Пухкави бели облаци, като далечни пътници, пропътували хиляди километри, се носеха от юг.

Група младежи ги наблюдаваха възторжено. Някои от тях ги сочеха с пръсти, обяснявайки причудливите форми, който им се привиждаха.

–  Облаците придават много красота на този свят, – въздъхна Асен.

– Синьото небе едва ли ще замениш с красивите скитащи се облаци, – контрира го Мила.

– Все пак светът би останал пуст без чудното им приложение, – констатира Борислав.

– Забелязали ли сте, че се появяват облаци и в живота на хората, причиняващи им сянка, охлаждане, а понякога обгръщат съществуванието им с черен саван, като нощ? – отбеляза философа на групата Велко.

– Но няма облак без ярка светлина. – отбеляза Галя. – Нали Бог е положил дъгата в облака.

– Ако можехме да видим обратната страна на облаците, – поклати многозначително глава Дичо, – обгърнати с тази светлина, който прегражда пътя, на струпалите се, като камъни снежни планини.

– Ако можехме да съзрем обхваналото ги сияние, – замечтано продължи Емил, – ние бихме изпаднали във възторг от тяхната неописуема красота.

– Но ние гледаме само грозната им страна, – натърти Жана.

– Кой ще опише нежната им и очарователна светлина, стелеща се по долините, отразяващи на всяка крачка необятността им? – попита Зорка.

– Нима те не съдържат капчици дъжд, падащи на земята, даващи ѝ живот? – засмя се жизнерадостно Ивета.

– Ако можехме да видим всичките си мъки и премеждия от обратната им страна, – сподели своите мисли Йовчо.

– Ако гледахме към тях не от земята към високите части, където се разполагаха, а от небето, там където седи Бог, – унесено каза Кирил.

– Ако осъзнавахме, как в красотата на дъгата те отразяват пред взора на Небесата светлия лик на Христос, – добави Любо, – щяхме да бъдем доволни, че тъмните им сенки падат на гористите склонове на земното ни съществуване.

– Нека не забравяме, че облаците се движат и преминават пред очистващия вятър на нашия Бог, – обобщи Мартин.

Всеки, който би се загледал в тези бели валма, който се движат по небето, би бил предизвикан към дълбоки размисли и проява на въображение, изпълнено с илюзия, блянове и мечти.

Вратата леко се отвори и Милен влезе угрижен. Той бе навел глава. Достатъчно бе да го погледнеш, за да разбереш, че нещо го измъчва.

Дядо Димитър видя тъжната физиономия на внука си и попита:

– Милене, какво се е случило с теб?

Момчето вдигна тъжните си очи към дядо си и каза:

– Какво мога да направя, ако моят приятел Велко казва, че няма Бог?

– Първо, трябва да разбереш защо го казва, – каза старецът. – Ако той иска да се заяде с теб, просто да ти каже нещо гадно, само защото знае, че ти вярваш в Бога, по-добре го попитай: „Нима искаш да се скараш с мен? По-добре да не говорим повече за това и да си останем приятели“.

– А ако той се опитва да докаже, че няма Бог?

– Тогава бъди готов да защитаваш вярата си и приведи сериозни аргументи за това.

– А дали ще мога? – в гласа на Милен се долови липса на храброст.

– Може това да е още една прекрасна възможност за теб, – опита се да го окуражи дядо му. – Вероятно никой до сега не е говорил с твоя приятел за душата му, за нейното безсмъртие, за Бога, за любовта Му и за това сега те предизвиква към такъв разговор.

– И какво трябва да правя тогава?

– Отвори сърцето си и говори за Бога, това което знаеш за Него и го кажи както можеш, – посъветва го дядо Димитър. – Твоята вяра може да се окаже заразителна.

– А ако той се надсмива над Бога, какво да правя?

– Ако прави това, е все едно да плюе на небето, – засмя се старецът. – Според закона за гравитацията, плюнките ще паднат върху него. Няма да може да достигне до Бога, а сам себе си ще оплюе.

– А какво да му кажа?

– Нищо. Просто се помоли за него: „Боже прости му! Той не знае какво прави!“

– И само това ли?

– Ако това момче ти е близък приятел, можеш да му обясниш, че Бог за теб не е някаква абстрактна идея, – обясни дядо Димитър.

– За мен Бог е като приятел и баща, – каза възторжено Милен. – Затова като Му се присмива, мен ме боли.

– Тогава му кажи: „Аз не издевателствам над теб за нещо, което ти е скъпо! Защо тогава постъпваш така с мен?“

Милен се бе почувствал като в обкръжен лагер, за това и питаше как да противостои срещу тази обсада.

Ние винаги ли сме готови с леко сърце да разкажем на всеки за „нашата надежда“, без да се срамуваме от думите на Господа „в този прелюбодеен и грешен свят“?

Хубаво е, когато хора разсъждават, особено младите.

Дори и времето да е лошо, мислите на младежите не им дават покой.

Стамен и Страцимир бяха приятели още от детската градина.

По-късно в училище дружбата им се задълбочи. Заедно покоряваха всеки нов връх на знанието, но не се задоволяваха само с това.

Четяха много и беседваха по въпроси, които бяха им направили впечатление или не разбираха.

