Алпинист от Аризона бил намерен мъртъв, висящ на въже за безопасност на скала южно от Тусон. Очевидно катерачът е ухапан от пчели, което е довело до неговата смърт.
Стивън Уолс Джонсън, 55 годишен спортист с 30 годишен опит по катерене, тръгнал да покорява поредния връх в почивните дни.
В понеделник не се появил на работа и колегите му го потърсили.
Тялото на Джонсън било намерено още същия ден.
Вероятно, когато се е качвал по скалата, след като е изминал 25 метра, го нападнал рояк пчели, а той е нямало къде да отиде. Близо до тялото на Джонсън било намерено неговото куче, което също било мъртво.
Криминалистите са решили да направят аутопсия на алпиниста, за да определят точната причина за смъртта му.

Понякога любовното чувство е свързано с отрицателни емоции.
Така в описанието на езика ифалук може да се научи, че една и съща дума fago, може да бъде преведена като любов и като тъга.
Работата е там, че чувството, обозначено с тази дума, предполага безпокойство, така че с чувствата на обекта може да се случи нещо лошо и когато субектът си представи това, на него му става тъжно.
В руският език  има глагол „съжалявам“ и съответстващо съществително име „съжаление“. Чувството, обозначено с тези думи, може да бъде свързано и с презрение, оттам идва и прилагателеното „жалък“.
В същото време в някои диалекти глаголът „съжалявам“, в смисъл „съкрушаваш“ ме, се използва вместо глагола „обичам“.

В семейството растели две деца, момче на шест години и момиче на осем години.
Веднъж преди да започнат обяда, ги пратили да си измият ръцете. Децата изтичали бързо до мивката. Момичето, което било по-голямо и по-силно избутало брат си от вратата и първа застанала пред мивката. На брата това не се харесало и близо до чешмата двете деца се сборичкали.
Когато децата се върнали на масата момичето се оплакало:
– Той ме бутна.
– На момичетата трябва да се отстъпва, – казал бащата и сърдито погледнал сина си.
Момчето запомнило този урок за цял живот. За него баща му бил авторитет, а той искал да бъде добър син. През целия си живот той се стараел да отстъпва на момичетата и жените.
Отстъпвал им във всичко, в автобуса мястото си, на работата най- печелившите задачи, а на опашка за концерт последните билети.
В къщи на жената си давал право на последната дума. Веднъж чул от съпругата и децата си следният извод за себе си:
– Ти си неудачник!

Милена и Роза отдавна не бяха се срещали. Роза беше спокойна и уравновесена още от времето, когато двете учеха на един чин. Тя винаги изслушваше приятелката си и ѝ даваше съвети.

Милена бе буйна, търсеше екстремни ситуации и се забъркваше в най-невероятни истории. След като завърши училище постъпи в университета, а след това пое по трудния път на журналиста. Тя бе винаги в най-горещите точки на събитията. Понякога това можеше да ѝ струва живота, но за нея това бе тръпка, преследване на целта, разкриване на истината.

– Как си? – попита Роза. – Още ли си в онази редакцивя?

– Същността на моята работа е да водя мрачната хроника на смъртта по света, – усмихна се малко наперено Милена.

– Смъртта е естествено нещо, но според мен е проява на зло, – сбърчи нос Роза..

– Хората, които се срещат лице в лице със смъртта, като войници, лекари, свещеници, живеят по-бързо от нормалните хора, – въодушеви се Милена. – Допълнителните години не винаги личат, но ги усещаш дълбоко в себе си, в мозъка и сърцето си.

– Навярно всичко това те притиска и измъчва? – съчувствено поклати глава Роза.

– Малко жени работят такава работа – едва доловимо разтегна устни в някакво подобие на усмивка Милена – и не е трудно да се досетиш защо.

– Това  не е място за жени – отсече Роза.

– Не мога да спра – издайнически въздъхна Милена. – Вървяла съм през поле осеяно с трупове. Натъквала съм се на осиротяло дете, легнало върху мъртвата си майка …..

– Интересно какво си чувствала в такъв момент? – оживи се Роза.

– Все едно си си загубил някой, когото си обичал. Смъртта е белязала живота ми с почти непоносими загуби и за това я мразя. Смятам я за свой смъртен враг  – някак раздразнено каза Милена.

Двете дълго стояха пред чашите с кафе. Онова буйното и жизнерадостно чувство от детството се бе изгубило и стопило някъде по прашните пътища. Те не бяха вече същите. Животът, особено този на Милена, бе превърна смеха ѝ в сълзи, а радостта в печал и болка за другите …..

Дамян беше загубил съзнание. Бяха го улучили в крака, а той беше започнал да гангренясва. Асен наведе глава, ако загубеше сега Дамян, губеше всичко.

В селотосе изредиха много лечители и знахари. Пускаха му кръв, мажеха го с какво ли не, опитваха се да влеят някакви отвари в устата му, но всички вече знаеха, че Дамян си отива.

– Какво ще кажеш, – обърна се баба Вида към Асен, – да му направим по нашия обичай?!

Асен кимна с отнесен поглед.

Този обичай беше много древен и се използваше в много редки случаи. Когато нищо не можеше да помогне на умиращият, викаха жена от рода. Тя трябваше да прекрачи през умиращия, ако беше „чиста“ пред мъжа си, болният оздравяваше, но само един път да бе изневерила, човекът умираше.

Този обичай служеше не толкова като средство за изцеление, колкото като изпитание на женската вярност. Асен се съгласи, защото всички други средства бяха изпитани.

Събраха и наредиха всички жени от рода. Жените се колебаеха, срамежливо навеждаха очи, криеха се една от друга, но никоя нямаше смелост да прекрачи Дамян.

Асен гледаше жените и не можеше да повярва на очите си. „Нито една ли от вас, – едва не изкрещя той, – не е останала вярна на мъжа си?“

Изведнъж се чу  едно слабо гласче:

– Нека аз да го прекрача!

Това беше Зорница. Любовните ѝ похождения се знаеха из цялото село, но никой не посмя да възрази, че тя не е чиста.

А тя бе премислила и превъртяла вече всичко през главата си. “ Нима може да умре един мъж, само защото го е прекрачила жена, – помисли си Зорница. – Това са пълни глупости и суеверия. Ако умре, умре и без това е много зле. Нима Бог би помислил за мойте грехове сега, когато пред Него лежи и бере душа Дамян? Ами ако оздравяе, – засмя се тя, – всички са длъжни да признаят, колко съм добродетелна. Голям смях, ще падне“.

Хората загубили дар слово от наглостта на Зорница, погледнаха към Асен. Той беше отчаян и кимна глава утвърдително.

Зорница повдигна дългите си поли и прошепна:

– Благослови ме, Господи!

Тя прекрачи болният и бързо се обърна.

Стана истинско чудо. Дамян отвори очи, трепна и поиска да стане. Ярка руменина заля пребледнялото му лице.

Хората започнаха изумени да се споглеждат ……

След няколко дена Дамян можеше вече да ходи, като куцаше с левия си крак. Отока спадна и работата вървеше към оздравяване.

Хората така и не разбраха, какво бе станало, познаваха Зорка, знаеха какви ги върши, но чудото бе станало. Един дядо, който живееше накрая на селото бе казал през тези дни:

– Бог се смили над нашия юнак, Зорница няма дял в тази работа.

Малцина го чуха, но повечето хора мислеха като него, макар и да не бяха казали нищо на глас.