Можем ли да бъдем в униние? Само по две причини. Ако ние не сме повярвали в Бога или сме повярвали, но живеем в грях, само по тези поводи можем да изпаднем в униние, депресия, ….

В останалите случаи имаме винаги възможност да отправяме молитви към Бога с благодарение.

А относно нашите нужди, трудности и изпитания, ние можем да упражняват своята вяра и доверие във всемогъществото и любовта на Бога.

„Уповайте на Бога“. Колкото и невъзможна да ни изглежда ситуацията, ние трябва да уповаваме на Бога.

На Своето Си време Господ ще ни изпрати помощ. Той има свои източници, не бива да Го ограничаваме. Бог има хиляди начини и различни пътища, за да ни се притече на помощ.

Нашата работа се състои само в това, да изложим своето положение на Господа и като дете да излеем пред Него сърцето си.

Повече молитва, повече упражнение във вяра, по-търпеливи в чакане, а в последствие ще бъдем благословени и ще имаме Божието благоволение.

Дамян от дълго не се бе прибирал в къщи. Срещна го майка му и го прегърна. Сълзите издайнически напираха в очите му.

С нищо не може да се сравни майчината прегръдка. Тя отнема болката и страха и те успокоява. Само една прегръдка и усещаш, че всичко ще бъде наред.

Дамян нищо не каза, но майка му разбра всичко, само с един поглед. Тя го поведе към кухнята и го нахрани. Баща му влезе и сърдечно го поздрави:

– Радвам се да те видя отново в къщи.

Дамян още от малък се бе възхищавал от енергията и способността на баща си да вдъхновява хората. Брат му притежаваше същото обаяние. Той имаше голямо сърце. Помагаше на бездомните, болните и бедните по света.

Не веднъж бе чувал баща и брат му да казват:

– Всеки човек може да допринесе със нещо, колкото и малко да изгледа то.

Покрай тях Дамян се чувстваше безполезен. Те правеха толкова много за другите, а той как помагаше на хората? С какво допринасяше околните да се чувстват по-добре?

Баща му седна на стола, огледа го внимателно и попита:

– Наред ли е всичко?

Дамян му разказа за неприятностите в работата си, не премълча нищо.

– От това, което ми разказа, разбирам само, че трябва да промениш нещо в живота си, – каза баща му. – Бог използва хора и ситуации, за да те насочи към тази промяна. Мисля, че трябва да приемеш предизвикателството и да намериш мястото си. Бог не избира най-добрите, а най-отдадените. Ако си готов да Го следваш, Той ще направи невероятни неща в живота ти.

– Не знам какво да правя, – смънка Дамян. – Искам да знам какво ще стане накрая.

– Е, синко, ако човек знаеше всички отговори, нямаше да има премеждие и перипетии. А именно те ще те направят по-силен, по-мъдър и по-добър.

– Дълго мислех и реших да дойда, да помагам на теб и брат ми. Какво мисли  за това?

– Бих се радвал да бъдеш с нас, но не искам да живееш с моята или тази на брат ти мечта. Много хора не следват призванието си в живота, защото са се поддали на натиска и очакванията на околните.

– Призвание, – Дамян недоволно сбърчи нос.

– За да намериш призванието си, трябва да се пребориш с всичко, което те спира и отдалечава от него. Няма нищо случайно в този свят. Ти и аз не сме се появили ей така на този свят. Ние сме тук с някаква цел. Това, че си решил да преосмислиш нещата много ме радва.

Дамян прегърна баща си. Не можеше да не му вярва. Той винаги представяше всичко толкова ясно, достижимо и възможно.

Елена седеше на стола и мечтаеше. Тя не искаше да се отнася към децата си така, както родителите ѝ бяха постъпвали към нея. Искаше да има син и да го възпита по свой си начин.

Представи си го пораснал, вперил любопитно очи в нея.

– Миличък, ти не си длъжен да ставаш инженер, нито юрист. Това не е важно. Ако искаш да станеш патолог, добре или футболен коментатор, защо не? А може би клоун в някой търговски център? Какво пък, това е отличен избор.

Минаха години и синът на Елена вече бе пораснал и възмъжал. Той е изпотен, плешив клоун с ивици от грим на лицето. Застана пред майка си и каза:

– Мамо, аз съм клоун в търговския център. Ти такъв живот ли искаше за мен? Какво си си мислила, когато ми говореше, че висшето образование не е толкова важно? Какво си искала да постигнеш, когато вместо да уча математика, ме пускаше да играя с момчетата на двора?

