Лиляна Симеонова слезе подиума, но не се върна на мястото си, а се насочи към изхода. Очите ѝ бяха пълни със сълзи. Искаше да остане за малко сама.

Тръгна по коридора и чу, че някой я извика. Обърна се и видя доктор Христозов.

– Много добре представи нещата, – каза той.

– Благодаря, – Лиляна прие похвалата смутено. – За мен това е едно изключително емоционално преживяване. Радвам се, че няма вероятност да избухне световна епидемия.

– Грешиш, пандемията е сигурна. Тя ще убие милиони, а ние сме безсилни.

– Но всички говореха оптимистично, – Симеонова бе изумена – и вярват, че епидемията ще бъде овладяна.

– Казват така, – махна с ръка Христозов, – защото не знаят всички факти.

– Какви факти? С какво тази епидемия е по-различна от предишната?

– Всичко е измама ……, – Христозов се задъха.

– Какво искаш да кажеш?

– Епидемията, която ни притеснява, е причинена от различен патоген, които няма нищо общо с вируса от предишната.

– Защо не ми каза?  Защо ме остави да говоря за предишното заболяване?

– Изказването ти трябваше да послужи като димна завеса, зад която да се скрият фактите. Никой не трябва да заподозре, че сегашният патоген е много по-опасен от предишния.

– Но експертите в залата говореха съвсем друго …..

– Те не знаят истината, защото получиха заблуждаваща информация, – леко се усмихна Христозов. – Когато помолиха да им изпратим проби от щама за изследване, ние им дадохме стария вирус.

В очите на Лиляна се четеше въпроса: „Защо?“

– Опитваме се да предотвратим евентуална паника.

Устата на Симеонова пресъхнаха от напрежение:

– Какъв е този нов патоген?

– Мутирала форма на стар щам от много опасна болест. Заболяването се разпространява много бързо и е смъртоносно. Смъртта настъпва много бързо и поразява много хора наведнъж. Вирусът е невероятно гъвкав и приспособим.

Симеонова гледаше обезпокоена с широко отворени очи.

– Не можахме да се научим, да не действаме задкулисно.

– За сега сме се споразумели с една група от учени, които правят тези изследвания, да се запазим съществуването на новия патоген в тайна ….

– Знаеш, че в повечето случай скритата информация води до загуба на много човешки животи, – възмути се Лиляна.

– Да, но в противен случай ще има затворени райони, преустановяване на пътувания, спиране на търговията ….. При такива условия не можем да кажем истината. Не и преди да открием ваксината.

– Сигурен ли си?

– Има мощни компютри, чрез които се моделира разпространяването на заразата и съответни мерки за ограничаването ѝ.

– Спомена за някаква ваксина, – погледна го изпитателно Симеонова.

– Няколко лаборатории работят върху нея, но основно една от тях работи само по проблема. Учените се надяват на вещество, извлечено от морско животно, което ще осигури ваксина, спираща разпространението на вируса.

– Сериозно ли говориш? Само една лаборатория ли?

– Да, дори ти предлагам, да заминеш там и да участваш в работата ѝ.

Симеонова пребледня, след това се изчерви, но накрая с готовност заяви:

– Готова съм да направя всичко, което мога, за да се спре тази смъртоносна епидемия. Но ако не успеем?

– Епидемията вече е прехвърлила изолираните райони, няма много време за мотаене. Остават само 72 часа, преди смъртоносното заболяване да порази всички страни, – уточни Христозов.

– Тогава Бог да ни е на помощ, – каза Лиляна.

 

Към края на живота си Аристотел се разболял от остър гастрит или рак на стомаха.

За да облекчи болките си, лежал по корем върху кожен мях, пълен със затоплено масло, нещо като древна грейка.

Ако случайно заспял, рискувал да се изгори.

За това философът държал в ръка бронзово топче, а под ръката си поставял бронзова купа, така че ако се унесе в сън, да го събуди звукът на падащото топче.

Без да каже дума Асен изсипа съдържанието на торбичката върху масата. Това бяха няколко камъка с различна големина. Дали наистина бяха диаманти?

