Вън бе студено, но в заведението се бе развихрила разгорещена дискусия. Млади и средни на възраст мъже оспорваха гледните точки и разбирания на другите. Спорът се водеше на висок глас и всеки минаващ можеше да чуе за какво спорят тези мъже.

– Преживяхме социализмът, който щеше да прерасне в комунизъм, но се оказа, че това е само една химера.

– Нима капитализмът или днешната „демокрация“ са нещо по-добро?

– Тогава коя е най-добрата икономическа система за човечеството?

– Това е индивидуалното и „свободно предприемачество“.

– А защо не общество, което се опитва да ограничи неравенството?

В заведението влезе старец. Той огледа спорещите, усмихна се и каза:

– Какво ще кажете за система, в която ако имате пари и дадете в заем на някой беден, да не  му налагате лихва.

– Как така без лихва? Тогава къде отива печалбата?

– А ако всички дългове на гражданите се анулират на всеки седем години? – попита старецът.

– И да се отърват без последствия? Не е честно!

– Или на всеки 50 години повечето от недвижимите имоти да се връщат на първоначалните собственици, – предложи възрастния човек.

– Как така, ще им се връщат? Къде е тук справедливостта?

Старецът се засмя:

– А какво ще кажете ако всички, които печелят добре поддържат чужденците, сираците и вдовиците и разделят продуктите, които имат с тях.

– Няма ли да им е много? Нали държавата им дава помощи.

Мъжете гледаха ожесточено старецът, но той не се вълнуваше много от това и премина към следващото си предложение:

– От крадците да изискат да платят 4-5 пъти стойността на това, което са откраднали.

– Няма ли да е много жестоко?

– Старче, имаш ли още абсурдни предложения?

– Да, – каза кротко възрастния човек, – Бедните и богатите да са равни пред закона.

– Каква е тази абсурдна система?

– Това не е капитализъм или социализъм, а визия за напълно различен свят. Идеите, които ви предложих идват от Тората, която предлага радикално различен начин на живот за човешките същества в обществото, – заключи старецът.

– Тората е закон, – намеси се една от сервитьорките, – но има нещо повече от това. За да го разбере човек, трябва да осъзнае какво Исус Христос е направил за всички нас.

Мъжете я изгледаха враждебно, но вече нямаха желания да спорят и се разотидоха.

Следобедът бе мрачен и подтискащ. Малко хора се движеха по улицата. Облаците бяха притиснали слънцето в прегръдките си и то не смееше да се покаже.

Емил се спря пред витрината на магазина за музикални албуми и дискове. Той с интерес разглеждаше изложеното. Обичаше да идва тук, но само зяпаше.

От време на време си позволяваше да купи някой диск, дори когато цената му  не бе според джоба му. Това бе време на истинско въодушевление и ентусиазъм.

Вратата на магазина се отвори. Дванадесет годишно момче излезе с парче шоколад в ръка и когато мина край Емил хвърли опаковката а земята.

– Извинявайте! Изпуснахте нещо, – обърна се Емил към момчето.

Момчето озлобено го изгледа.

– Боклук е. Сляп ли си?

– Виждам, но кой трябва да го събира след теб?

Момчето застина, а после несигурно се усмихна на Емил. Той не можеше да прецени, какво точно си мисли Емил, за това чувствайки опасност тихо каза:

– Ти майтапиш ли се?!

Емил го гледаше сърдито с недоволен израз на лицето. Явно не се шегуваше. Момчето се наведе и сконфузено прибра опаковката.

Чак, когато малчугана отмина, Емил се усмихна. Той остана доволен от това, което направи.

Никога не бе усещал, че е предопределен за нещо голямо, но сега всичко бе придобило смисъл. От този миг, връщане назад нямаше.

Щеше да се бори за промяната относно примиряването и приспособяването към състоянието на нещата. В него се зароди желание да се противопостави срещу всяка пошлост и простащина.

Светът беше блато и всички са отговорни за почистването му.

Беше студен януарски ден. Тони гледаше телевизия, разположил се удобно във фотьойла. Той беше само на 12 години, но бе много любознателен и го интересуваха всички събития, които ставаха в света и у нас.