Когато станаха тийнейджъри започнаха да посещават местната църква. Там за тях се откри един нов свят за изследване.

Днес денят не бе горещ, но приятен и двамата младежи предприеха разходка до близката гора.

Още по пътя двамата започнаха доста интересен разговор.

– В началото на християнския си живот често стигаме до обезсърчение. Хората, които са били светлина за нас, гаснеха. Тези, които стояха близо до нас, ни оставиха, – каза Стамен.

– Ние трябва да основаваме вярата си не на светкавици, който блясват и изчезват, а на светлина, която не гасне никога, – уточни Страцимир.

– Когато „големите“ ни напускат, ни става тъжно, – със съжаление констатира Стамен, – но това е само докато не разберем, че така е трябвало да се случи.

– Всички хора си отиват. Единственото, което ни остава е да отправим поглед към Бога, – наставнически каза Страцимир.

– Да, съгласен съм, че нищо не трябва да ни пречи да гледаме към Него, – съгласи се Стамен.

– И когато правим това, делата ни ще изявяват Неговата слава, – допълни Страцимир.

– Работникът на Божията нива е човек, който не отклонява погледа си от Бога, а чак след това отива и говори с хората, – продължи мисълта му Стамен.

– Виж, Бог не ни е призовал да разкриваме своите съмнения или пред всички да изразяваме възторга си от своя живот с Бога, – каза Страцимир…..

Двамата младежи още дълго се разхождаха и размишляваха, но накрая стигнаха до един и същи извод:

– Тайната на Божия работник се състои в това, той постоянно да е настроен на Божията вълна.

Забелязвали ли сте как се поставят ръцете на починал човек?

Те се скръстват на корема му, а в тях се поставя свещ.

Така заспиваше бащата на Йовко, като умрял, със скръстени ръце на корема, но без свещ.

Жена му Дона все се плашеше от тази му поза и един ден реши да го отучи от този му навик.

Когато мъжът ѝ заспа, взе свещ, сложи я между пръстите на ръцете му и я запали.

Когато пламъкът стигна до ръцете на Цоко, той отвори очи и попита жена си, която седеше до него:

– Доне, аз умрял ли съм? Май наистина съм се гътнал!

След това погледна внимателно жена си и каза:

– И ти ли си покойник, като мен? – въздъхна дълбоко и промърмори – И на оня свят не ме остави на мира.

Според него човек умира, за да се отърве от жена си.

Веднага след това Цоко разбра грешката си, но от навика си да спи със скръстени ръце на корема, не се отказа.

А когато дойде време да умира Цоко каза на снаха си Милена:

– Цял живот съм спал със скръстени ръце, все едно съм умрял, за това искам да ме погребете като войник, с ръце прибрани към тялото.

Милена се засмя и го попита:

– А къде тогава да ти сложа свещта?

– Аз отивам да си почивам, – заяви категорично Цоко – и нямам намерение да паля нищо на онзи свят.  Каквото съм палил, съм го палил, дордето съм бил жив.

Слънцето печеше приятно. От обилните дъждове цветята сияеха в своята свежест. Усещаше се дъхът на пролетта. Птиците озвучаваха простора още рано сутринта със звучните си песни. Всичко се бе приготвило за празника – природа и людете.

Богослужението в малката църква бе свършило и хората усмихнати и въодушевени се готвеха да се пръснат по домовете си, където празникът щеше да приключи на отрупаните с ястия трапези.

– Победата на Христос над смъртта не е само духовна, – каза Камен, който заедно с приятели излезе от църквата, – но и физическа реалност.

– Какво имаш в предвид? – попита Стефан.

– Исус Христос наистина възкръсна с тяло, заради спасението на човеците, – започна да обяснява Камен. – С Неговото възкресение смъртта загуби своя необратим характер.

– И за тези, които са повярвали в Христос, – бързо допълни Калоян, – им се отваря вратата към Божието царство.

– Днес света прилича на онзи неразумен богаташ, които искаше да строи още хамбари, за да прибере богатата си реколта, – засмя се Явор.

– Комфорта, успехът, по-дългият живот на земята са станали основни ценности в човешкото ни битие, – съгласи се Петър.

– Колко често потопени в суматохата и безпокойството на ежедневието, – обади се Трифон, – не ни достига духовна бдителност, за да разпознаем преобразяващата сила на Божието присъствие в нашия живот.

– За това е Великден, – извика възторжено Камен. – На този ден самият въздух е пропит от несравнима радост, любовта и милостта на Бога се излива като водопад над всеки човек.

– Изпитвайки тържеството на този светъл празник, – каза Явор, – ние сме призвани не само на думи и но и на дела убедително да свидетелстваме за този велик дар, който хората са получили чрез Възкръсналия Господ Исус.

– Да подарим любов, да окажем внимание на близките си. Нека направим нещо за тези, които се нуждаят от помощ и утеха, – предложи Калоян.

– Точно тогава ще имаме благодарни сърца и ще се прославя повече Възкръсналият от гроба Спасител, – уточни Петър.

– Ние сме наследници на случилото се Възкресенско чудо, за това се наричаме синове и дъщери на Всевишния Бог, Който явява своята любов, загриженост и милост чрез нас на останалите, които още не са Го познали, – заключи Явор.