истинската красота на човека.

Най-после можеше да се диша. Дъждът, който чакаха от толкова време се изля изненадващо. Вятърът бързо довлече отнякъде сиви облаци, които се освободиха от товара си, задоволявайки жаждата на изпръхналата земя.

Баба Милена се разхождаше в градината след вечеря. Въздухът бе освежен и тя бодро крачеше по алеите. Тя изобщо не искаше да се прибира, но имаше само едно нещо, което можеше да я накара да направи това. И то скоро последва.

Приятели на мъжа ѝ се бяха настанили вече в гостната. А какво щеше да се случи след това, само тя си знаеше, защото то много рядко се разминаваше.

Старицата стигна до осветените прозорци на гостната. Изведнъж се показа главата на внучката ѝ, която извика силно:

– Бабо, ела бързо! Дядо започна да пие отново!

Силните спиртни напитки бяха забранени на дядо Горан, но събереше ли се с приятели, те го подканваха непрекъснато, докато се съгласеше:

– По-смело! Само няколко глътки! Нищо няма да ти стане от толкова.

Баба Милена веднага се втурна в госната и започна да умолява мъжа си:

– Недей да пиеш. Нали знаеш какво казаха лекарите.

Старецът се ядоса и демонстративно отпи от чашата. Какво можеше да направи баба Милена?

Тя отново излезе в градината, опечалена, обезсърчена, но все пак усмихната. Такава си беше невзискателна и блага. Обичта им към другите, безразличието към нея самата и собствените ѝ страдания се изразяваха в усмивка.

Нейният смях съдържаше насмешка само над нея, а за всеки от останалите – нежна ласка. Тя не можеше да погледне скъпите си близки, без да ги помоли топло с очи, независимо от това, как се отнасят с нея.

Слънцето грееше и галеше морската шир. Светлината се разтваряше в морско сините дълбини. Деси стоеше на висока скала, обвявана от ветровете и съзерцаваше морето, а сърцето ѝ преливаше от радост и нежност.

Тя много обичаше морето. Всяко лято щом ѝ се отдадеше възможност веднага пристигаше при него.

– Обичам да гледам необятната шир обгръщаща небето и морето, – казваше си често Деси. – Колко е вълнуващо да чуваш как вълните се разбиват в скалите и да усеща как вятърът те докосва.

Деси обичаше да ходи по пясъка боса и да се наслаждава на морския бриз, който разрошваше косите ѝ.

Веднъж, когато споделяше с баба си възторга от морето, старицата тъжно каза:

– Да, но морето разделя цели семейства и приятели един от друг. Като си помисля вуйчо ти Владо колко много вода го отделя от нас. Дори самите континенти са разделени от неизгледните далнини.

Деси изпълнена със заразителен оптимизъм се усмихваше на баба си и казваше:

– Бабо, в Небето няма да има нищо, което да ни разделя от Бога или един от друг.

– Вярно е, – съгласяваше се старицата, – там няма да има наранени или хора, които да изпитват враждебни чувства едни към други. Недоразуменията и критиките ще са изчезнали безвъзвратно. Разводът и смъртта няма да съществуват.

– Там няма да сме болни и слаби, – добавяше радостно Деси. – За нас няма да има вече опасности и трудни неща.

– Никога нищо няма да ни раздели в дома на Отца ни, – заключи вече по-ободрена бабата ѝ.

Денят преваляше и скоро щеше да отстъпи мястото си на нощта. Малко момиче седеше на пейката пред блока потънало в мислите си.

Много хора минаха край него. Някои от тях го закачаха и се шегуваха:

– Малката не му мисли толкова.

– Ако от сега мислиш толкова много, какво ще правиш като пораснеш?

– Я каква малка красавица, достойна за статуята „Изпълнена с мисли“.

Надежда, така се казваше малкото момиче, изобщо не обърна внимание на присмехите им. Тя седеше и мислеше.

Баба Мина тропаше ритмично с бастунчето си и лека-полека достигна до момичето.

– Наде, какво си се умислила, мила?

– Кажи ми, бабо Минке, ти си стара и знаеш много неща – вдигна глава Надежда, – какво очаква Бог от нас?

Старицата се замисли доста преди да отговори.

– Може би послушание, верност, любов, – въздъхна възрастната жена и неочаквано завърши, – но най-вероятно очаква провал.

Надежда ококори очи:
– Последното може да прави всеки, – засмя се момичето. – Но дали мога да живея така, чакайки Господа особено, когато нещо не ми се получава?

– Той ти е дал Духа Си, за да не се проваляш, – отговори нежно баба Мина.

– Така е, – съгласи се Надежда, – без Христос не мога да направя нищо, но в Него мога всичко.

Лицето на момичето сияеше. То прегърна старата жена и двете заедно закрачиха към входа на блока.