Наталия я придвижваха поетапно от Далечния север до М. Беше война. Навсякъде глад и страх.  Дългите етапи на прехвърляне застрашаваха всеки от затворниците със смърт.

Някъде по пътя Наталия бе заведена в някакъв лагер, в който на няколко дни се сменяше конвоя.

Наталия я изпратиха да мие пода в трапезарията. Зимата бе студена. На мръсния под водата много бързо замръзваше. А Наталия бе останала без сили от дългото пътуване. Освен това, тази работа я накараха да я върши през нощта.

Мие, търка, залива с вода, разбива леда и пак почва отново. Безсмислените действия се повтаряха, а умората я смачкваше. Обикновено Наталия не се предаваше лесно и издържаше на всичко, но това бе много повече …. Човек трудно би го понесъл, независимо дали е мъж или жена. Искаше ѝ се да зареве от безсилие и умора.

Изведнъж в столовата  влезе някакъв човек. Той беше от затворниците.

– От къде си? – попита я той.

– От Далечния север, – Наталия отговори тихо и уморено.

– Имаш ли пари и продукти за такъв страшен и дълъг път?

Наталия само поклати глава.

Мъжът излезе, а след това се върна и ѝ донесе възглавница, чувалче със захар и 100 рубли, това бе доста голяма сума за затворник.

Наталия недоумяваше: „И всичко това дава на мен, съвсем чужд човек?“

– Как се казвате? – попита Наталия – Като стигнем до мястото, ще пиша на мъжа ми и той ще ви върне „дълга“.

Мъжът срещу Наталия бе висок и слаб, но с весели и живи очи.

– Моето име  вие ще забравите през този дълъг път. Дори и да не го забравите и пишете на мъжа си. Ако ми “ върне дълга“, – засмя се затворникът, – то паричния превод няма да ме намери. Сега съм тук, а сутринта там. Всичко ще бъде напразно и безполезно.

– Но как така, – възмути се Наталия. – На кого да върна дълга? Аз не мога просто така да взема.

– Когато вече имате възможност, – обясни мъжът, – „върнете“ на този, който се нуждаеше, както вие сега. А той на свой ред ще даде на някой друг и т.н. …Благодарение на това издържаме, мило момиче. Така живеем.

Мъжът ѝ целуна ръка и си тръгна, завинаги.

Наталия така и не научи, кой беше този човек, но тя десетки пъти бе давала и ще продължава да дава, докато бъде жива.

Възглавницата е цяла и до днес, а захарта и парите ѝ спасиха живота в продължение почти на три месеца, докато я прехвърляха „поетапно“.

Л.А. Орбели, който по-късно станал един от най-големите представители на школата на Павлов, първоначално работел в лабораторията на учения като доброволец. Тогава отношенията между Павлов и Орбели били великолепни. Но когато Орбели бил назначен на щатна длъжност, Павлов станал много придирчив.

И.П. Павлов, когато правел операции, работел ту с дясната, ту с лявата ръка. Премествал пинцетите, ножа и другите инструменти от едната в другата ръка. Който му асистирал трудно се справял с това положение.

Павлов много добре оперирал, но за всяка дреболия много ругаел:

– Вие ще ме провалите! Всичко ще развалите! Пуснете! …….Така не се държи!

Най-накрая Орбели помолил:

– Вземе си някой друг да асистира, бих предпочел отново да стана доброволец в лабораторията ви.

Озадачен Иван Павлович замълчал, а после попитал:

– Това искате, само защото ругая?

– Да, щом ругаете, значи аз не умея да правя нещата така, както е нужно.

– Това за мен е просто навик. Не мога да не ругая, а вие се отнасяте към това …. Когато влизате в лабораторията, усещате ли миризма на скункс?

– Да, усеща се…

– Така възприемайте и моята ругатня, като миризма на скункс. Нима заради миризмата на скункса ще напуснете лабораторията?

Можете ли да си представите, че се е осъществила връзка и то необичайна между представителка на птиците и полицаите.

Беше априлско утро. Полицаите си разменяха шеги и съвсем не очакваха необичайни инциденти.

Изведнъж Владо се развика:

– Елате да видите! Имаме специално посещение.

Повечето от мъжете приеха това за шега и не му обърнаха внимание, но двама-трима любопитни се насочиха към Владо, за да видят какво е привлякло вниманието му.