Когато са обработени и полирани, диамантите най-добре пречупват светлините лъчи. Те  превръщат бялата светлина в дъга от различните цветове на спектъра.

С този искрящ блясък привличат хората към себе си от незапомнени времена. Но в необработено състояние не можеш да различиш скъпоценните камъни от обикновените.
Купчината камъни не проблясваха. Те лежаха на масата, без да искрят. Повечето имаха формата на малки четиристенни пирамиди, разширяващи се в основата, а останалите бяха просто обикновени камъчета без определена форма. Цветовете им варираха от чисто бяло до мръсно жълто. Някои изглеждаха прозрачни, но много бяха сцепени и начупени.
Макс и Иван веднага прецениха, че нито един от тях не е по-малък от един карат. Стойността им щеше да е доста по-висока от тази, която очакваха. Асен винаги можеше да си набави още диаманти, но да си купи нещо, с което трудно можеш да се снабдиш, особено в някои райони, беше почти невъзможно.

Макс грабна най-големия камък. Това бе един кристал поне от десет карата. Когато го срежат и полират до камъни с тегло четири-пет карата, в зависимост от цвета и степента си на чистота, щеше да им донесе около четиридесет хиляди долара.

Зае се да го проучва с бижутерска лупа. Започна да го върти срещу светлината.
На лицето му се появи кисело изражение. Остави го настрана, без да каже нещо, после взе друг камък, а по-късно още един.

Изглеждаше разочарован от онова, което виждаше. Сложи чифт очила. Измамен в надеждите си той погледна към Асен. Отвори тефтерчето и написа няколко реда.

– Какво пишеш? – попита Асен, който изведнъж се почувства несигурен.

– Че тези камъни са по-подходящи за улична настилка, но не са скъпоценни, – отговори Макс с колкото може по-рязък глас.

Асен едва не скочи на крака от обида, но Макс му махна с ръка да седне:
– След предварителния оглед ги оценявам като задоволителни за нашата размяна.

От джоба на панталона си извади плоско парче топаз, чиято повърхност беше покрита с дълбоки драскотини.

– Както знаеш – каза той с тон на учител, – диамантите са най-твърдото вещество на земята. Те се оценяват по десет бала според скалата на Мох. Кварцът, който е номер седми, често бива използван, за да се изпързалят  неразбиращите.

От същия джоб извади осмоъгълно парче кристал. След това го прекара по плоското парче топаз, натискайки с все сили. Върхът му се плъзна, без да остави някаква следа.

– Виждаш, че топазът е по-твърд от кварца и затова не можа да го одраска. За това той има осем по скалата на Мох.

След тези думи взе един от по-малките диаманти и го прекара по топаза. С пронизващо ушите скърцане диамантът остави дълбока драскотина в синия полускъпоценен камък.

– Това тук е камък, по-твърд от осем бала по скалата на Мох.

– С други думи, диамант — самодоволно подхвърли Асен.

Макс въздъхна:

– Или корунд, който има осем по скалата на Мох. Единственият начин, за да бъдем напълно сигурни, че това е диамант, е да измерим неговото специфично тегло.

Въпреки че Асен и преди беше търгувал с диаманти, той твърде малко знаеше за техните качества. Без да го осъзнава, Макс беше събудил неговия интерес.

– Какво е специфично тегло? – попита Асен.

– Съотношението между теглото на камъка и количеството вода, което той измества. За диамантите тази стойност е точно 3.52 .

Макс уравновесява теглилката си с комплект бронзови тежести, които стояха в тапицирана с кадифе кутийка. Нулира теглилката и  постави най-големия камък на блюдото.

– 0.225 грама. Единадесет и половина карата.

Той отвори един от пластмасовите градуирани цилиндри и пусна камъка вътре, записвайки в бележника колко вода е изместил. След това набра цифрите на сметачната машинка. Когато видя получения резултат, се вгледа изпитателно в Асен.

Очите на Асен се разшириха от гняв и негодувание. Неговите хора намалиха дистанцията.