– Следвах желанията ти, не исках да те насилвам, – започна да се оправдава Елена. – Ти не обичаше математиката, а искаше да играеш с другите деца.

– Но аз бях дете и не знаех до какво ще доведе това, – погледна  я строго синът ѝ. – Ти ми провали живота – и размаза с ръкава си грима по-лицето.

– Така, – Елена погледна внимателно сина си и продължи, – в света има два типа хора: едни от тях живеят, а други вечно търсят кой им е виновен. Разбираш ли това?

Елена се отказа от този вариант и си представи друга картина. Този път тя започна с наставленията си още от самото начало:
– Не бъди глупак, синко, мисли за бъдещето си. Учи математика, ако не искаш да бъдеш обикновен оператор в някоя централа.

Елена отново си представи сина си пораснал, брадат програмист със сенки под очите.

– Мамо, аз съм програмист в „Google“. Интензивно работя по 12 часа на ден. Нямам семейство. Нима си смятала, че хубавата работа ще ме направи щастлив? Какво си искала за мен, когато ме караше да уча математика?

– Исках да получиш добро образование, – каза Елена. – желаех да имаш повече възможности за избор на работа.

– Не ми пука за тези възможности, щом съм нещастен. Гледам клоуните в търговския център и им завиждам. Те изглеждат толкова щастливи. Можех да бъда като тях, но ти …. все повтаряше учи математика, та учи.

Елена смръщи вежди и отново се отказа от тази си фантазия и си представа по друг начин ситуацията.

Тя отново видя сина си малък и му каза:
– Едва ли ще мога да ти дам добър съвет. Аз съм ти майка и ще те обичам винаги. По-добре иди при баща си за съвет, не искам да бъда крайна.

Синът ѝ отново е на тридесет години. Леко понапълнял режисьор с лека меланхолия в очите.

– Мамо, вече съм на тридесет години и през всичките тези години исках да спечеля твоето внимание. Объркан съм. Всичко бих дал, за да разбера какво мислиш за мен. Със своето мълчание, с това, че страниш от мен, ми съсипа живота.

– В света има два вида хора, едни живеят, а други чакат, – каза Елена. – Нима не си разбрал до сега това?

И това не удовлетвори Елена. Тя искаше да бъде идеалната майка, а какво се получи?

Михаил беше на почивка при свои близки. Там прекарваше почти всяко лято. Той живееш в един от големите градове във вътрешността на страната, но там няма море, за това бе и това гостуване.

Тук Михаил се препичаше и плуваше. Хората в това населено място бяха гостоприемни и топлосърдечни.

Но дойде края на почивката и Михаил трябваше отново да се върне в сивото ежедневие на многоетажния град.

Беше си взел билет предварително от летището. Самолетът излиташе в три следобед.

– По това време нямаше пиков час или натоварен трафик, – весело си каза Михаил.

Така той реши и удължи малко престоя, дори си позволи да хапне на вилата на чичо си.

Когато Михаил се върна да си вземе багажа от дома на една от лелите си, при която го бе оставил за малко, започна силен дъжд. Надигна се буря. А улиците се превърнаха в дълбоки реки. Това не беше обичайно за района, но се случи …

Колата едва пъплеше по улиците към аерогарата, по-скоро можеше да се каже, че плуваше. Една от улиците Михаил измина за половин час, а тя бе дълга около километър.

– Не, това е повече от, колкото можеше да се очаква, – удряше Михаил по волана и се ядосваше. – Така до никъде няма да стигна и ще изпусна самолета.

До него братовчед му, който бе дошъл да го изпрати, мълчеше, но и на него му кипна.

– Сякаш всичката вода се е събрала на тази улица. Виж колите пред нас, едва пъплят. Страшен късмет извади днес, Мишо.

По някакво чудо се добраха до летището, но стълбата бе вече махната от самолета, пътниците с багажа им бяха качена. Всички бяха по местата си, освен Михаил.
Вратата на самолета се затвори, а Михаил изтича да води преговори с ръководителя на движението. Запъхтян нахлу в стаята и каза:

– Господине, моля ви спрете самолета, за да мога да се кача. Времето бе отвратително. Едва се добрах до летището.

