Срамът не ревеше. Той шепнеше фино, дори не се забелязваше.

Разкриваше се чрез колебанието да се вдигнат ръце по време на богослужение или когато избягвате зрителния контакт, когато ви питат как сте.

Какво си мислят някои, когато се срамуват?

– Бог обича хората, но не и мен след това, което направих.

Когато Симо чу такава изповед, реагира бързо:

– Човече, ти бъркаш осъждането и срама. Едното те връща към Бога, другото те убеждава да останеш скрит.

Ето как звучат и двете.

– Има нещо по-добро, ела по-близо, – говори Осъждането.

– Трябва да знаеш нещата по-добре, – обвинява Срамът. – Стой настрана.

Има хора, които живеят под тежестта на втория глас, дори и след като са започнали да ходят с Бога.

Има моменти, в които чуват лъжи и вярват достатъчно дълго, за да се свият.

Исус не одобрява греха, но покрива срама.

Тези, които гледат към Него са сияещи. Не са виновни. Не са дисквалифицирани. Не са наполовина чисти.

Когато погледнете Спасителят, вашият срам няма къде да се скрие. Той не е вашето наследство, но свободата е.

Ако срамът ви държи мълчаливи, погледнете Господа в очите.

Вие не сте сбор от вашите провали.

Вие сте този, който Той защити и все още нарича любим.

Исус не просто ви прости миналото, Той заглуши гласовете, които се опитват да ви определят чрез него.

Срамът губи хватката си, когато си спомните чий сте. Не му позволявайте да напише много глави от историята ви.

Достатъчно сте слушали:

– Ти си разбит и твърде далече от Бога.

Изберете да слушате Гласът, Който казва:

– Ти си простен. Обичан. Свободен. Аз не те осъждам.

Нека да живеем като изкупени и да заглушаваме всеки глас, който казва друго нещо.

Боян гледаше през прозореца навън. Денят още не беше си отишъл.

Бе уморен, но това не пречеше на мислите му да текат.

Той разсъждаваше на глас:

– Има нещо странно утешително във вярата, че контролът е мой. Минимално управлявах детайлите от живота си. Стисках здраво бъдещето си. И всичко това наричах „отговорност“.

След кратка пауза и размисъл Боян продължи:

– Да си призная честно, този контрол е прикрита форма на страх. От какво се страхувам? …. От неизвестното, провал, …. Не знаех какво ще се случи, разхлабвах хватката си и нещата се разпадаха.

Боян повдигна показалеца си нагоре:

– Какъв е проблема?

Този път той замълча за по-дълго време.

Присви очи и се усмихна:

– Оказва се, че контролът е ужасен заместител на доверието. Изтощава те. Изолира те. И забавя изцелението, което Бог е приготвил, защото Той не иска да подаде на ръце, които не се отварят.

Толкова често пропускаме чудото, защото се опитваме да управляваме момента.

Мислим си, че трябва да бъдем спасители, стратези и силни. Но Бог не иска такива неща от нас, Той желае да Му се предадем.

И Бог прави нещо ново. Не леко подобрена версия на нашия план. Не закърпено повторение, а нещо ново.

Но за да го получим, трябва да се освободим от стари очаквания, механизми за справяне, версии за себе си, които никога не са били дадени, за да носят този вид призвание.

Разпадането в живота ви не е наказание, а подрязване.

Ами ако нещото, което се опитвате да контролирате, е точно това, от което Бог се опитва да ви освободи?

Не можете да получите нов живот със стиснати юмруци. Трябва да отворите ръцете си.

Отпускането не е провал, а вяра.

Бог може да направи повече с вашата преданост, отколкото вие със стратегията си.

Рени бързаше. Режеше продуктите като луда. Дори не вдигна поглед, когато Тони влезе в кухнята.

Тя бе обезумяла и стресирана.

Всички са много гладни, а тя закъсняваше с приготвянето на вечерята.

И всичко стана заради едно счупено стъкло, кавга между двете ѝ деца и като капак спешно телефонно обаждане.

Тони се приближи. Плъзна ръце около кръста ѝ и се наведе над нея.