Когато Григор наближи, се стъписа, а Веско и Марин се разсмяха.

Малка гълъбица си бе свила гнездо между предния капак и предното стъкло на една от резервните патрулни коли.

– Виж я ти нея, – махна с ръка Марин, – сметнала е, че нашият автомобил е идеално място за развитието на нейното бъдещо потомство.

– Давай да я махаме от тук, – смръщи вежди Веско, – това съвсем не е място за гнездене.

– Не я закачай, – извика Григор. – Тя е толкова крехка и нежна. Решила е да разведри нашето строго, мрачно, изпълнено с ужас и смърт ежедневие.

– Какво пък, – плесна с ръце Марин, – нека се погрижим за нея.

И вместо да прогонят птицата, тези груби мъже проявиха милост, дори и осигуриха някои удобства.

За какво става въпрос ли?

Шумно и с бодра крачка ги приближи Михаил. Той държеше в ръцете си чадър. Останалите мъже го гледаха  изненадано и в недоумение.

– Какво ще правиш с този чадър? – попита Марин.

– Ще го поставя над нашата красавица, – съвсем сериозно отговори Михаил. – Така домът ѝ ще бъде запазен от слънце, вятър и дъжд.

Това беше най-малкото, което направиха за малката гълъбица, която за броени минути бе станала любимка на всички.

Васил донесе лента и с нея огради патрулната кола.

– Така няма да я безпокоят, – каза той. – От къде щяха да знаят другите, че нашата патрулна кола е станала дом на живо същество.

Полицаите се навъртаха около обградената кола и хранеха любимката си, докато излюпи пиленцата си.

Началникът на полицията Иванов, когато научи за инцидента се засмя и каза, на един любопитен журналист от местния вестник, дошъл да провери случая на място:

– Разбира се, в отговорностите на органите на реда не се включват такъв род неща, но не бива да забравяме, че във всяка ситуация трябва да показваме човечност и да проявяваме грижа не само за хората, но и за нашите пернати приятели.

Златното правило на познанието е: Ние разбираме не с разума си, а с послушание.

Ако човек се нуждае от познание, той трябва да разчита на любознателността си, но ако иска да разбере какво ни учи Исус Христос, му трябва само послушание.

Ако смисълът на някой неща е скрит от мен, не се съмнявайте, че в нещо съм се оказала непослушна. Невежеството поставя на пътя на разума завесата на мрака. Духовната тъмнина настъпва, заради нежеланието ни да станем послушни.

Никой никога не получава една дума или откровение от Бога ако не бъде изпитан според тези думи. Ако не се покоряваме на Бога, не трябва да се учудваме, че не растем духовно.

Божият Дух не позволява на духа ни да отслабне като се оправдаваме. Той ни отваря очите за неща, за които по-рано не сме и подозирали.

Когато Христос ни разкрива Словото Си, не се правете, че не сте чули. Никаква лъжа и притворство не върви ръка за ръка с Христос. Той ни учи и за най-малките неща.

Бъдете особено внимателни за това, на което обикновено повдигате рамене и тогава ще разберете защо духовно тъпчете на едно и също място. Нека ви смятат за фанатици, но вие  непременно направете това, което Бог очаква от вас.

Първите дилижанси в Санкт Петербург се появили през  1840 г. благодарение предприемчивостта на директора на 1-ви кадетски корпус барон К. А. Шлипенбаха.

Появате на тези омнибуси, се превърнало в събитие на деня. Хората много ги харесали. Всеки си мислел, че трябва да се качи непременно на тях, да плати един гривеник за пътуването си по Невския проспект, за да могат след това да говоря с приятелите си за впечатленията си от пътуването.

Успехът на това начинание, ниската цена и удобството при пътуването станали известни на царя и той решил лично да се убеди в това.

Веднъж разхождайки се по Невски срещанал дилижанс и той му помахал ръка за да спре и влязъл в него. Въпреки че било тясно, място за него се намерило и той стигнал до Адмиралтейския площад.

Царят поискал да слезе, но кондукторът го спрял:

– Позволете ми да получа един гривеник.

Николай Павлович се оказал в затруднено положение. Той не носил никога пари в себе си. Никой от спътниците му не се решавал или не се сещал да му предложи портфейла си.

Наложило се кондукторът да го глоби.

На другия ден в офиса на дилижансите царят изпратил 10 копейки с допълнение от 25 рубли за чай на кондукторът, който го глобил.