По празниците и в неделите обикновено е много шумно край църквите. Множество хора се усмихват едни на други и се поздравяват.

Днешния ден бе слънчев и храмът бе привлякъл множество люде. Павел и Филип присъстваха на богослужението в църквата. Те също, като повечето излизащи от храма, бяха радостни и весели.

– Когато влязохме в църквата наблюдава ли хората там? – попита Павел.

– Какво толкова, обикновени хора, – вдигна рамене Филип.

– Тези, които си спомнят за Разпнатия са с широко отворени очи и Го очакват – отбеляза Павел. –  Те не се прозяват. И се надяват с радост да получат подарък от самия Цар.

– Не всички са еднакви. На тези, които виждам само храма, очите им бродят нагоре надолу, – разкри най-накрая своите наблюдения и Филип. – Техните уста са отворени, но те не пеят, а само се прозяват.

– Човек не трябва да се отегчава особено по време на богослужение, – вметна Павел.

– Все пак са се намерили люде, който са дошли да почетат Невидимият – подчерта Филип.

– А тези, които са Го видели, не могат да Го забравят, – добави Павел.

– Такива идват в храма не заради самата сграда или да намерят някаква утеха, а заради Него, – отбеляза Филип.

– Един вижда архитектурата на храма и си казва: „Каква красива и голяма църква!“ А друг вижда Христос и изрича възхитен: “ Какъв велик Спасител!“ – заключи въодушевено Павел.

Само за три месеца животът на Валери Симеонов се разпадна. Икономическата криза разруши бизнеса му и стопи богатството му. Автомобилна катастрофа отне живота на сина му.

Валери едва бе преодолял шока, когато нов удар го връхлетя. Майка му получи сърдечен удар и почина. Вследствие на всичко случило се, жена му изпадна в депресия, а дъщеря му непрекъснато плачеше за невъзвратимата загуба на близките им.

Валери стоеше на колене не веднъж. Устата му отчаяно шепнеше:

– Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил? Единственото нещо, което все още ме държи, е надеждата, че Ти Боже, Който си възкресил Исус, един ден ще освободиш мен и семейството ми от болката и ще преобърнеш живота ни към вечна радост.

Бог зачете това доверие и даде на Валери утеха, сила и смелост, да продължи напред. Семейството му лека-полека се възстанови от кризата.

Мина време и на Валери му се роди първия внук. Викът на това малко създание бе свидетелство за Божията верност.

Валери вече не стенеше в молитва: „Боже, защо си ме оставил“, а искрено се радваше:

– Благодаря Ти, Боже, че ме благославяш и върна радостта от спасението ми. Наистина, Господи, „Вечер може да влезе плач да пренощува, а на сутринта иде радост„.

Когато изглежда, че нищо не е останало, все още има надежда!

Времето се стопли и хората започнаха да излизат навън, радвайки се на топлите лъчи на слънцето. Всичко това сякаш предизвикваше нови срещи, запознанства и разбира се безкрайни диспути.

Група младежи заеха традиционното си място под брезата на пейката и започнаха поредното си обсъждане.

– Когато смятаме парите за наша цел, – намести очилата си Антон, – очаквайки по този начин да бъдем щастливи, ние живеем със страх, да не ги загубим.

– Да така е, – съгласи се Бранимир. – Ставаме параноични и подозрителни.

– Когато се стремим към славата, ставаме конкуренти на другите, които се опитват да ни засенчат, – дебело подчерта Владо.

– А, това ни поставя в такова положение, че останалите започват да ни завиждат, – дебело подчерта Гено.

– Когато се водим от желание за власт и влияние, ние ставаме егоистични и користолюбиви, – продължи в същия дух Драгомир.

– И ставаме автоматически високомерни, – плесна с ръце Емил.

– А ако това, което притежаваме, ни стане бог, – засмя се Живко, – постоянно ще искаме още и никога нищо няма да ние достатъчно.

– Това спомага да станем алчни, – натърти Здравко.

– Всичко това предизвиква ли задоволство и радост у нас? – запита Антон.

– Само Христос може да ни удовлетвори, независимо дали сме бедни или богати, известни или не, здрави или очакващи смъртта, – категорично отсече Бранимир.

– Но аз имам една добра вест! – подкупващо се усмихна Владо.

– Каква? – чу се хор от няколко гласа.