Мъжът го изгледа строго:

– Младежо, това не е игра. Има си строги правила, които са написани, за да се осигури безопасността на пътниците. Това не е маршрутка. Вдигаш ръка и те качва, а после слизаш, където искаш.

– Но аз утре съм на работа….

– Обадете се на началника си, че ще закъснеете.

– Но ….

Мъжът насреща не търпеше никакви възражения и прекъсна Михаил:

– Когато човек тръгва на път, особено със самолет, тръгва много по-рано от предвиденото.

Но Михаил изобщо не искаше да го слуша:

– Разпоредби, правила, не ми ги разправяйте тия. Дори и за малка дреболия сте отменяли полет, а друг път сте правили компромиси на различни хора, за да им угодите, но аз не съм важна клечка нали?

Мъжът го изгледа студено:

– Самолетът не е детска играчка. В него са се качили около 300 човека. Не мога заради това, че не сте предвидили време за неочаквани случаи, да спра излитането му.

Михаил излезе разгневен и ядосан на диспечера, и на времето. Всички му бяха криви за нещо.

Така или иначе времето бе пропуснато, а тази ситуация не можеше да се поправи. Освен това, парите, които бе дал за билета, бяха пропилени.

Наложи се Михаил да гостува още два дни на роднините си, защото въпреки летния сезон, времето се влоши и летището бе затворено.

Проливните дъждове и силният вятър дадоха достатъчно време за размисъл на Михаил.

Така и ние в живота пропускаме възможности заради това, че не сме действали по-рано.

Възможностите се изплъзват, а живота не се повтаря.

Такъв сняг отдавна не беше падал.Той затрупа всичко и движението по пътищата бе затруднено. Хората седяха край печките и излизаха на вън само когато се налагаше.

Елена беше млада невеста. Скоро очакваха да роди.

Но изведнъж почнаха болките, Елена се уплаши:

– Нали е още рано.

– Успокой се, момиче, – каза баба Дана, която беше при нея – и това се случва понякога. Преждевременни раждания има много. Ти си към края, не бой се.

Извикаха местната фелшерка Николова. Той прегледа Елена и каза:

– Трябва да я закараме до града, но нашата кола към амбулаторията е повредена.

Роднините на Елена се разтичаха по съседите да търсят превоз.

Когато бай Димитър чу за случилото се, веднага се отзова:

– На моята „Нива“ ще я закарам, заедно с фелшерката.

Обадиха се за линейка от града, която трябва да ги срещне някъде по пътя.

Климатичните условия усложниха пътуването. Нямаше никаква видимост. Колата излезе от пътя и не можа да продължи по-нататък.

Раждането започна направо в колата. Фелшерката не се изплаши от екстремната ситуация. Тя помоли тези, които бяха в колата:
– Ще има нужда от вашата помощ, моля за вашето съдействие.

Участие взе и шофьорът.

В медицинската чанта нямаше достатъчно материали, скалпела се оказа тъп.

На Димитър му се наложи да използва кибрит, за да срязва бинтовете и превръзките. След това той наряза одеялото си от колата, за да има в какво да бъде увито бебето.

Всичко приключи успешно, сега оставаше да чакат, да ги приберат.

Не можаха да включат парното, защото колата се бе наклонила леко на една страна, а това бе спомогнало да замръзне тръбата. В снега изобщо нищо не можеше да се ремонтира. Като напук на всичко, отново заваля обилен сняг.

– Ще измръзнем всички тук, – отчаяно каза Елена.

– Няма, момиче, не бой се, – започна да я успокоява фелшерката.

За да спаси всички от измръзване Димитър запали малката си газова бутилка на която готвеше, когато беше навън или далеч от дома си. Тя винаги стоеше в багажника му.

В селото Христо бе поел инициативата за спасяване на затрупаните от снега. 12 човека на две коли и снегорин бързо се насочиха към мястото.

Пристигнаха навреме и откараха бързо майката и детето в болницата.

Лекарят, който прегледа новороденото се усмихна:

– Какъв юнак само, – възкликна той, – тежащ цели два килограма и половина. Хубавото е, че е в добро състояния и скоро ще ви изпишем и двамата, – обърна се той към Елена

Елена въпреки премеждията се чувстваше също добре.

Но най-щастлив бе таткото, който прегръщаше жена си и сина си със сълзи в очите:
– Радвам се, че сте добре, – каза той.