Моника и Виолета бяха останали сами в къщи. Родителите им още не се бяха върнали от работа. Двете бяха привършили с уроците и домашните си задължение, за това седяха в хола и тихо разговаряха.

– Всяка нощ, когато часовникът удари полунощ, не се превръщаш в тиква, а получаваш чисто нов подарък, – отбеляза Виолета.

– Какъв? Нима за всички е еднакъв? – попита Моника.

– Всички получаваме еднакво количество от него, независимо от това колко килограма е, на каква възраст е, какво образование има, дали е красив, женен, … , – изреждаше Виолета.

– ? – Моника  погледна въпросително голямата си сестра.

– С всеки нов ден ти ставаш собственик на най-могъщия ресурс, познат в човешката история. 1440 ценни минути, които ти предстоят, да изразходваш. Как ще ги използваш зависи само от теб!

– Времето е безплатно, но безценно, – въздъхна Моника, спомняйки си думите на баба си.

– Можеш да клюкарстваш или хвалиш някого, да се изпълваш с гняв или да благодариш, да правиш тренировки или да стоиш пред компютъра, да се само съжаляваш и плачеш или да се радваш, ….. Тези минути не принадлежат на мама, татко, учителката или кой да е от приятелите ни, те са твои и ти решаваш за тях, – натърти Виолета.

– Да, но има неща, които трябва да свършим, – предизвикателно заяви Моника.

– Мама и татко ходят на работа, а ние на училище, но всеки от нас избира как ще прави това. Можеш да се чувстваш онеправдана, изпълнена с песимизъм или пък да пееш и се радваш. Можеш да си мислиш за нещо друго, докато се преподава урока и с нетърпение да очакваш края на часа, но възможно е, дори в един безинтересен материал да намериш нещо ценно за себе си, което да те заинтригува и то да държи вниманието ти докрай.

– Да мия съдовете, – добавя Моника като сбърчи нос, – да изхвърлям онзи гаден боклук, …….

– Все пак ти избираш, как да изпълняваш задълженията си. Ако всяко нещо правиш с търпение, любов и радост, ще се чувстваш много по-добре.

Манол имаше трима сина Петър, Иван и Васил. Те израснаха здрави и силни мъже.

Веднъж при Манол дойдоха хората от селото. Те бяха наблюдавали тримата братя и не останаха доволни от някои техни дела. Затова попитаха баща им:

– Какво правят синовете ти? Забелязал ли си това? Какво мислиш за тях?

Манол изгледа хората и реши, че трябва по някакъв начин да защити синовете си. Все пак деца са му.

– Петър е умен, – отбеляза с гордост Манол. – До него се допитват много мъдри хора.

– Умен е, – съгласи се един старец, – но я го накарай някаква работа да свърши ….

– Може да има много ум в главата си, но Петър е мързелив, – скочи припряно една възрастна жена.

Манол вдигна безпомощно рамене и продължи:

– Иван е смел.

– Да, смел до неблагоразумност, – додаде чичо Петко.

– Е, – въздъхна тежко Манол, – Васил поне е трудолюбив и всеки от вас се е радвал на труда му.

– Трудолюбив, но завистлив, – обади се най-добрият му приятел.

– Какво да ги правя? – сведе глава пред съселяните си Манол. – Ако Петър знаеше, че умът не носи щастие на ленивия човек, Иван разбираше, че храброст без предпазливост води до смърт, а Васил усещаше, че радостта не живее заедно със завистта, нямаше да бъдете тук и да се оплаквате от тях.

Дядо Радул постоянно имаше в джобовете си масльонка, прибор с машинно масло за смазване на различни елементи.

Щом минеше покрай врата, която скърцаше, намазваше с масло пантите ѝ. Случваше някоя порта трудно да се отваря и затваря, тогава масльонката отново влизаше в действие.

И така вървеше дядо Радул премахвайки трудностите и улеснявайки тези, които вървяха след него.

Някои казваха за него:

– Той е странен човек.

– Ненормален?

– Своеобразен и чудат.

А старецът продължаваше да пълни и изпразва масльонката си с масло, като смазваше всички места, които се нуждаеха от това.

Има много хора, чийто живот скърца със зъби и безжалостно трещи ден след ден. На такива нищо не им се отдава и изобщо не им върви. Те се нуждаят от масло на радост, нежност и внимание.

А вие носите ли със себе си такова масло? Готови ли сте да помогнете на ближния си, да смекчите тежката му участ?

Знаете ли, че смазката на одобрение много добре действа на отпадналите духом? Тя е утешение за отчаяните.