Екранът показваше бездомни хора част, от които ровеха в контейнерите. Телата им бяха покрити с дрипи. Студът и гладът бяха дали отпечатък върху лицата им.

Пред всичката тази мъка сърцето на малкото момче трепна.

– Трябва да се направи нещо за тези хора, – каза си Тони.

Той грабна едно одеяло и дрехи, които майка му бе отделила като малки за баща му и нея и ги напъха в една голяма чанта. След това се обади на родителите си:

– Отивам до центъра на града.

– Какво ще правиш там? – попита баща му.

– Какво има в тази чанта? Къде ще я носиш? – обади се и майка му.

– Тези неща ни са в повече, но могат да послужат на тези, които живеят на улицата, – отговори Тони.

– Но там е опасно, – разтрепери се майка му. – Ами ако ти направят нещо лошо?!

– Добре си решил, сине, – подкрепи го баща му. – За тези хора малцина се сещат.

На Тони не му трябваше някой да го поощрява и без това бе решил да помогне с каквото може. Той грабна чантата и изскочи навън.

Не беше нужно да отиде много далече, за да види нещастниците, които бе съзрял от екрана. Тази безлика маса се намираше на няколко преки от дома му.

Тони се почувства много щастлив, когато видя радостното лице на бездомника, на когото даде одеялото. След това бързо се отърва от нещата, което носеше в чантата.

Това бе първата среща лице в лице на малкото момче с бездомниците.

Когато се прибра, Тони седна пред компютъра си и изля цялата си болка, която бе изпитал, при вида на бездомните хора по улиците, които бе видял по телевизията.

Скоро той бе подкрепен и започнаха да се събират необходими вещи за едно сносно съществуване, които веднага бяха раздадени на мизерстващите хора по улиците.

Бе организиран и приют в една изоставена сграда, където служеха предимно доброволци от различни възрасти.

Нека всеки от нас си отвори ушите, за да чуе виковете за помощ около себе си. Облечете се с милосърдие.

Концертът бе свършил и хората се разотиваха. Ицо бе недоволен и раздразнен. Мони бе кисел и намръщен, готов всеки момент да избухне.

– Защо дяволът трябва да има най-добрата музика? – ядовито попита Мони.

– Нима тези хора разбират от музика? – попита Ицо.

– Те не проумяват как съчетанието на тоновете може да повлияе на всеки един от нас, – тръсна глава Мони.

– Според Мартин Лютер музиката е една от най-големите дарби, които Бог ни е дал. Тя е Божествена, затова сатана е неин враг. Чрез нея преодоляваме много страшни изкушения, – отбеляза Ицо.

– Августин също осъзнава духовното значение на музиката. Той казва, че тези, които пеят, се молят два пъти, – допълни Мони.

– Но осъзнаваме ли силата на музиката при променящите се социални нагласи и влиянието на различните култури? – попита Ицо.

– Музиката може да формира сърцата и умовете на едно цяло поколение, – подчерта Мони.

– Ако фолк и рок музиката могат да повлияят силно на света, християнската музика не може ли да направи много повече?! – възкликна Ицо.

– Ако хеви метъл и хип-хоп могат пленяват масите, защо християнските песни и текстове не правят същото, даже и повече?! – подскочи Мони.

– Защо не можем да пишем мелодии, които звучат в главите на хората, думи, които остават в сърцата им и песни, които променят умовете им? – извика с болка Ицо.

– Някои песни могат да носят по-широко послание, например да призовават за любов и доброта, – предложи като вариант Мони.

– Други могат да разобличават човешкия грях или ясно да проповядват за Исус, – допълни Ицо.

– Така или иначе, музиката ни трябва да излезе извън стените на църковните ни сгради и да влезе в мобилни телефони, цифрови потоци, телевизори, таблети и лаптопи на обществото, – каза Мони.

– Защо да бъдем изолирани в християнско гето? – недоволно поклати глава Ицо.

– Нека да използваме изключителната сила на музиката заложена от Бога в нас, за да докосваме изгубените, да призоваваме към промяна, да учим на Божествените истини и променяме света, – очите на Мони засияха с особен блясък.

Двамата младежи се бяха вече успокоили и всеки от тях бе решил в себе си какво трябва да направи с музиката, която твори, интерпретира или пее.

