Религията не веднъж в историята на човечеството е променяла лицето на света. Водела е до възход и падение на империите. Но не винаги към всяка нова система от вярвания и практики са се прибавяли хиляди последователи.
Тридесет години след завоюването на империята на инките от испанците, избухнало огромно религиозно въстание против католиците.
Хората искали да се върнат към вярата в традиционните богове на Андите. Тази религия била наречена Таки Онкой или Болезнен танц, което идвало от екстатичния танц на неговите последователи.
Нова религия била подкрепяна от последният владетел на инките Тупак Амару, който вярвал, че по-рано християнския Бог е помогнал на завоевателите на инките, а сега е дошло времето, боговете на Андите да победят завоевателите.
Въпреки това, поради етнически и класовите различия, много местни жители са взели страната на испанците и религиозно движение е разпуснато след масова кампания, организирана от свещеника Кристобал де Алборнос.

Един свещеник бил извикан да се помоли за болно дете, което няколко дена имало висока температура.
Свещеникът дошъл и започнал да се моли.
След няколко минути пристигнала и „Бърза помощ“, която родителите на детето били извикали много по-рано.
– Свещеник дойде да се моли за детето ни, бихте ли изчакали за малко в кухнята, – помолили родителите лекарят и медицинския екип от „Бърза помощ“.
– Какво, толкова ли е зле? – попитал уплашено лекарят.

Веднъж Били Брей, благочестив свещеник, седял до леглото на умиращ християнин, който през целия си живот се стеснявал да свидетелства за Христос.
Умиращият казал:
– Ако имах поне малко сили, щях да прославя Бога със силен глас.
Били Брей отговорил:
– Колко жалко е, че вие не Го славехте, когато все още имахте сили.
Много от нас в последните си минути ще се обръщат назад и ще видят пропуснатите възможности за свидетелстване. Тогава ще плачем, защото не сме позволили на време Бог да действа чрез нас. „Идва нощта“, когато вече никой не може да направи нещо.
Ако сте решили да изследвате Писанията, да отделяте време за молитва, да печелите души за Христос, да инвестирате своите таланти в Неговото Царство, то направете го сега.

Тази вечер Ангел и Христо се бяха събрали заедно. От край време обичаха да разговарят и да „разнищват“ нещата. Това беше нещо от рода „да вникнеш в същността“.
Христо отдавна бе предал сърцето си на Бога, но Ангел упорстваше, ровеше се в подарената му от Христо Библия, не подред, а на посоки и „провокираше“ приятеля си с въпроси върху неща, които бе прочел в нея.
Наближаваше Цветница и той бе намерил мястото, където децата прославяха Исус в храма, след като Той тържествено бе влязъл в Ерусалим и бе прекатурил масите на среброменителите, и столовете на ония, които продаваха гълъбите.
– Защо децата започнаха да викат: „Осанна на Давидовия син“? А главните свещеници и книжници, възнегодуваха?
– Разликата между децата и големите хора е в това, че децата, въпреки щуротиите, които правят, са искрени и честни. Те вършат това, което им харесва и не се съобразяват със нищо. Затова с радостни викове отдадоха подобаващата почит и хваление на Бог, – каза Христо.
– Но нали всички видяха чудесата, които направи Исус? – не отстъпваше лесно Ангел.
– Всичко истинско, всичко родено от Бога предизвиква гняв и негодувание, в тези, които живеят нечестиво, – с тъга в гласа си отговори Христо.
– Слепите и куците получават изцерение при Исус, децата Го хвалят, а свещениците осъди. Нима Исус мрази свещениците и няма любов към тях? Защо действа по този начин? – Ангел гледаше наивно Христо, като си правеше сметка, че така може да обърка и затрудни приятеля си.
– Защото това е единствения начин те да се покаят, – спокойно обясни Христо. – Чрез изобличението Той им дава още един шанс на тази земя. Той е свят, при Него не може да живее нищо нечисто.
Ангел не знаеше вече какво да пита, приятелят му за всичко имаше отговор.
– Не си ли забелязал, – каза Христо, – че свещениците и книжниците не се възмущаваха от факта, че Божия дом бе превърнат в разбойнически вертеп, а от децата, които хвалеха Исус.
– Колко грозно и лицемерно – съгласи се Ангел.
– Но нека не забравяме, – засмя се Христо, – че никой не е в състояние да попречи, а още повече да спре Бог да очисти храма Си.

„Първата красавица“ на църквата се обърнала към свещеника:
– Вие казахте, че преди богослужението се нуждаем от молитва поне един час. Знам че точно за един час идвам пеша до църквата и за това реших да не използвам транспорт, а да ходя и да се моля, за служението, за църквата, за вас и за това Бог да ми даде мъж.  Но всеки път, когато тръгна пеша насам, за мен се окачват светски момчета и ме съпровождат до църквата и не мога да се моля. Какво да правя?
– Но това е много хубаво! Щом идват след вас поканете ги в църквата! Едни ще останат, други ще си тръгнат. Църквата ще расте и аз ще се радвам. А може някой от тях, накрая да стане ваш съпруг и аз ще бъда доволен. Бог по такъв начин отговаря на вашите молитви.