Пастирът проповядваше вече от половин час, когато запъхтяна в салона бързо влезе Мина. Тя бе възрастна жена и редовно посещаваше богослуженията, бе ревностна за Бога. Редовно четеше Библията си, молеше се сутрин и вечер, не пропускаше десятъците и даренията,  но днес непредвидено закъсня.

Приятелката ѝ Вера, като я видя ѝ махна с ръка да седне на свободното място до нея. Двете жени се заслушаха в проповедта и до края на службата не размениха нито дума.

Когато свърши богослужението и всички вече излязоха навън, Мина започна припряно да обяснява на приятелката си, още преди тя да я попита за закъснението днес:

– Да знаеш какво ми се случи като идвах насам?!

– Какво? – ококори любопитно очи Вера.

– Бях тук наблизо на кръстовището …., – започна притеснено Мина. – И изведнъж черна котка ми пресече пътя. Така че трябваше да чакам някой да мине първи, преди да аз тръгна. А никой не идваше, сякаш хората се бяха изпарили. Чаках много, дори не знам колко време мина, докато се зададе една дребна старица, която мина преди мен ….. Та за това закъснях.

Вера повдигна вежди, изгледа приятелката си и я скастри:

– Бива ли така? Много си суеверна, сестро! Да беше плюла три пъти над лявото си рамо.  След това можеше спокойно да продължиш и нямаше да закъсняваш.

Ех, тези суеверия!

Михо обичаше да се разхожда сам в близката гора, намираща се накрая на тяхното село. Един ден той се върна от поредната си разходка там и оживено сподели:

– Видях змия с две глави!

– Горко ти!- възкликна суеверната му баба.

Михо я погледна изненадано, а старицата обясни:

– Този, който види змия с две глави, остава нещастен за цял живот.

Михо сериозно се разтревожи. В мислете му се заредиха бедствия, напасти, катаклизми и катастрофи. Безсилен да се пребори с тях, той заплака.

Баща му въздъхна тежко и каза:

– Иди кажи на хората от селото да не влизат в гората. Иначе ще видят двуглавата змия и ще станат също нещастни като теб.

– Никой няма да я види, – през сълзи промълви Михо. – Аз я убих …

Бабата пак се обади:

– Ти спаси другите, а осъди себе си на нещастен живот! – и тъжно го погледна.

– Не се страхувам за сина си, – весело заяви баща му. – Той е убил двуглавото животно и е спасил много хора от нещастие. Когато той е нещастен, ще си спомни колко много му дължат хората, за да бъдат щастливи. Тогава неговата скръб ще изглежда съвсем незначителна.

– Как така? – попита изумен Михо.

– От древни времена е известно, – поясни баща му, – че който носи щастие на другите, той самият е щастлив.

Слав обичаше Бога. Като младеж бе се включвал във всяка дейност към църквата. Ако трябваше да се насекат дървата на някоя старица, той бе пръв. Предложиха ли някой да посети болен в болницата или дома му, той веднага откликваше……

Дойде денят, в който му дадоха възможност да проповядва пред малки църкви състоящи се от десетина, най-много петнадесет човека.

Навсякъде се намираха услужливи християни, които  му разказваха за различни хора идващи в църквата, които бяха с разбити домове, мечти и надежди. Накрая, виждайки смайването на Слав, казваха:

– Споделям това с теб, защото тези лица ще присъстват днес на събранието и се надявам да кажеш нещо, което да ги обнадежди и срещне нуждите им.

Това смазваше Слав. Тези проблеми бяха толкова различни, че той повдигаше безпомощно ръце и си казваше:

– Това е невъзможно! Тези трудности и страдания не мога да ги обединя по никакъв начин. Нужно е да говоря за всяко едно от тях поотделно. А къде време за това?

Един ден Слав отиде при бай Марин, един от стареите в църквите и му разказа за проблемите си.

Възрастният човек го изслуша и го посъветва:

– Дай им просто Исус.

– Как да направя това? – неразбиращо тръсна глава Слав.

– Забелязал ли си, че когато говори нашият пастир, всеки от нас има чувството, че той знае болките ни и дава изходен път? – попита бай Марин.

– Да, това ми се е случвало не веднъж, – призна Слав. – И как го прави нашият пастир?