В Индия живееше Масуд, продавач на фъстъци. Всеки ден вървеше по брега край плажовете и викаше:

– Фъстъци! Хубави, пресни фъстъци!

Той бе беден и едва изкарваше, за да нахрани семейството си. Но вечер като се прибереше у дома си, се хвалеше пред съпругата и децата си:

– Аз съм президент и вицепрезидент, секретар и касиер на компанията си!

Веднъж успя да продаде всички фъстъци за деня и си каза самодоволно:

– Един ден ще си поживея като богаташ!

И реши малко да се поотпусне. Отиде в фризьорския салон, където не само го обръснаха, но и го подстригаха по новата мода. След това отиде в магазина и си купи скъп костюм, бяла риза и вратовръзка. Към всичко това прибави и някои допълнителни аксесоари, които го правеха да изглежда богат.

Вечерта отседна в луксозен хотел и му останаха толкова пари, че като се събуди да си поръча изискана закуска.

През нощта се наслаждаваше на луксозния апартамент, който бе наел. Сутринта отиде близо до брега в заведение за бърза закуска. Беше претъпкано с туристи, но той успя да си намери свободна маса.

Пълната чиния бе пред него, когато при него дойде един мъж и попита:

– Мога ли да седна при вас?

– Да, моля заповядайте, – учтиво се отзова продавачът на фъстъци.

Мъжът изглеждаше като бизнесмен от голяма класа.

Масуд си помисли: „Това е моя най-щастлив ден! Аз живее в този ден не само като богат човек, но и ще се храня с такъв“.

Двамата разговаряха, докато се хранеха.

– С какво се занимавате? – попита непознатият.

– Аз съм президент и вицепрезидент, секретар и касиер на собствената си компания, – гордо отговори Масуд. – А вие с какво се занимавате?

Богатият човек се смути:

– Съжалявам, че трябва да ви се представя. Мислех, че от вестниците, които навярно сте преглеждали, сте ме разпознали. Аз съм Джон Д. Рокфелер.

Въпреки, че Масуд не разпозна лицето му, той бе слушал много за този човек.

„Това е чудесно, – помисли си самодоволно продавачът на фъстъци, – аз закусвам с един от най-богатите хора в света“.

След като се поопознаха малко, Рокфелер предложи на Масуд:

– Харесва ми вашия стил на работа. Тук започвам нова компания. Защо не дойдете да работите при мен? Ще ви направя вицепрезидент по продажбите в моята фирма.

Масут малко се забави, преди да отговори:

– Благодаря за щедрата оферта, но бих искал да си помисля малко.

– Разбира се, – съгласи се веднага Рокфелер. – Все пак искам да знам какво мислите по предложението ми, преди да се разделим.

Двамата се наслаждаваха на храната и питиетата без да бързат. Когато свършиха, Масуд се изправи. Той направи една крачка от стола си, обърна се и каза доста високо:

– Благодаря ви, господин Рокфелер, че ми предложихте да стана вицепрезидент във вашата фирма, но трябва да ви откажа. Предпочитам да бъда президент и вицепрезидент, секретар и касиер на собствената си компания.

След което се обърна към вратата и излезе навън.

Години по-късно старият продавач на фъстъци обикаляше плажовете и с немощен глас викаше:

– Фъстъци! Хубави фъстъци!

А вечер, когато се прибереше разказваше на внуците си, как преди години един от най-богатите хора в света му предложил да стане вицепрезидент на фирмата му и как той се отказал, за да остане президент и вицепрезидент, секретар и касиер на собствената си компания.

Продавачът на фъстъци имаше шанс за финансова сигурност, но беше твърде горд и самодостатъчен, за да го приеме.

Ние, християните, не правим ли същата грешка?

Нашият „богат” приятел – Небесният Отец – притежава собствеността и ресурсите на света. Той ни предлага любов, смисъл, цел и в крайна сметка вечен живот.

Всичко, което трябва да направим е да покаем от греховете си и да Го приемем в живота си. Но много мъже и жени са твърде горди и независими, за да предадат всичко, което имат плюс живота си на Бога.

И резултата е налице, те още тънат в бедност, мрак и безнадежност.