Имаше хиляди зрители, но Николета и баба ѝ стояха близо до финалната линия. В този маратон участваше Боряна, майката на Николета.

Преди десет години Боряна бе претърпяла автомобилна катастрофа. Тогава си задаваха въпроса:

– Дали Боряна ще запази всичките си крайници?

Тя претърпя шест операции и след двадесет и един ден се прибра в къщи.

Последва едногодишна терапия.

А сега Боряна отново се състезаваше.

Когато финишира и дъщеря ѝ я засне.

– Не мога да повярвам, – възкликна Боряна, – когато видя резултата си, – подобрила съм предишното си най-добро време с две секунди.

Това бе лично състезание до напрегнат финал и с нов рекорд.

Укрепете слабите си ръце и колене, и куците си крака.

Тази физическа метафора заповядва на духовно слабите, слабите и куците да се укрепят.

Духовно изтощените ръце може да отразяват отслабване на стремежа на човек да изпълнява задължения си.

Слабите колене вероятно са свързани с отслабването на волята.

А какво да кажем за куцащите крака? Забавяте ли темпото, за да спрете, когато трябва да продължите да бягате и да се движите, за да завършите добре?

Само, когато се укрепим в Господа, ще увеличим капацитета и способностите си да бягаме с маратонска сила.

Те бяха само двама старци, срещнали се случайно в парка – Павлин и Стоян.

Срещите им зачестиха. Имаха много общи теми, от които и двамата се интересуваха.

Днес разговорът им бе оживен. Нека се приближим и да чуем за какво си говорят.

– Една от най-трудните части на стареенето е да приемем това, което вече не можем да правим, – въздъхна Стоян.

– Какво толкова? – усмихна се Павлин. – Тялото забавя действията си. Енергията ни избледнява. Някои неща, на който сме се радвали като спонтанни пътувания, физическа сила или дори сексуална интимност, могат да са ограничени или напълно изчезват.

– Някои се борят с това, – погледа на Стоян се зарея в далечината.

– Други пък скърбят, – поклати леко глава Павлин.

– Мнозина се опитват да се държат за версия на живот, която просто не се връща, – добави Стоян.

– Но какво ще стане, ако стареенето не е нещо, на което да се съпротивляваме, а нещо, което да прегърнем? – повдигна вежди Павлин.

– Има време за всяко нещо, – Стоян леко се приведе напред.

– Време е да се освободим от младостта и определени мечти, – Павлин потупа приятелят си по рамото. – Това, че тялото не може да прави това, което е правило, не е наказание.

– Упадъкът на тялото е сигнал, че вече се приближаваме към вечността, – уточни Стоян. – С напредване на възрастта ние осъзнаваме колко малко всъщност предлага този свят в сравнение с това, което предстои.

– Глупаво е да се вкопчиш в младостта, – подсмихна се Павлин. – Това е все едно да държиш пясък, който се изплъзва между пръстите ти и това не зависи от силата, с която го стискаме.

– Нека да отворим ръце, – лицето на Стоян засия. – Бог е способен да вложи в тях нещо много по-добро: вечна цел. Дълбок мир и вяра, насочена към бъдещето.

– Трябва да признаем сезона, в който се намираме, а не да се преструваме, че още сме в предишния, – поклати глава Павлин. – Защо трябва да скърбим за това, което не може да бъде върнато?

– Така е, – съгласи се Стоян. – По-добре да се радваме на това, което не можем да загубим: мястото в Божието семейство и вечното бъдеще с Господа.

Дойде време и Златан Петров да се пенсионира.

– Сега дойде рая за мен, – усмихваше се самодоволно той. – Ще правя каквото си искам, без да има някой, пред когото да се отчитам. И нищо на никому не трябва да доказвам.

– Чакай, Златане, – провикна се жена му от кухнята. – Светът нарича това свобода. Ти нали си християнин?

– Добре де, – примирено сплете ръце пред себе си Златан. – Какво да правя?

– Този период от живота ти не е начало на самоугаждане, а последната глава преди вечността, – свъси вежди жена му. – Пенсионирането е последния етап от пътуването ти, малко преди да срещнеш Бог, лице в лице. Това трябва да те отрезви и събуди. Нима в последните си години ще преследваш безсмислени неща?