Маслото на милосърдието смекчава острите и твърди краища на ожесточеният живот, следствие от греха. Хора, които са го получили стават по-меки и податливи да приемат изкупителната благодат на Спасителят.

Какво чакате? Не се бавете! Този, човек може повече да не го срещнете, за това побързайте да му помогнете!

Колко често се оплакваме от неща, които ни причиняват неудобство, но изпускаме и забравяме моментите, в които трябва да благодарим.

Дългоочакваната зима дойде и натрупа повече от четири педи сняг. Някои се радваха на прелитащите снежинки, но на други този валеж причиняваше неудобство и горчивина.

Валери бе излязъл и ринеше с лопата снега в двора. Мина пощальона и двамата се заговориха.

– Какъв сняг само, – опря се на лопатата Валери. – Няколко дена вече го чистя, защото затрупва всичко. Не може да се минава. А той напук продължава да вали и не спира.

– Забави се снегът, но сега го имаме в изобилие, – засмя се пощальона.

– Интересно, – намести ушанката си Валери, – как разнасяте пощата в такова време? Снегът не ви ли притеснява? Мен би ме нервирал и отегчил.

– Когато са екстремални климатичните условия, работата ми доста загрубява, – призна си пощальона. – Но донасям новините на хората. Виждал съм как някои от тях с нетърпение очакват новия вестник или списание. И щом го получат веднага ги разгръщат жадно впили поглед  в страниците им. Освен това имам що-годе работа. Благодарен съм, че мога да работя и доставям радост на хората.

Съвестта на Валери веднага го изобличи:

– А ти благодариш ли за всичко, което имаш и получаваш?!

– Колко лесно губим от поглед всичко, за което трябва да бъдем благодарни, – каза си Валери, – особено, когато обстоятелствата в живот ни  станат неприятни.

В нашето напрегнато време изпълнено с предизвикателства и болка, ако позволим Божият мир да управлява сърцата ни, бихме били благодарни за всичко.

Милена учеше в пети клас и то доста добре. В бележникът ѝ се редяха само шестици. Учителите я сочеха за пример, а съучениците  я търсеха за съвет. Но това не ѝ доставяше радост.

Причината бе много проста.

Тя смяташе, че не е красива. Често заставаше пред огледалото и си казваше:

– Носът ми е прекалено дълъг. Устните ми непоправимо широки, а очите съвсем малки, …. На кого ще се харесам такава?

Веднъж Милена попита майка си:

– Мамо, защо съм не съм се родила красива?

Майка ѝ я погледна, леко се усмихна и отвърна:

– Имаш нормално лице без недостатъци. Може да не си голяма красавица, но си много умна.

Този отговор не задоволи момичето.

Милена реши да отиде и да се оплаче на баба си. Тя винаги ѝ даваше мъдри съвети. Старата жена живееше накрая на града, но това не попречи на огорченото момиче да хване автобуса и да тръгне към нея.

Докато пътуваше Милена си мислеше: „Очите мога да направя по-големи с малко грим. Устните си ще оправя с червилото. Но какво да правя с този голям нос? ….. Тук козметиката е безсилна.“

Когато баба ѝ я видя, тя разбра, нещо измъчваше внучката ѝ, за това направо попита:

– Какво се е случило?

– Бабо, защо не съм красива? – и Милена силно се разрида в прегръдката на баба си. – Ти винаги си ми казвала, че Бог е създал всичко прекрасно …..

– А защо мислиш, че не си хубава? – попита старата жена.

Милена веднага започна да изброява чертите по лицето си, които не и даваха мира.

– Милена, – топло започна старицата, – красотата е относително понятие. Хората много ценят това, което е уродливо в Божите очи.

– Как така? – възкликна момичето.

– Източник на нашата красота е Исус Христос. Тези, които живеят така, че да се уподобяват на Него, във външността им сияе нетленна красота, на която не влияе дължината на носа или големината на устните. Исус е провличал хората с душевната, а не с външната Си красота.

– Моята душа не е красива, – тъжно въздъхна Милена.

– Всички сме оплескали и провалили привлекателността си поради греха, но Исус умря, за да очисти душите ни от всякакво зло и да ни направи завинаги съвършени. Сега са прекрасни тези, които живеят не за себе си, а за Господа.

Милена изведнъж осъзна, какво искаше да ѝ каже старата жена. Падна на колене и зашепна:

– Господи, прости ми, че постоянно съм си мислила за своята външност и се занимавах изключително само със себе си. От днес искам да живея не така, както ми харесва, а за Теб. Желая да Те прославя със живота си.

Лицето на Милена се проясни. Тя вече знаеше какво да прави. За нея нямаше значение какво показва огледалото, защото то не можеше да разкрие истинската красота на човека.