Мартин бе обхванал с ръце главата си и се вайкаше:

– Има ли значение това, което правя? Загубих ли времето си напразно?

Баща му го погледна, усмихна се и вметна:

– Голяма част от работата ни остава невидима….

– Как така невидима? – прекъсна го Мартин.

– Например, – бащата се почеса по главата, – ако се грижиш за възрастни родители или да кажем за дете с увреждания. Да се жертваш в дейност, от която някой отчаяно се нуждае, често е работа, която само Бог знае.

– Добре, – въздъхна тежко Мартин, – аз питам, за да оценя действията си, това лошо ли е? Какво друго мога да правя?

– Просто се помоли, – посъветва го бащата.

– Как да се моля?

– Господи, – поде тихо и спокойно бащата, – научи ме да броя дните си така, че да бъда доволен само в Теб и да знам, че работата, която изграждаш чрез мен, ще продължи.

Успехът не се измерва с това, колко може да направи човек, преди да изтича при Бога за помощ.

Действията ни ще бъдат ефективни, когато първо търсим Бог и се облягаме на Него за всяка следваща стъпка.

Ежедневието на Наско започваше и завършваше с ровене на боклука за бутилки и кутии.

Един ден той намери в контейнера много пари спестени в облигации.

– Кой може да има нужда от пари повече от мен?! – каза си Наско, – но …

Той отнесе парите в най-близкия приют за бездомни, където служител откри собственика.

Честността на Наско предизвика спонтанна вълна от щедрост.

Собственикът на намерените облигации му подари 100 долара.

Друг мъж му изпрати осем торби за боклук с бутилки за връщане и купа с монети.

Последваха 1000 долара от друго лице.

Трима души дадоха общо 2500, а местните бизнесмени 1200 долара. Освен това му осигуриха работа.

Каква ирония?!

Безкористния бездомник Наско даде урок по милосърдие на всички.

Нека бъдем с отворени ръце и сърце, за да могат Божите ръце и сърце да действат в този свят.

Надя бе на шестдесет и четири години.

Рано се ожени. Започна работа като счетоводител и така до пенсия.

Един ден тя се разстрои и се разплака.

Някой ѝ бе казал:

– Твоя живот е безплоден. Нямаш самореализация. Никакви амбиции. Дори не си се развила духовно. Животът ти е преминал скучно и мъгляво.

– А какво трябваше да направя? – бе попитала тя.

– Да беше нарисувала поне една картина или да се издигнеш в работата си. Дори едно обикновено пътешествие не си направила, …. – укориха я двойно и тройно.

Надя имаше син. Той беше инвалид, но тя много му помагаше и детето оздравя.

По-късно с мъжа си осиновиха момче от детския дом. После се появи братчето му. И него взеха.

– Не трябва да разделяш роднини, особено братя, – бе казал мъжът ѝ.

А той бе обикновен работник.

Така премина „безплодният“ живот на Надя.

Отгледа трима сина.

Дойдоха и внуците.

Картините, кариерата са добри постижения, но няма по-важно от децата. А и да отгледаш не един, а двама сирака …

– Всеки се реализира, както може, – каза ѝ комшийката Стефана след като я видя разплакана и разбра болката ѝ.

Катя се усмихна, отвори албума и показа на Стефана снимки на децата и внуците.

И тя отново се почувства щастлива.

Захари много ценеше работата на местния пощальон Тотю. За това той искаше да му достави радост.

– Ще му оставям по няколко шоколадови бонбони в пощенската кутия, – каза си той.

Но един ден Захари чу от Тотю:

– Понякога намирам шоколадови бонбони в пощенската кутия, за което съм ви много благодарен.

– Понякога? – учудено го изгледа Захари.

– Да, не винаги, – уточни пощальонът.

Оказа се, че катеричка краде лакомствата от пощенската кутия. Тя много ловко и бързо присвояваше вкусните трофеи.

Това Захари видя с помощта на видеокамера.

Той не можеше да обясни на катеричката, че не е хубаво да се краде, за това реши:

– Трябва да намеря друго място, където да слагам лакомствата за пощальона.

Мартин реши да ремонтира старият си диван, който бе оставил под навеса. Той бе износен и разкъсан.

– Ще го претапицирам и ще стане като нов, – заяви гордо Мартин.

– Може ли парче нов плат наистина да съживи този стар диван? – недоверчиво попита съпругата му Милена.

– Сама ще видиш, – закани се Мартин.

Когато Милен свърши работата по тапицирането на стария диван, Милена бе изумена от трансформацията му.

Изглеждаше съвсем различно. Бе напълно преобразен.

– Не мога да повярвам, че това е същият диван, – възкликна тя.

Понякога, след като сме преживели трудна ситуация, може да се погледнем в огледалото и не можем да се познаем. Виждаме сърце, белязано от болка, горчивина, мъка и нараняване.

Май е време за малко претапициране.

Бог е готов и желае да претапицира нашите разбити сърца.

Той ще премахне нашите каменни, упорити сърца и ще ги замени с нежни, отзивчиви сърца.

Невероятно нали?

Може да мислим, че не можем да простим и да продължим напред или да намерим истински мир и почивка.

Със собствените си сили не можем да направим нито едно от тези неща.

Но когато позволим на Бог да размени нашите коравосърдечни сърца с нежни сърца, в живота ни може да настъпи възстановяване.

Бог не може да претапицира сърцата ни, освен ако не сме готови да пуснем старото и да прегърнем новото, което Той предлага.

Трябва да сме готови да разменим горчивината, непростителността и болката, които се опитват да ни попречат да простим и възстановим мира.

Ще направите ли тази размяна днес?