Днес Косьо мина край училищния двор и гледайки дърветата, в чийто листа шумолеше вятърът, си спомни за времето, когато беше в първи клас.

Тогава на него и на всеки от съучениците му бе дадено да засади по две дръвчета на това място.

Подскачаха и си обещаваха:

– Когато завършим, ще видим колко са пораснали.

Когато се прибра Косьо сподели с вече възрастния си баща:

– Бях край нашите дървета, дето ги засадихме в училищния двор. Да си призная изпитах лека гордост, въпреки че нямам никакъв принос за тяхното развитие през годините.

Баща му се усмихна и каза:

– Ние сме като тези дървета, само че Бог ни е насадил. И Той пряко е отговарял за нашия растеж.

Косьо махна с ръка:

– До сега не ни е оставил сами да се оправяме. Дори, когато се заблуждаваме и проваляме, Той се грижи за нас насред скърбите и неволите ни.

Бащата въздъхна и впери поглед нагоре:

– Превърнал ни е от „дървета на мъка“ в „дървета на правда“ и се гордее с нас.

– Божията гордост не е суетна и човешка, – отбеляза Косьо. – Той единствен заслужава да се прослави от това.

– Нека славим Бог за грижата му към нас, – добави бащата, а синът кимна в знак на съгласие.

Тази сутрин бе прекрасна. На младоженците Ели и Тихомир, завърнали се скоро от медения си месец, им предстоеше ден пълен с възможности.

Какво ли щяха да правят?

Навярно да прекопаят градината, да работят нещо по новата си къща или просто да направят една дълга разходка заедно.

По време на закуската Тихомир небрежно отбеляза:

– Днес някои от приятелите ми ще карат мотоциклетите си. Бих искал да се присъединя към тях за около час. Нямаш нищо против нали, Ели?

– Не, – откликна младата жена.

Нея не я интересуваха мотоциклетите, но …

„Нали сме семейна двойка, – помисли си тя. – Трябва да правим нещо заедно“.

Блаженият облак на Ели за деня се разпадна болезнено.

Никой не е свикнал ужаса на бомбите, които експлодират наоколо. Нито е напускал дома, притежанията си, бизнеса, училището си и приятния живот, за да намери убежище в непозната земя.

Не познава глад, нужда, нито е останал бездомен.

Сякаш сме късметлии.

И въпреки това дори привилегированите имат своите изпитания, скърби, загуби и страдания.

Трудностите идват. Надеждите не се сбъдват. Бизнесът се проваля.

Злополуки, болести, депресия, трагедии могат да се случат на всеки от нас.

Децата и самите ние правим грешни избори. Объркваме се.

Нима Бог е напуснал картината?

Това усещане изпитваме, когато най-много се нуждаем от Него.

Бог ни е изоставил?

Къде е отишъл?

Има време за плач. И Ели викаше в болката си към Бога.

Той чува. Не си е отишъл.

Бог не бе отвърна лицето си от Ели. Той напълно я разбираше.

За това ще възстанови и изцери.

Пламен вилнееше. Преживяното не му даваше мира. Той свиваше ръцете си в юмруци и замахваше във въздуха.
Стефан го гледаше със съчувствие. Попита го:

– Ако се опитваш да си върнеш на някого, мислиш ли че ще успееш да напреднеш?

– Когато са постъпили несправедливо с теб ….. , – Пламен не можа да довърши.

– В този случай слабата памет е най-добрият отговор. Това, от което се нуждаеш е едно добро забравяне.

– Как да забравя? – Пламен размаха юмруци във въздуха.

– Забелязал ли си някога как един бижутер показва най-добрите си диаманти? – попита Стефан.

Пламен вдигна рамене и получи следният отговор:

– Поставя ги върху фон от черно кадифе. Контрастът на бижутата върху тъмния фон прави техния блясък да изпъкне.

– Какво?! – недоумяваше Пламен.

– Болката, която чувстваш днес е болка, която може да се излекува. Има хора, които са преминали през тази болка, по-опитни и могат да помогнат на някого, който преминава през същата криза. Това, което е важно да запомниш е, че независимо от източника на болката, Бог може да те изцели.

– Щом може нека го направи, – Пламен вдигна ръце. – Аз няма да Му преча.

Стефан се усмихна и добави:

– Казват, че семейството ни носи най-големите радости в живота, но и най-дълбоките житейски скърби. Колко е трудно е за едно семейство да се сработи?!

– Е, да, – съгласи се Пламен. – Членовете на семейството знаят как да ни раздразнят. Те могат да ни лазят по нервите……

– Но аз съм разбрал едно, след всяко предизвикателство се появява възможност. И семейството ни предоставя най-голямата възможност да се научим как да обичаме все едно никога не сме били наранявани.

Денят бе слънчев и семейството на Петко реши да поеме път към планината.

– Уха, каква прекрасна идея! – възкликна радостно момчето.

Просторът винаги го бе привличал със своята необятност. Желанието да тича и да се радва на зеленината и цветята край него, бе необикновено събитие.

Обичаше да тича бос и да усеща земята под себе си. Сякаш тя му вдъхваше сила и ускоряваше устрема му напред.

Едва нагазили във високата трева на една малка поляна, Петко изохка. Седна на земята и повдигна крак. Там се бе забило малко трънче. Върхът му се бе навлязъл доста навътре в петата.

Баща му дръпна изведнъж причинителят на болката и каза:

– Помисли си сега, Петко, за корона символ на царственост, но направена не от злато, а от тръни.

– Имаш предвид трънливият венец на Исус? – попита Петко.

– Когато Му сложиха тази корона от тръни, Той се превърна в цар, но на него тежеше проклятието, което се падаше на нас, – добави бащата.

– Той понесе печалта ни и със скърбите ни се натовари, – продължи мисълта Петко.

– Короната означава власт, – бащата зарея поглед в далечината. – Исус стана цар на сломените, прекършените и съкрушените.

– Цар на ранените и отхвърлените, – гласът на Петко прозвуча като ехо.

– Всички те, – продължи бащата, – могат да дойдат при Него и ще получат изкупление за греховете си, защото Този, Който носи короната има власт над тези неща …..

Петко възторжено гледаше баща си. Той жадно поглъщаше думите му.

Бащата вдигна ръце и призова:

– Донесете раните, срама и скръбта в живота си и ги предайте във властта на Царя с трънения венец. И Той ще превърне скръбта в радост, смъртта в живот и шиповете в цветове.

Ако плътския човек не отговаря на удара с удар, той е страхливец. Но ако на удар не отговаря вярващ в Бога човек, той е син на Бога.

Ако ви оскърбяват, вие не само не трябва да се възмущавате, но и да използвате случая, за да изявите на хората Божия Син.

Да се имитира Божия Дух е невъзможно, Него или Го има, или Го няма.

Проповедта на планината ни учи, че не трябва да вършим това, което сме длъжни, а да правим това, което на никому не дължим.

Ако сме ученици на Христос не можем да кажем: „Повече не мога. За мен говорят всякакви глупости и преобръщат думите ми“.

Всеки път, когато държа на своите права, аз причинявам болка на Божия Син.

По-добре да приема укора насочен към Христос, като приема удара върху себе си. Това означава да „допълням недостатъка на скърбите на Христа в моето тяло“.

Ученик на Христос осъзнава, че животът му говори за честта на Господа, а не за собствената си чест. Не търси съвършенство в другите, но не спират да се стремим, да се усъвършенства.

Проповедта на планината ни учи: „Не търсете справедливост за себе си, но никога не спирайте да постъпвате справедливо спрямо другите „.