– Той не знае нашите нужди, нито проблемите ни, но когато застане в молитва, иска слово от Господа, което е необходимо за съответната група от хора. И Исус сам отговаря на духовната нужда на всеки чрез това, което проповядва пастирът.

Бог ни е дал достатъчно ресурси, за да отговорим на нуждите на другите, дори да не проповядваме от амвона, защото ни е дал Себе Си и Словото Си.

Денят му бе тежък. При Тодор Василев идваха много хора. Те  му представяха нуждите и проблемите си.

Вече бе 18 часа. Скоро щеше да се стъмни, а той още не бе напуснал кабинета си.

Изведнъж някой предпазливо почука на вратата.

– Да, – прозвуча уморено гласът на Василев.

Вратата се отвори и в стаята влезе изтощена и немощна бабичка.

– Какво искаш, майко, – изморена усмивка се плъзна по лицето на Василев.

– Сине, – дрезгаво проговори старата жена и развърза бохчата си с разтреперани ръце, – донесох ти ябълков сладкиш, днес съм го изпекла.

На учуденият поглед на Василев, старицата се усмихна добросърдечно и добави:

– Пийни си чай с него. Освен това искам да ти благодаря за всичко, което си направил за нашия район.

– Майко, квартира ли ти е нужна? Увеличение на пенсията? Или молиш за амнистия на близък?

– Не, сине, донесох само да хапнеш. Направила съм го за теб, само да ти благодаря.

Василев работеше от сутрин до вечер. Стараеше се на всеки да помогне, но никой до сега не беше дошъл да му благодари. И той се разплака.

Притегли набръчканата ръка на старицата и я целуна.

– Ако всички бяха като теб, – промълви плачейки Василев, – щях да разбера, че трудът ми не отива напразно.

Благодарим на хора, които са ни помагали и подкрепили, а колко повече трябва да славим Бога, Който непрекъснато е до нас и не ни оставя, когато ни е трудно.

Навън бе студено. Ръмеше лек дъжд, но в магазина бе топло и жените след като напазаруваха оставаха на приказка.

– Бабо Еленка, как ще очистиш тая голяма риба? – усмихна се Румяна.

– Ти за мен не бери грижа. Люспите на риба лесно се чистят, ако за кратко време са потопени в съд с вряла вода или са престояли в оцет, – каза старицата.

– Ох, зех тая риба, но дано като взема да я пържа да не почне да се лепи за тигана, – въздъхна дълбоко леля Минка.

– Ти по-добре постави предварително в мазнината сол, пък после ще ми кажеш дали е залепнала, – потупа я по рамото връстницата ѝ Дора. – А ако я печеш намажем рибата с лимонов сок или оцет, така не само ще намалиш характерната ѝ миризма, но при обръщане няма да се разпадне на парчета.

– Никола ми бе донесъл една риба, но като отворих пакета замириса ми на развалено – оплака се Дафина.

– Че от къде да знае човека, че не е била прясна, – обади се Лаловица.

– Има начин да се познава дали една риба е прясна, – отбеляза Динка. – Постави я в студена вода. Ако потъне на дъното може да се яде, но ако остане на повърхността е развалена. Освен това при прясната риба очите са блестящи и прозрачни, а цвета на хрилете е ярко червен.

– Мразя да чиста риба, – намръщи се Ангелина, – плъзга ми се в ръцете и я изтървам.

– За да не ти се плъзга рибата, – каза баба Еленка, – първо посипи ръцете си със сол.

– А знаете ли как да се приготви рибата, че да стане по-вкусна? – попита Дерменджийката.

Всички жени обърнаха любопитно очи към нея и наостриха уши.

– След като се измие и изчисти, – започна да обяснява жената, – се натрива отвътре и отвън със смес от сол, оцет и стрит чесън. Остава се да престои два часа, като се покрива с капак, след което се пържи.

– Ей, – извика Горан, който бе дочул част от приказките на жените, – когато приготвяте шаран, отделяйте много внимателно заседналата кръв в коремната кухина, защото иначе ще горчи.

Жените го поогледаха, побутнаха се и се позасмяха.

Скоро разбраха, че дъждът е спрял и всяка тръгна към дома си.