Без да се смущава от внезапната демонстрация на агресивност, Макс позволи на изражението си да се отпусне и усмивката да пропълзи по лицето му.

– 3.52. Това е истински диамант.

Асен и хората му се отпуснаха. Макс бе изиграл прекалено добре ролята си. Сделката щеше да се осъществи.

Кръв най-често се взима от безимения пръст, защото в сравнение с показалеца и средния пръст, той най-малко се използва при работа.

Кожата върху него е по-тънка и пробиването ѝ е по-малко болезнено.

Малкият пръст не се използва, както и палеца, поради факта, че пряко е свързан с обвивката на киста. Ако през тях проникне инфекция, тя може бързо да се разпространи из цялата ръка.

Елена тихичко влезе в ателието. Христо седеше наведен над някаква рисунка. Изглеждаше много съсредоточен. Любопитството ѝ надделя и тя попита:

– Какво рисувате?

Стреснат от гласа ѝ Христо се отдръпна от картината и Елена я видя.

Рисунката я стресна. Леда беше пищна и гола. Лебедът бе огромен, висок почти колкото Леда. Той бе покрил тялото ѝ с големите си бели криле. Хълбокът на Леда прилягаше идеално на извивката на крилото, което се спускаше по бедрото и крака ѝ. Леда свенливо се бе обърнала настрани, сякаш се срамуваше, че е очарована и омагьосана от това създание.

Докато разглеждаше рисунката Елена се изчерви.

– Харесва ли ви? – попита Христо.

– Лебедът е прекрасен.

– Не напразно Зевс е използвал този образ, за да прелъсти Леда, – засмя се Христо. – Лебедът е лукав, неустоим заради красотата си. Никой не може да усети намеренията му, защото изглежда чист и непокварен.

И добави съвсем тихо:

– Но аз не му вярвам.

– А жената? – попита Елена.

– Какво знае тя? – каза Христо. – Изгубила се е в собственото си удоволствие.

Елена на хареса оценката му за Леда, нито пък искаше да приеме присъдата му за лебеда.

– Възможно ли е лебедът да не е чист?  – попита Елена. – Всеки човек възприема лебеда за невинен заради красотата му.

– И аз наблюдавам тези птици, – скептично сви устни Христо. – Те поразяват всеки, който се диви на грацията им. Но ако са заплашени, атакуват много грубо. Какво може да си помисли човек за създания с толкова двойствена природа?

– А какво ще кажете за лебеда, който знае, че умира и пее на приятелите си, за да ги успокои? – Елена неотстъпваше от своето.

– Смятате ли, че природните създания са глупави като хората? – На лицето на Христо се появи печална усмивка. – Лебедът усеща кога идва края му, но знае, че всичко на този свят е само един бързо преминаващ дар. Това не разбират единствено ние хората. Бедният смъртен едва достигнал до сигурност във някаква власт и веднага е унищожен от сили, които са по-големи от него.

– Искате да кажете, че Бог ни унищожава, както ни и създава? – попита Елена.

– Не, – възрази Христо. – Казвам само, че нищо не е вечно. Всичко е краткотрайно и променливо като чувствата ни. Само умът на човека му пречи да осъзнае това.

– Как може човек да се чувства добре, ако го занимават такива тъжни мисли? Вярно е че човек се превръща на прах, но нима нищо не оставя след себе си?

– Извинявайте, – каза Христо, – но мисля, че само забележителни хора оставят нещо повече от екскрементите си.

Христо се стресна от смаяното ѝ изражение, за това бързо добави:

– Е вие също сте едно великолепно изключение. Знам , че се грижите за бедните и не връщате никой гладен или жаден от прага си.

– Но нали вие ще оставите след себе си картини, статуи ……., а това са шедьоври, – бързо реагира Елена.

– Боята се лющи от платното, както кожата пада от плътта. Скулпторите се рушат, ако не от времето, от завистници и „ценители на изкуството“. Човек унищожава сам  собствените си творения.  Каквото оцелее, оцелее, – безгрижно махна с ръка Христо.

Елена погледна към картината, но не намери утеха в лицето на Леда ….