– Е, – въздъхна тежко Златан, – мога да осъществя някои от добрите си намерения, за който съм си мечтал преди.

– Сега използвай мъдростта и опита, който си получил от Бог с годините, – посъветва го жена му.

– И това ли? Какво още? – възмути се Златан.

– Ако пропилеете тази последни години, ще заприличаш на малко дете, което остава щастливо в калта, без да осъзнава, че по-големи и по-красиви неща го очакват по-нататък, – тъжно поклати глава жена му. – Бог те е изграждал до сега чрез предизвикателства, взаимоотношения и отговорности . Не за да можеш най-накрая да забавиш темпото, а за да си подготвен за по-голямото въздействие. Не се свивай назад, изправи се.

Не се лутайте през тези години. Решете сами:

– Ще използвам ли този последен етап от живота, за да прославя Бога или искам да прославя себе си?

Пенсионирането не е моментът да се откажете. Това е моментът да завършите добре.

Симо обяви:

– Парите говорят.

– Глупости, това е невъзможно, – възрази Стефан.

– Те ни дърпат. Обещават ни свобода, власт, големи възможности, – уточни Симо. – Ако не внимаваме, те започват да командват живота ни.

– Е, вярно е, – съгласи се Стефан, – И Исус казва, че не можеш да служиш на двама господари, а парите искат да бъдат господар.

– Те искат твоята лоялност. Твоя стрес и фокус. Желаят да оформят решенията ни, взаимоотношенията ни, – прибави Симо.

– Ще бъдеш отдаден на едното и ще презираш другото, – поклати глава Стефан. – Не можеш да стоиш настрана. Ще служиш на едното, не можеш да го избегнеш.

– Въпроса е: На кого? – плесна с ръце Симо.

– Повечето хора дори не осъзнават, че служат на парите, защото те рядко се проявяват, – усмихна се Стефан. – Вместо това се вярва, че още едно увеличение на заплатата ще донесе мир, че радостта е точно от другата страна на следващата покупка, че свободата най-накрая ще дойде, когато дългът се изчисти или къщата се оправи.

– Тихо е, но е мощно, – отбеляза Симо.

– Но това е капан, – повдигна и двете си ръце Стефан. – Парите не могат да осигурят това, което Бог дава. Ако те са наш господар, мирът ни ще бъде временен. Ще бъдем гладни и на една крачка от чувството, че все още нямаме достатъчно.

– Парите трябва да заемат полагащото им се място на слуга, а не на господар, – категорично заяви Симо.

– От тук започва истинската свобода. Това е доверие. Става въпрос за Господство, – повдигна вежди Стефан, – за пробуждане за реалността. Мълчанието около парите не е неутрално, то е опасно. Ако следваме Исус, трябва да Му позволим да ни води и тук, не само част от пътя, а през целия път.

– Бог е нашият доставчик, а не фиша за заплатата ни, – повдигна се на пръсти Симо.

Николай свъси чело:

– Мамо, защо си толкова недоверчива? Не се тревожи.

Той бе дал на приятеля си част от необходимият му футболен екип и не се тревожеше, че няма да му го върне за предстоящият му мач.

Думите засегнаха майка му.

– Защо съм толкова недоверчива? – скръсти ръце пред гърдите си тя. – Може би защото скоро бях наранена от Ема, моя близка приятелка. Отказах да я пусна обратно в сърцето си, защото се страхувах….. Не знаех как да продължа напред в тази връзка.

Внезапно майката осъзна последиците.

– Не искам да живея така, – каза си тя, – държа се недоверчиво. Позволявам на страха да управлява поведението ми.

Тя бе наранена в смесеното семейство, в което израстна и затова затвори сърцето си.

– Вместо да се доверявам на Божите пътища, определям свой собствен, – въздъхна тежко тя. – Слушам другите вместо Бог, но това ме връща обратно в пустинята. Искам да живея в обещаната земя като човек, който следва Господ с цялото си сърце. Такъв, който избира доверието пред страха.

Когато се доверим на Бога, страховете ни отшумяват.