Разрушени и изгорени селища. Сляп старец и съпровождащото го момче дълго бродеха из пепелищата, надявайки да срещнат поне един човек.

Уви, нямаше никой. Някой бяха убити, а други отведени в плен.

Наоколо имаше много убити и нямаше кой да ги погребе. Цял ден старецът и момчето копаха гробове, жалейки  преждевременно загубилите живота си.

– Ти знаеш много неща, – хлипаше момчето след тежкия ден. – Обясни ми защо става така? ….. За какво?

Изпълнил християнския си дълг, стареца дълго си почиваше край разпаления привечер огън.

Гледайки с невиждащите си очи нанякъде, най-накрая слепият отговори на момчето:

– А ти какво очакваш? Как трябва да живеем? По Божиите заповеди. А ние как живеем?

Старецът дълбоко въздъхна и сви посивелите си вежди.

– Постоянно грешим, без да се покайваме за делата си!

После настъпи угнетяваща тишина.

Момчето си каза: „Заспа, умори се старецът. Време му е за сън!“

Но изведнъж слепецът проговори:

– Когато бях момче като теб, ми казваха: „Бог ни е показал пътя на спасението и как да живеем тук на земята, за да наследим Божието царство. Ако не правим това, трябва да се покаем, но ние не желаем да правим това и резултатът е налице – скърби и мъки. Първоначално те не са много тежки, защото идват само да ни вразумят. Но по-нататък стават все по-големи. А сега сам виждаш и до какви достигат!

Старецът замълча. И много скоро се унесе и заспа.

А момчето не можа да затвори очи. То обмисляше думите на стареца, докато се разведели. Те се врязаха дълбоко в съзнанието му.

След като оцеля и създаде семейство, тези думи предаде на децата си, а те на следващото поколение.

Невижданото и нечувано бедствие, войните и различните катаклизми са възмездие за греховете ни.

Слънцето отново напомни за себе си с топлите си лъчи. През дългите дъждовни дни, хората се бяха скрили по домовете си, очаквайки по-хубаво време.

Дядо Петко и приятелят му Станчо бяха връстници. Стоплеше ли се времето, двамата използваха всяка минута да бъдат навън.

Сега се бяха подслонили под дебелата сянка на един орех и си бъбреха.

– Изобилието и процъфтяването не са обогатили света така, както изпитанията и трудностите, – отбеляза Петко.

– Не си ли забелязал, че страданията и теготите са ставали не веднъж причина за създаването на прекрасни песни, трогателни стихове, вълнуващи книги и вдъхновяващи биографии? – попита Станчо.

–  Но когато сме изпълнени със скръб и сърцето ни е измъчено от съмнения, много трудно е да се мисли за възвишената цел на страданието, – поклати глава Петко.

– Така е, – съгласи се Станчо, – в момент на болка е трудно да мислиш за нещо друго, освен за собственото си страдание.

– Нашата голяма дъщеря се ожени в чужбина – сподели Петко –  и ние с жена ми често ходим лятно време при нея на гости. Там изкачваме алпийските склонове по въжена линия.

– Навярно е много красиво да се гледа от лифта? – подметна Станчо.

– Гледката е възхитителна, – каза възторжено Петко. – Под нас изплуват чудесни килими от цветя с неземна красота.

– Да, но след няколко месеца всички тези цветя се погребват под дебел слой сняг, – засмя се Станчо.

– Но нали именно снегът им помага да израснат отново, – бурно реагира Петко, – защото тези бели кристалчета напоява земята с вода и запазва кълновете им от зимните виелици.

– Забележи, нашите бремена приличат на този сняг, – философски отсъди Станчо. – До идването на пролетта, цветята запазват красотата си под снега.

Странни старци, още е лято, а те говорят вече за сняг….

Който има уши нека слуша, но и да поразсъждава малко.

В планината живееше старец. Наричаха го дядо Серафим. Той имаше необикновен дар от Бога. Този старец можеше да узнае мислите и сърдечните желания на хората.

Веднъж до килията на един монах, той видя множество демони. Те потропваха с крака, танцуваха и много се радваха.

– Не без цел е това сатанинско веселие, – въздъхна Серафим. – навярно този монах е много мързелив, за това демоните са го обиколили без страх. Това е голяма беда! Ако продължава така, накрая може напълно да попадне под тяхна власт.

Серафим почука на вратата и влезе при монаха. Той нямаше намерение да му казва, че е видял бесове наблизо, нито да го укорява, че е мързелив.

– Брат, – каза Серафим, – имам голямо притеснение, но вярвам, че Бог ще ме избави, ако ти се молиш за мен.

Монаха бе много изненадан и смутен каза на непознатия старец:

– Аз съм недостоен да се моля за теб.

Серафим започна да го моли:

– Няма да си тръгна, докато не ми дадеш дума, че ще се молиш поне по един път вечер за мен.

Монахът не можеше да откаже на такава настойчива молба и обеща на стареца да се моли за него.

Първата вечер монахът застана да се моли за непознатият. И когато свърши си каза:

– О, грешна душо, за стареца се помоли, а защо не се моли и за себе си.

И веднага застанал отново на колене. Така всяка вечер монахът се молеше за стареца и за себе си.

Мина една седмица. Серафим пак дойде при монаха. Отново имаше демони около килията, но те бяха разстроени.

Старецът веднага разбра, че бесовете са ядосани за това, че монахът е почнал да се моли всяка вечер.

– Аха, – каза си Серафим, – нещата вървят на добре, но не трябва да се задоволяваме само с постигнатото.

И старецът отново влезе при монаха.

– Знам, че си изпълнил молбата ми и се молиш всяка вечер за мен. Така е нали?