Това само раздразни Рени.

„Как не разбира, че това ме забавя“ – помисли си тя.

Веднага усети разочарованието му.

Ръцете му се отпуснаха.

Без да престава да режи, тя се опита да му обясни:

– Извинявай, но закъснявам. Вечерята още не е готова, а вие сте гладни. Днес бе кошмарен ден за мен. Счупи се стъклото …трябваше някой да го смени. Децата се скараха, ако не бях ги разделила, щяха да стигнат до бой и накрая Марта се обади с безкрайните нейни проблеми …

– Да, разбирам, – Тони поклати глава.

Той разбра:

„Сега морковите имаха предимство пред мен. Толкова е заета и задачите ѝ са толкова важни, че не може да ми обърне внимание. Дори не се обърна да ме погледне“.

Рени внезапно изтърси:

– Просто не съм готова за любов в този момент.

Нещо трепна в нея и мислите ѝ запрепускаха като необяздени коне:

„Това ли трябваше да кажа? Тони и децата се нуждаят от вечеря, но от какво се нуждае повече мъжът ми? От топла, приветлива съпруга. Бях толкова притеснена да напълня стомаха му, че забравих да се погрижа за сърцето му“.

Ами ако бе направила нещо по-различно?

Да избута морковите и целината настрани. Да се обърне и обвие ръце около врата му……

Тогава двамата можеха да запалят малък огън в кухнята.

И така от какво се нуждае един съпруг?

Той има нужда очите на жена му да светят, когато влезе в стаята. Нека усети колко тя е радостна, че се е прибрал у дома и отново са заедно.

– Светът около нас постоянно шуми: „Кой трябва да бъдеш?“, – започна непринудено разговора Генади.

– Но Бог вече е определил кой си, – подскочи Станимир.

– Е, да, – съгласи се неохотно Генади.

– Твоята идентичност не се основава на представяне, външен вид или сравнение. Тя е вкоренена в Христос. Ти си напълно познат и обичан, – обясни Станимир.

– Може донякъде и така да се приеме, – повдигна вежди Генади.

– Когато разбереш своята идентичност, – размаха ръце Станимир, – спираш да гониш одобрение и имаш цел. Не си просто приет, ти си назначен.

– Всъщност кой съм? – присмехулно сви очи Генади.

– Ти не си това, което правиш, което имаш или което другите казват за теб. Ти си любимо Божие дете, – възторжено обяви Станимир.

– Ами ако не съм такъв? – повдигна вежди Генади.

– Тогава си повярвал на някаква лъжа за себе си, а Бог иска да я замени с Истината, – бързо реагира Станимир.

– Хмм …, недоволно поклати глава Генади.

– Какво чакаш? – подкани го Станимир. – Декларирай, че си избран, простен и отделен. Тези три твърдения са основани на Писанието.

– И навярно трябва да приема твоя Бог, – сбърчи нос Генади. – Не още не мога да го направя. Просто не вярвам.

Станимир повдигна рамене и каза:

– Човек е създаден със свободна воля. Ти имаш право на избор, но после да не съжаляваш за него?!

Празник бе. Двамата приятели Добри и Минчо излязоха сред природата, да се поразходят.

– Представи си само, – гласът на Добри хриптеше от възбуда, – девет часа е стоял на крака, бичували са Го, шест часа е висял на кръста, …. Обикновен човек не би могъл да издържи. А Той …

– Извика с триумфален глас, – подчерта дебело Минчо, – „Свърши се“.

– Цената за нашето изкупление беше платена, – размаха ръце Добри. – Жертвата за нашия грях беше направена! Грехът беше простен! Вината беше изкупена! Сега ни се предлага вечен живот. Готово е!

– Не е нужно да вършим повече добри дела, отколкото лоши, – добави Минчо.

– Не трябва вече да се изкачваме по стълбите до някоя статуя, – усмихна се Добри, – да целуваме нечии крака.

– Не е нужно дори да си религиозен, – вметна Минчо.

– Готово е! Грехът е простим за всички! Цената е платена! – извика с висок глас Добри.