Стоян се стовари на дивана и притвори очи.

– А, уморени сме, – обади се баща му.

Не последва никакъв отговор. Стоян просто искаше да го оставят намира.

– Уморяваме се от отношенията, които не работят – продължи философски бащата – или от тела, които отказват да се лекуват. Писнало ни е често да посещаваме терапевта или да имаме щастливи часове, които не водят на никъде.

Раменете на Стоян се отпуснаха. Клепачите му започнаха да се затварят. Той беше много уморен.

– Какво сме създали? – крачеше с ръце за гърба си бащата. – Уморено поколение.

Стоян вече се унасяше, когато чу баща си да казва:

– Виновна е трудовата ни добросъвестност. Стремим се към невъзможни неща. Все едно оседлаваме кон и го пришпорваме: „Хайде, давай!“

Стоян вяло махна с ръка и се опита да заспи.

Бащата не преставаше да намила:

– За нашата умора обвиняваме Интернета, но не изключваме компютъра си. Истинската причина за нашето изтощение е гордостта, че живеем без илюзии и миражи.

Стоян въздъхна тежко. При такава тирада и то доста гласовита, трудно можеше да се заспи.

Настойчивият глас на баща му не спираше:

– Гордеем се с дългите часове на работа и късните си полети. И какви са последствията? Изтощено общество.

Стоян нервно се надигна и седна на дивана. Гневно погледна баща си и с неприязън попита:

– И какво според теб трябва да се направи?

– Исус кани всеки от нас: „Елате при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя“.

Дамян бе съкрушен. Той бе смачкан от трудностите, с които се срещаше в живота си. Бе се отчаял, защото не намираше изход от положението си.

Отиде при престарелия си баща и му каза:

– Тате, не издържам повече! Животът ми е непоносим ….

Баща му взе пръст от земята и я сипа в току що налятата кана с вода.

– Ето, – бащата се обърна към сина си, – това представлява твоето страдание.

Водата в съда се размъти, стана кална и възрастния човек я изля на земята.

Бащата се надигна, излезе от двора и се насочи към реката, която минаваше край дома им. Синът му го последва.

Старецът отново взе пръст от пътя и я хвърли в реката.

Водата се размъти за малко, но след това се избистри.

– Видя ли какво стана? – попита бащата.

Синът вдигна рамене. Той не бе разбрал нищо.

– Ти всеки ден трябва да избираш, – бащата го погледна изпитателно, – къде да хвърлиш трудностите си, в каната или в реката…..

Хората вървяха по булеварда унили. Всеки бе привел рамене под тежестта на ежедневието си. Лицата им бяха печални и тъжни.

Бог вървеше край тях и се вслушваше в мислите им. Потиснати и обезверени почти всеки от минаващите край Него си мислеше:

„Защо става така с мен? Не искам повече да живея по този начин …..“

Бог забеляза мъж смазан от мъка, сякаш октопод бе сграбчил душата му. Той надникна в неговите мисли:

„Откраднаха ми колата…… Какво ще правя без нея….“

– О, бедни мой приятелю, – прошепна му Бог, – благодари, че са ти откраднали колата, а не живота“.

Но мъжът не го чу.

Бог забеляза красавица с тъмни коси и насълзени очи. Той чу и нейните мисли:

„Заряза ме ….. и то пред сватбата …. всичко бе готово, гостите бяха поканени, храната и питиета поръчани, а той …. предпочете свободата си пред брачната халка….“

– Мило дете, – прошепна ѝ Бог, – той не би станал верен съпруг. Бягството му те е спасило от много повече страдания. Той е красив, но само това ли искаш от него?

Но и тя не Го чу. Плачеше и вървеше, отчаяна от положението, в което бе попаднала.

Ако хората разбираха всичко навреме, щяха да се научат да живеят и да ценят всеки миг. Всеки ден би се превърнал за тях в ново откритие за радост и щастие.

Тогава биха осъзнали, че във всяко „лошо“ се съдържа „добро“.

Никола вървеше по студени пясък на плажа. Наоколо бе тъмно. Никъде не се забелязваше светлина от лампа или прожектор.

Трябваше му известно време за да се приспособят очите му към тъмнината.

Внезапно Никола вдигна поглед към небето и се спря изумен. Той бе зашеметен.

– Каква красота! – възкликна Никола.

Бе поразен от светлината на множеството звезди.

– Тъй като между тях няма изкуствена светлина, която да отклонява погледа ми от тях, – отбеляза Никола, – аз ги виждам много по-ярки и сияйни. Как не съм забелязал това досега?!

Понякога е нужно да се озовем в пълен мрак, за да видим светлината, която е била около нас през цялото време. Това, което е било далечно, сега се разкрива поразително ясно.

Когато се опитваме да приспособим очите си към непрогледната тъмнина, забравяме да вдигнем глава и да погледнем небето изпъстрено със звезди. А то е единственият ни източник на светлина особено през нощта.

Не грешим ли по същия начин във живота си на тази земя?

Ние живеем във свят пленен от господаря на тъмнината. Превили рамене под робството на този, които иска да ни унищожи, забравяме за истинската светлина.

Не се отчайвайте. Не губете сили си напразно.

Просто погледнете към Създателят си и Той ще ви осияе със истинската светлина, която извира от Него.

Гошо беше увесил нос. Сякаш искаше да се скрие, така че никой да не може да го намери.

Майка му видя киселата му физиономия и го попита:

– Гоше, какво не е наред?

– Нищо, – смънка момчето и повдигна рамене.

– Днес учителката каза, че сте разучавали интересна песен, – опита се да го разведри майка му.

– Хубава, – сбърчи нос Гошо, – ….трудна песен.

– И какво ѝ е трудното? – изненада се майката.

– Нищо не ѝ се разбира, – добави унило Гошо.

– Как нищо?…. Я ми изпей малко от нея.

Гошо вдигна безпомощно рамене и без желание запя:

– Над мълчаните полета

пеят весели звънчета

писнала шейна премина

балата мартина.

– Казва се смълчани полета, – поправи го майка му.

– Какво е това смълчани? – попита Гошо.

– Място, където се мълчи, пази се тишина, – поясни майката.

– Тогава защо са смълчани?

– Защото са изпълнени с мълчание.

– А как пеят звънчетата? – отново попита Гошо. – Нали викат само зън – зън.

– Птичата песен звучи, чик чирик, пиу….., но я възприемаме като мелодия.

– А на шейната защо е писнала, да не се е ударила някъде?

Тук майката не се сдържа и се засмя:

– Шейната не е писнала, а е писана. Това означава, че е изписана, изрисувана с четка. Такава е шейната на добрия старец, който носи подаръци на децата.

– И защо тя ще минава през леля Мартина, тя наистина е бяла, но …? – ококори очи Гошо.

– В песента се пее за пъртина, а не за леля ти Мартина.

– Какво е това пъртина?

– Това е утъпкана пътека, която се прави, за да се минаване през дълбокия сняг. Тя идва от старобългарските думи пьрати, перѫ, и в множествено число перѫтъ, което се е разбирало като „движа се“.

Гошо зяпна учудено майка си и се почеса зад тила.

– Тази песен наистина е била много трудна за теб, Гоше.

И майката погали сина си по главата.

–