– Да, вярно е.

– Благодарение на твоите молитви неприятностите ми намаляха, но не са изчезнали съвсем. Ще ми покажеш ли още малко любов, като се молиш още един път за мен?

Монахът обеща.

Така измина още една седмица, през която монахът се молеше по два пъти за стареца, но не забравяше и себе си.

Серафим отново се отправи към монаха. Около килията му видя  демоните, но те бяха унили и мълчаха.

Серафим благодари на Бога и влезе в килията на монаха.

– Благодарение на молитвите ти, моите скърби почти отлетяха, – каза старецът. – Не знам, дали мога да те помоля и за трета молитва? Ако се молиш за мен три пъти, може би моите страдания ще престанат завинаги.

Монаха с радост се съгласи да помогне на непознатия. Така той започна да се моли три пъти за стареца и за себе си.

След една седмица Серафим отново бе пред килията на монаха. Бесовете бяха изчезнали.

Старецът влезе в килията и каза:

– Прости ми, брат. По-рано си мислех, че те домързява да се молиш, но сега виждам, че не е така. Сгрешил съм в предположенията си. Твоите молитви много ми помогнаха. Бих се радвал, ако служиш на Бога още по-усърдно.

– Обещавам, – радостно възкликна монаха. – Ще се моля редовно за болни и нуждаещи се.

Когато Серафим си тръгна, разярените демони изскочиха от храстите, където се бяха скрили. Те бяха ужасно ядосани на стареца, заради спасението на монаха и искаха да го унищожат.

Но Серафим отрази нападението им с молитва и те с викове се пръснаха накъдето им видят очите.

Демоните още няколко пъти отиваха до килията на монаха, но го заварваха в молитва и разбраха, че всяко тяхно действие по-нататък би било безполезно.

Така победени от Божията благодат, бесовете оставиха монаха окончателно на мира.

Нощта беше много тъмна. Звездите бяха изчезнали. Само светещите прозорци в големия град разкъсваха непрогледния мрак.

Късно бе и Валя се приготви за сън. Легна, но не заспа веднага.

Преминаваше вече полунощ, а нея я мъчеше безсъние. И то за какво?

Заля я вълна от мисли за жестоката несправедливост, която ѝ бе нанесена. Душата и бе получила сериозна рана.

Валя знаеше, че трябва да прости и да забрави, но нещо не ѝ се отдаваше. Постоянно си спомняше оскърбителните думи, които бяха отправени към нея и то несправедливо.

– Какво да правя? – изстена тихо Валя.

Изведнъж в мислите ѝ дойде: „Омразата повдига раздори, а любовта покрива всички погрешки“.

Валя застана на колене и извика към Господа:

– Боже, помогни ми да придобия такава любов, която покрива всички погрешки.

Изведнъж усети, как в нея се зароди сила, която и помогна изцяло да забрави злото, което бе развълнувало нейната душа.

Мислено тя изкопа гроб. В него постави обидата, която ѝ причини толкова много скръб и спокойно го зари.

От образувалата се могила Валя премахна тревата, а на нейно място засади рози и незабравки. И всичко тягостно, което я измъчваше изчезна.

Заспа спокойно.

Раната, която ѝ се струваше смъртоносна, заздравя, дори не остана белег.

А след време Валя забрави, какво тогава ѝ е причинило толкова мъка и болка.

Изляха се неспирни летни дъждове. Водата немилостиво се изливаше на земята в безпощаден поток.

Лео бе с романтична душа, способен на дълбоки преживявания, истински мечтател. Неговата стихия бе поезията.

В своето въображение той виждаше не потоците дъжд, а нещо съвсем друго. Безбройни прекрасни цветя, които скоро ще пробият влажната земя с неописуема красота и ще напълнят въздуха със своето благоухание.

Лео пише своите песни, влагайки музиката, която чува в бушуващата природа.

–  Като гледам непрестанния дъжд, – каза си Лео, – си представям човек, който се намира под ударите в живота и си казва: „Какво лошо време ме намери. Върху мен се изсипа град от изпитания, които са отвъд силите ми. Заляха ме разочарования. Завинаги бяха смазани и унищожени най-добрите ми планове. Вълни от скръб наводниха живота ми. Сърцето ми трепери от нетърпима болка. Едва ли някой би се усъмнил, че потоците от притеснения и неволи заляха душата ми!“

Той въздъхна дълбоко и продължи разсъжденията си:

– Грешиш, човече, – извика Лео, – друже мой. Не дъжд те вали, а върху теб се изливат благословения. Не се съмнявай в Словото на своя Баща. Това лошо време носи със себе си такова благоухание и неописуема красота, които по-рано са се проявявали в твоя спокоен и не изпитал мъка живот.

– Всеки действително виждаш дъжда, – намеси се влизащият баща на Лео. – Но нима не вижда цветята? Човек е опечален от изпитанията, но Бог вижда нежните цветя на вяра, които се проявяват в живота му под ударите на тези изпитания.

– Но, татко……

– Ние се стараем да избегнем тези изпитания, продължи баща му. – Но Бог вижда нежното съчувствие, които се зараждат в нашата душа, към други страдащи.

– Татко, сърцето ни се свива под тежестта на голямата ни мъка, но Бог вижда, че тази болка ни прави по-задълбочени и по-богати, – смело заяви Лео.

– Сине, не дъжда на изпитанията те застигат. Над теб се изливат нежност, състрадание, търпение и хиляди други дарове на Святия Дух. Те внасят в живота ти такова  духовно обогатяване, което всичките благоденствия и щастия в света, взети заедно, не биха могли да се родят в душата ти.