Пламен възторжено произнесе:

– Всеки ден виждаме напредък в нашата цивилизация, който носи по-добро
здравеопазване, по-дълга продължителност на живота и постоянно
разширяващи се знания.

– Но под целия този прогрес и изтънченост, нашата цивилизация
преживява фалит на морални и духовни ценности, който заплашва да
подкопае самото ни съществуване, – възрази Цветан.

– Сред злото и разточителството, ние трябва да се стремим да предадем
щафетата на истината, – допълни Пламен.

– Но тя трябва да води до лична вяра в Бог, предавана от поколение на поколение от Сътворението насам, – отбеляза Цветан.

Пламен сякаш не го чу, а продължи да обяснява:

– Победата в щафетно бягане зависи не само от скоростта на бегачите,
но и от умелото им предаване на щафетата. Ако щафетата бъде изпусната,
се губят ценни секунди и състезанието може да бъде загубено, а ако
бегачът не успее да предаде щафетата, той бива дисквалифициран.

– В състезанието на живота „щафетата“ е истината, която води до лична
вяра в Бога, – не остана мирен и Цветан. – Всяко поколение получава „щафетата“ от предишното поколение, пробягва състезанието по най-добрия възможен начин, след което я предава сигурно на следващото поколение.

Пламен възмутено вдигна ръце:

– Ти все си знаеш своето си. Ако не намесиш твоя Бог, не можеш.

Рени сподели:

– В моя квартал има една жена. Никога не съм я срещала, но има едно нещо, което ме привлича в нея.

– И какво е то? – побърза да се обади нетърпеливата Магдалена.

– Това е борбата ѝ, непременно да завърши добре, – отговори Рени.

– Инвалид ли е или поради старост едва ходи? – заинтересува се Нора.

– От физическа гледна точка не е прегърбена, нито има някакъв явен недъг, – уточни Рени.

– Тогава за каква борба става дума? – полюбопитствува Кремена.

– Тя е с двадесет години по-голяма от мен, – започна да обяснява Рени. – Кара постоянно колело. Облечена е в защитна екипировка. Издържа по-дълго на бягане от мен, но кара без удоволствие.

– Каква е целта ѝ? – учуди се Бояна.

Рени само повдигна рамене и добави:

– Не знам дали тренира за състезание, опитва се да намали времето си или да изпревари залеза, но енергията, концентрацията и скоростта ѝ показват, че има такава. Ден след ден, приблизително по едно и също време, по един и същ маршрут, тази жена е там, противопоставяйки се на нормите за своята демографска група и извличайки максимума от този сезон от живота си в най-добро възможно здраве.

Христина се усмихна:

– Това ми напомня, че макар повечето от нас да прекарат последния сезон с желание да преместят календара напред, един различен път може да е полезен за нашето настояще и в идните дни.

Рени повдигна вежди:

– Не разбирам какво имаш в предвид.

Христина махна с ръка:

– Вместо да се крием под завивките, по-добре е да действаме. Живота ни на християни ни призовава към изграждане на издръжливост, дисциплиниране, подобряване на характера. Не ме разбирайте погрешно. Някои дни са еднакви движение по една и съща улица, по един и същ маршрут, отново и отново. Такава дейност води до трансформиране на самата ни природа. От тази гледна точка краят на нещото е по-добър от самото началото.

Вие сте призовани и подготвени за страстно преследване.

Излезте от завивките!

Станете от дивана!

Бог ви насочва да се стремите към добър завършек още днес.

Мартин вървеше с приятеля си Живко по алеята в парка. Времето бе хубаво, за това двамата бяха решили да се поразходят.

– Какво си мислиш, когато чуеш думата „отстъпник“? – попита Мартин.

– Ако говориш за вярата, това е човек, който обръща гръб на Бога, – бързо отговори Живко.

– А не допускаш ли, че можеш да отстъпиш от вярата си, без да го подозираш? – предизвика го Мартин.

– Е, никой не планира отстъпничество, – съгласи се Живко. – То става незабележимо и постепенно.

– Толкова незабележимо, – засмя се Мартин, – че може да не разбереш, че се е писта

случило. Вървиш напред в Христос или вървиш назад. Прогресираш или регресираш.

– Забележи, – настоя Живко, – в момента, в който сложиш пътуването си с Христос на неутрална скорост, ще откриеш, че вървиш в погрешната посока.

– В края на една писта забелязах следния надпис: „Продължавай да се движиш. Ако спреш, си в опасност и застрашаваш тези, които летят“, – отбеляза Мартин. – Същото предупреждение може да бъде приложено и към християнския живот. Продължавай да се движиш. Ако спреш, си в опасност и застрашаваш останалите.

Живко плесна с ръце:

– Не трябва да почиваме на лаврите си, нито да живеем с това, което сме извършили в миналото си. Нека не спираме, а израстваме като последователи на Христос.

Двамата бяха напълно съгласни с това.

Никола попита баща си:

– Каква е разликата между покаяние и гузна съвест?

Бащата се засмя и разроши с длан косата на сина си:

– Гузната съвест е да съжаляваш, че са те хванали.

– Аха, ясно, – очите на Никола светнаха. – Например, караш по магистралата, спира те пътна полиция и се чувстваш гузен. Защо? Защото са те хванали, а не защото си нарушил ограничението на скоростта.

– Така е, – съгласи се бащата. – Това не е покаяние, а гузна съвест.

– Покаяние означава да съжаляваш дотолкова, че да спреш да правиш това, което си правил, и да промениш поведението си, – Никола допълни думите на баща си.

– Спомни си за Юда, – бащата насочи вниманието на сина си към Писанието. – Юда Искариотски е имал угризения на съвестта заради предателството на Исус. Той е знаел, че Исус е невинен. Разбирал е, че това, което прави, е погрешно.

– И вместо да се обърне към Исус, той се обърна към религиозните водачи, – припомни си Никола.

– Това помогна ли му? – бащата предизвика сина си с въпрос.

– Те му казаха, че това няма нищо общо с тях. Това си било негов проблем. И го изгониха.

– Ако се беше покаял …. ?

– Трябваше да се обърне към Исус, – Никола бързо прекъсна баща си.

– Това е типично и за съвременния свят, навярно ще се съгласиш с мен, – каза бащата. – Обещава ни се свобода, която ни поробва. Предлагат ни се наслади, но след това се чувстваме виновни. Вместо радост всички тези неща ни носят мъка. Ако чувстваш вина за греха си, къде трябва да отидеш?

– Единствено при Исус, – Никола бе категоричен.

– Не, така не може, – роптаеше Ботьо.

– Имай малко търпение, – посъветва го Станко.

– Дали проблемите са наши или чужди, те рефлектират върху нас, – боботеше яростно Ботьо.

– Точно за това се иска търпение, – натърти Станко.

– Ние сме човешки същества, ядосваме се бързо и бавно или изобщо не прощаваме, – размаха нервно ръце Ботьо.

– Следващият път, когато не ти достига търпение, – Станко потупа по рамото Ботьо, – не забравяй, че светът се развия според Божия план, а не по нашия.

– От къде да го взема това търпение?

– Знай, че Бог е много по-търпелив спрямо нас, – отбеляза Станко. – За това намали скоростта. Изчакай! Бог никога не бърза. За Него няма срокове. За това успокой духа си и отпусни нервите си.

– И какво да правя според теб? Да чакам Господа?

– Докато Го чакаме, – наблегна Станко, – Той ни помага да използваме ветровете на бедствието, за да се издигнем над проблемите.