Хубаво е, когато виждаш следната ситуация:

Пепо бе най-малкият в семейството. Васко бе по-голям от него с три години.

Двамата бяха получили по една порция картофки. По- големият бързо ги излапа и попита по-малкия си брат:

– Мога ли да взема малко от картофките ти?

Пепо ентусиазирано отговори:

– Разбира се.

Брат му заграби половината от картофките, но Пепо се усмихна. Той макар и малък бе щедър.

Баща им видя всичко, привика ги при себе си и каза:

– Можете ли да си представите, ако Бог бе стиснат?

Пепо ококори изненадано очи, а брат му се намръщи.

Бащата продължи:

– Все едно да каже: „Ще създам океана, но той ще бъде широк само една миля“, „Ще ти дам слънчева светлина, но само за два часа през деня“.

– Невъзможно, – плесна с ръце Пепо.

А брат му заяви:

– Пълен абсурд! Никой нямаше да има вода, нито ще може да отглежда никакви култури, заедно с толкова много други проблеми, които биха възникнали в резултат на това, че Бог е стиснат.

– Той е точно обратното, – усмихна се бащата. – Бог дава повече, отколкото можем да си представим, но през повечето време сме твърде заети да се стремим да контролираме житейските си обстоятелства, за да забележим начините, по които Бог е бил щедър към нас.

След което погледна изпитателно синовете си и попита:

– Доколко всеки от вас е щедър?

Пепо се усмихна и широко разтвори ръце, а брат му наведе глава.

Кирил търсеше любов, но я търсеше на грешни места като партита, пристрастяване, което водеше до зависимост, уличен живот и хора, които търсеха от него само това, което той можеше да има даде.

– Искам да бъда приет, – казваше си той, – да имам значение за някого.

Този глад, го водеше директно към беда.

Кирил бе изправен пред сериозна присъда.

– Това е краят, – клатеше глава отчаяно той.

Внезапно нещо се промени.

– Отказвам да правя нещата по свой начин – и се предаде в ръцете на Бога. – Омръзна ми да бъда изморен, опитвайки се никога да не правя това или онова.

Тогава чу глас:

– Добре дошъл, сине, у дома.

Може би се чудите

– Защо Бог му дава още един шанс.

– Защото Кирил е още негов.

Благодатта не се отказва. Нито при първото падане, нито при седмото, нито при седемдесет и седмото.

Бог не преброява вашите неуспехи. Той ви призовава обратно към Себе Си.

Светът може да ви откаже поредния шанс, но Бог казва:

– Нека опитаме отново.

Петър Незнайков бе обхванал главата си с ръце и се питаше:

– Вече не съм директор в завода. Тогава кой съм?

През годините той бавно се изкачваше по служебната стълба, докато стигна върха. Стана директор на доста известен завод.

Тази година Петър се пенсионира и се озова в плашеща празнота. Той остана без титла, власт, признание и вече не знаеше кой е.

Докато гонеше по-голяма служба Петър се разведе два пъти. Децата му се бяха дистанцирали дотолкова, че някои дори бяха променили фамилните си имена, за да го заличат от живота си.

Забелязали ли сте как понякога се представят хората?

– Аз съм лекар, … домакиня, …. предприемач, …. бизнесмен ….

Често се определяме чрез ролите, взаимоотношенията или постиженията си.

Но какво се случва, когато тези неща се променят или изчезнат?

Подобно на Петър, много от нас стигат до момент, в който се питаме:

– Кой съм аз всъщност?

И ако нямаме твърд отговор, градим живота си върху подвижен пясък.

Истинската ни идентичност не е нещо, което трябва да заслужим, да изпълним или да защитим. Тя ни е била дадена от самото начало. Ние сме създадени по Божи образ, с определена цел.

Когато забравим това, се отклоняваме. Започваме да се придържаме към крехки етикети като длъжности, постижения, външен вид, аплодисменти, но всичко това избледнява.