– Можем да преживеем смъртта над греха и да нямаме вече желание към съблазните на този свят, което за наш ще бъде като услаждаща се торта, – каза тържествуващо Владо.

– Това ще е напълно достатъчно да се радваме и засмеем отново, – добави Гено.

– За мен животът е възможност да служа на Христос, въпреки че смъртта е за предпочитане, защото там ме чака много повече – произнесе ликувайки Емил.

– Какъв е смисълът и съдържанието на всичко това? – свъси вежди Живко.

– Тайната на животът е същата, каквато е  и на радостта, – помъчи се да обясни Бранимир. – И двете се въртят около централната роля, която може да играе Исус в нечие битие.

– С други думи, – каза задълбочен в разсъжденията си Гено, – стремежът към щастие се подхранва от целеустремеността ни към Христос, т.е. Исус трябва да контролира живота ни.

– Когато към Христос е насочен фокусът ни, – констатира Емил, – удовлетворението заменя нашето безпокойство, страховете и неувереността ни.

Бе облачно, но не се очакваше да завали. Синоптиците бяха обещали хубаво време и хората с надежда поглеждаха към небето, за да открият ярките лъчи на слънцето и да усетят топлината му.

Жоро и Спас, бързо крачеха. Вълнуваха се и споделяха това, което бяха открили и ги бе поразило.

– Забележи, – вдигна пръста си заканително нагоре Жоро, – казва се, че Той издържа кръста, заради радостта, която Го очакваше.

– Думата „радост“ тук на гръцки има определен смисъл, – започна да уточнява Спас. –  Това не бе просто радост, а специално и конкретно задоволство, изразяващо се във вълнение и щастие.

– С други думи, това бе „финалната линия“, след която Исус очакваше победата Си. Именно под това се разбира „тази радост“ в Библията.

– Всъщност каква радост конкретно очакваше нашия Господ? – попита Спас.

– Исус знаеше, че със Своята смърт заплаща нашето спасение. И когато е висял на кръста Той е видял теб, мен и всички останали хора.

– Сега разбирам, че ние сме били неговата радост, която Го е очаквала, – почеса се по главата Спас.

– Разбираш ли, Той е съсредоточил Своя поглед именно към тази радост, която Му е помогнала да понесе кръста, – възторжено възкликна Жоро.

– И сега, когато се случва нещо в живота ни, ние трябва да се виждаме победители чрез Него. Концентрирайки се към целта, ние се фокусираме към победата.

– И ако успеем да насочим погледа си към победата и радостта, които ни очакват, ние ще можем да издържим много от това, с което се сблъскваме, –  отбеляза Жоро.

Слънцето проби облаците. Наоколо стана светло и радостно.

Тълпата празнуваше. Веселеше се. Исус триумфално се движеше към Ерусалим яхнал осле. Радостта преливаше като мощен поток от човек на човек. Сияещи лица го приветстваха:

– Осанна! Благословен, който иде в Господното име!

– Благословено градущето царство на баща ни Давида, което иде в Господното име, Осанна във висините.

– Благословен Царят, Който иде в Господното име, мир на небето, и слава във висините!

А какво направи Исус?

Видя Ерусалим и заплака.

Той знаеше, че хората, които го заобикаляха бяха непостоянни. Днес крещяха: „Осанна!“, а утре щяха да викат: „Разпни Го!“

Известно Му бе, че един от учениците му ще Го предаде, а друг ще се отрече от Него. Сигурен бе, че първосвещеникът Каяфа и римският управител Пилат ще се сдружат, за да Го предадат на смърт.

Исус се взря напред и видя разрушения Ерусалим, паднал в ръцете на римския император Тит.

Неговото служение приключваше. Той изцери болните. Привдигана мъртвите. Очисти прокажените. Нахрани гладните. Оставаше Му малко време.

И въпреки всичко Той бе отхвърлен. „У Своите Си дойде, но Своите Му Го не приеха“.

Това разби сърцето му.

Неверието и нежеланието да Го приемат, натъжи Божието сърце, защото Той знае какви щяха да бъдат последствията.

Когато вратата на човешкото сърце е заключена, Исус отказва да влезе принудително. Той чука  и чака да бъде допуснат. Дава ни възможност да избираме.

Отворете Му, Той стои на прага и чака!