Ресторанта бе слабо осветен. Сервитьорката приемаше тихо поръчките на клиентите. Един от тях ѝ подаде химикалка с вградено малко фенерче и добави:

– За да можете да виждате по-добре в тъмното.

Лицето на сервитьорката грейна. Тя започна да се движи между масите радостна. Беше очевидно, че е възхитена от подаръка.

Мъжът, който ѝ подари химикалката, когато стана от масата намигна на седящия до него и каза:

– Мисля, че се развесели, когато ѝ дадох химикалката. Оправи ѝ деня!

Божият дар на светлината озарява дните ни. Исус е най-висшият дар на светлината. Той дойде на света, за да го спаси.

Бог ни е дал този дар, защото ни обича.

Когато приемем Христос като наш Спасител, греховете ни се прощават и ние имаме общение с Него.

Исус озарява живота ни за цяла вечност.

Той каза:

– Аз съм светлината на света; който Ме следва, никак няма да ходи в тъмнината, но ще има светлината на живота.

Като вярващи в Исус, ние сме светлината на света.

Когато получим дара, който Бог ни е дал чрез Христос, можем да ходим в Неговата светлина и „нека нашата светлина свети пред човеците“.

С Него като наш източник, нека светим за Него днес!

Вън бе студено, но в заведението се бе развихрила разгорещена дискусия. Млади и средни на възраст мъже оспорваха гледните точки и разбирания на другите. Спорът се водеше на висок глас и всеки минаващ можеше да чуе за какво спорят тези мъже.

– Преживяхме социализмът, който щеше да прерасне в комунизъм, но се оказа, че това е само една химера.

– Нима капитализмът или днешната „демокрация“ са нещо по-добро?

– Тогава коя е най-добрата икономическа система за човечеството?

– Това е индивидуалното и „свободно предприемачество“.

– А защо не общество, което се опитва да ограничи неравенството?

В заведението влезе старец. Той огледа спорещите, усмихна се и каза:

– Какво ще кажете за система, в която ако имате пари и дадете в заем на някой беден, да не  му налагате лихва.

– Как така без лихва? Тогава къде отива печалбата?

– А ако всички дългове на гражданите се анулират на всеки седем години? – попита старецът.

– И да се отърват без последствия? Не е честно!

– Или на всеки 50 години повечето от недвижимите имоти да се връщат на първоначалните собственици, – предложи възрастния човек.

– Как така, ще им се връщат? Къде е тук справедливостта?

Старецът се засмя:

– А какво ще кажете ако всички, които печелят добре поддържат чужденците, сираците и вдовиците и разделят продуктите, които имат с тях.

– Няма ли да им е много? Нали държавата им дава помощи.

Мъжете гледаха ожесточено старецът, но той не се вълнуваше много от това и премина към следващото си предложение:

– От крадците да изискат да платят 4-5 пъти стойността на това, което са откраднали.

– Няма ли да е много жестоко?

– Старче, имаш ли още абсурдни предложения?

– Да, – каза кротко възрастния човек, – Бедните и богатите да са равни пред закона.

– Каква е тази абсурдна система?

– Това не е капитализъм или социализъм, а визия за напълно различен свят. Идеите, които ви предложих идват от Тората, която предлага радикално различен начин на живот за човешките същества в обществото, – заключи старецът.

– Тората е закон, – намеси се една от сервитьорките, – но има нещо повече от това. За да го разбере човек, трябва да осъзнае какво Исус Христос е направил за всички нас.

Мъжете я изгледаха враждебно, но вече нямаха желания да спорят и се разотидоха.

Навън валеше обилно. Нямаше вятър, но беше студено. Димитров крачеше бодро по улицата, но изведнъж реши да се отбие в близкото кафене.

Вътре имаше много малко посетители. Димитров си поръча кафе и зачака поръчката си.

Когато сервитьорката му поднесе любезно кафето, той я попита:

– Ако сега имахте възможност да разговаряте с Бога, каква молба бихте отправила към Него?

– Искам да имам мир в себе си.

Сервитьорката се разплака.

– Баба ми скоро почина, – уточни жената, – около погребението и след това преживях доста емоционални смущения.

– Вие искате вътрешно спокойствие, но изглежда нямате връзка с Господа?!

Сервитьорката го погледна изненадано.

– Хората често търсят задоволство, като се опитват да подобрят външния си вид, физическата си годност, финансовото положение и социалния си статус или като злоупотребяват с различни вещества, – продължи спокойно Димитров. – Но такива неща не могат да донесат спокойствие в сърцето или ума.

– Тогава какво да направя?

– Само връзката с Исус води до истински мир.