Работата ни не е това, което сме. Нашият статус не е това, което сме. Дори нашите неуспехи не изявяват това, което сме.

Ние сме отражение на Създателя. Носим Неговия образ. Това е истинската ни идентичност.

Когато не сме вкоренена в Бог, ние преследвате грешни приоритети и живеете под потенциала си, но ако се приведем в съответствие с това, което Той казва, че сме, започвате да ходите в сила, мир и цел.

Петър е загубил представата кой е, когато е останал без ролята. Но Бог никога не го е губил от поглед.

Така бди и над нас.

Исус не е дошъл само да ни прости греховете, Той е дошъл да възстанови нашата идентичност и да ни води в пълнотата на живота, за който сме били създадени.

Крум бе вдигнал ръцете си и се опитваше да надвика бъбренето на останалите в стаята:

– Чуйте, това, което ви надживее, е най-важното.

– И кое е то? – обадиха се два гласа едновременно.

– Сградите се рушат, – вече по-спокойно заговори Крум. – Документи избледняват, но наследството, само то ще ви надживее.

Повечето го гледаха неразбиращо, за това той продължи:

– Римляните са знаели това. Дълго след като градовете им са били погребани в прах, колоните все още са стояли. Те били изветрели и белязани, но упорито държали земята си.

Е, и? – смръщи вежди, недоволен от обяснението, Симеон.

Отговорът веднага бе даден:

– Това е картината на човек, който живее с мисълта за вечността.

– Изобщо не разбирам на къде биеш, – тръсна глава Тони.

Крум въздъхна и се опита да дообясни:

– Наследството не се гради в големите моменти от живота. То се издълбава ежедневно на невидими места като това, как се отнасяте към жена си, как обучавате синовете си, как се отнасяте към отхвърлените и презрените.

– И какво ще получа от това? – попита Радко.

– Човек с наследство пита: „Какво ще остане, след като съм бил тук?“, – възкликна Крум. – Не ви трябват милион последователи, за да изградите наследство. Нуждаете се от вярност и постоянство, когато никой не ръкопляска. Нужна ви смелостта да вградите в другите това, което светът се опитва да събори.

– Той е прав, – намеси се мълчаливият Симо. – Децата ни могат да забравят какво сме казали, но ще помнят как сме живели. Където и да отидете, ще ви запомнят по това какво сте правили и колко верни сте били.

– Така е, – подкрепи го и Стефан. – Наследството не се измерва в годините, а в това кого сте издигнали, обичали и водили.

– Ако животът ви приключи днес, какво би останало като вашето наследство? – Крум предизвика с този въпрос събралите се към размисъл.

Петър бе на колене. Прибрал ръце пред гърдите си, той усилено се молеше.

Врагът обикаляше ядосан край него и се чудеше как да го откъсне от този разговор с Господа.

Изпращаше му мисли от вида:

„Днес пак не успя да направиш …“

„Трябваше да свършиш и това ….“

„Закъсняваш със сроковете. Шефът ти пак ще те мъмри“.

Но нищо не помагаше.

Петър се бе оставил в ръцете на Господа и слушаше гласа Му. Отчиташе грешките си и търсеше помощ и подкрепа.

Той знаеше:

– Ако искам мир, трябва да се моля.

Врагът не се измъчваше, когато той слушаше проповеди.

Изчадията на ада не се смущават, когато отваряше християнска книга, нямаше да го спрат и когато правиш дарения.

Но почнеше ли да се моли, врагът се вбесява. Той всячески се стреми да го отклони от общението му с Бога.

Молитвата има голямо значение в тази война, за това Петър се молеше усърдно и продължително.

Петър знаеше, че не може да контролира събитията, нито да определя бъдещето, защото нямаше власт за това.

Но той често си казваше:

– Има толкова много неща, които не мога да направя. Но има едно нещо, което непрекъснато е нужно да правя. Трябва да се моля.