Жената бе вперила очи в Димитров и очакваше да чуе още нещо за този непознат за нея мир.

– В света сме роби на прегрешенията си. Заблуждаваме се и живеем в опозиция на Бога. Нашите престъпления са създали препятствие на враждебност между Него и нас, а ние сме безпомощни да ги пресечем сами. Без Божията намеса не бихме могли да намерим пътя на мира. Но нашият небесен Отец е предоставил идеалното решение на проблема ни с греха.

– Какво е то? – очите на сервитьорката се бяха ококорили от нетърпение.

– Той изпрати Сина Си, за да плати за нашите беззакония и да премахне разделението, което съществуваше между нас и Него.

– Помогнете ми да добия този мир.

– Нека се помолим заедно, – предложи Димитров.

Двамата наведоха глави.

– Боже, ето една душа, която се нуждае от Твоя мир. Разчупи оковите на греха и я освободи. Дай ѝ възможност да Те опознае по-добре, приемайки я за Своя дъщеря в голямото Божие семейство. Оставям я в Твоите ръце и вярвам, че Ти ще извършиш необходимото.

След молитвата на лицето на сервитьорката грееше усмивка, очите и искряха, а цялото ѝ същество красноречиво говореше, че тя вече има мир с Бога.

В почивните дни хората използваха още топлото време да се поразходят не само в гората и парка, но и по главната на града, където в някое заведение, сладкарница или кафене можеха да побеседват с приятели и познати.

В кафенето под часовника имаше много посетители. Масите бяха пълни и човек трудно можеше да си намери място къде да седне.

В заведението влезе плахо Тодор, десетгодишно момче. Той смутено се огледа. Една от масите се освободи от доста шумно семейство с две малки деца и Тодор веднага я зае.

Сервитьорката дойде до масата и попита настанилото се там момче:

– Какво ще искаш?

– Колко струва шоколадов сладолед с орехи или фъстъци? – попита Тодор.

– Един лев и двадесет стотинки, – небрежно отговори сервитьорката.

Тодор бръкна в джоба си, извади една шепа монети и започна да ги брои.

„Като няма достатъчно пари, какво прави тук?“ – помисли си враждебно сервитьорката.

– А колко струва обикновен сладолед без нищо? – отново попита Тодор.

Наоколо посетили, които очакваха да бъдат обслужени, изразиха гласно недоволството си:

– Какво се занимава с него?

– Тук да не е благотворително дружество?

– Сладолед му се дояло, а няма пари да си го плати, ха ха ха.

– Осемдесет стотинки,  – с досада отговори сервитьорката.

– Тогава искам обикновен сладолед, – каза Тодор след дълго умиване.

Сервитьорката донесе сладоледа и демонстративно тръсна сметката на масата пред Тодор.

Когато изяде сладоледа си, момчето плати на касата и си тръгна.

Малко след това сервитьорката дойде да почисти масата, на която бе Тодор и изтръпна. Буца заседна на гърлото ѝ, а очите ѝ се навлажниха.

На масата бяха оставени четиридесет стотинки. Това бе нейният бакшиш.

Не си правете изводи за човек, преди да сте наясно, защо постъпва така?!

Хубаво е да се пътува, особено на места, които човек никога не е видял с очите си.

Трифон Загоров получи уникалната възможност да посети интересни според него места с автобус.

По време на едно от спиранията Трифон се насочи към едно уютно кафене, което привлече погледа му.

В менюто на заведението имаше вкусни супи, с пикантни подправки и всякакви съблазнителни ястия. Само при четенето на предлаганите яденета Загоров усещаше аромата и вкусът им, при което стомахът му се обаждаше като разкрибуцана стара цигулка.

Загоров веднага си поръча:

– Една супа, моля – и посочи една от менюто.

– Вие от този автобус ли сте? – попита учтиво сервитьорката.

Трифон кимна с глава.

– Да.

– Тогава супа няма.

– А ориз със къри сос? – попита отчаян Загоров.

– Не. Ако сте от този автобус, можете да поръчате само сандвичи.

– Но защо? – попита изненадан Трифон.

– Цяла сутрин приготвях вкусни ястия, а на вас ви остават около десетина минути, за да ги опитате.

– Шофьорът ни даде за почивка от 20 минути, – уточни Загоров.

– Не, това е недостатъчен срок. Не мога да ви позволя да ядете храна, чийто вкус не бихте могли да оцените, поради липса на време.

Работата си е работа, но тя получава импулс, когато е одобрена. Похвалата е един вид насърчение за човека, независимо  от това, какво работи той.

Човешкият индивид се чувства удовлетворен , когато е доставил радост и задоволство на околните.