За всекиго по нещо

Да бъдеш учител е голяма отговорност, всеки знае това.

Това е знаел и учителят от китайската провинция Съчуан Фан Мезонг.

Когато започнало земетресение, той казал на учениците си:

– Запазете спокойствие. Това е земетресение.

Във всичко това няма нищо лошо, ако след думите си  не избягал от класната стая, без да се оглежда.

Така без да спира, Мезонг стигнал до средата на футболното игрище. Там забавил тичането си, осъзнавайки, че прави нещо нередно.

В Китай не поощряват раждаемостта, но не е прието децата да се оставят в опасни ситуации на произвола на съдбата, особено, ако грижата за децата е твоя пряка отговорност.

Фан бил честен, когато трябвало да обясни постъпката си. Той не търсел начин да се измъкне, а си признал:
– У мен е много развит инстинкта за самосъхранение. Никога не съм бил смел. По принцип не ме интересува ….“

Честността на учителя е ценно качество, но Фан Мезонг изгубил работата си.

Лео Калар, фотограф от Франция, още през 2012 г съвместно с музея в Лувъра в Париж пристъпил към проекта за създаване на „Каменни хипстъри“ и досега продължава с тази си дейност.

Работите на майсторът са много интересни. Той „облича“ класически статуи в съвременни дрехи, без да забравя за най-модерните аксесоари и джаджи.

Първоначално Лео фотографирал харесалите му фигури, а после молел свои познати да му позират в същите пози.

Само живите модели, за разлика от каменните си колеги, са екипирани с джинси, рокли, тениски и ризи, слънчеви очила, смартфони, часовници и бижута.

Окончателните щрихи майсторът прави с помощта на Photoshop, в резултат на което всеки статуя наистина изглежда много съвременно.

В едно столично училище бяха събрани предимно деца на преуспяващи богаташи. Пред пищно обзаведените апартамент, вили, резиденции, тези деца гледаха на училището и взискателните учители като на окаяна работа.

тези наследници на несметни богатства много се радваха, когато се разболееха, защото по-дълго време можеха да прекарат пред кабелни и сателитни телевизии, сред видеокасетофони, мобифони и всякакви „фони“.

Лошото е, че тези момичета и момчета, добре гледани, рядко се разболяваха.

Но един ден се появи друга възможност. Едно от децата бе разбрало нещо интересно и веднага го сподели с приятелчетата си:

– Нали знаете онова училище, дето е близо до кръстовището, – Стоян започна да им разяснява новината.

– А там учат само циганчета, – намръщи се Марин. – И кво?

– Открият ли у някой въшка изпращат го в къщи да се чисти.

– Гениален си, Стояне, – развика се Жоро. – тръгваме веднага. От тия мангали веднага ще се снабдим с въшки, а после ……няколко дни у дома.

Една групичка наистина отиде, но децата от другото училище им се присмяха и бяха готови да ги изгонят.

– Добре де, – троснато каза Марин, – ето ви една десетарка, за една въшка.

Набързо се споразумяха.

След това отидоха и на изплашената си и объркана учителка „представителите на елита“ показаха находката си и казаха с наведени глави:

– Госпожо, вижте какви гадини са се навъдили в главите ни.

Ужасена учителката ги пусна да се завърнат в своя комфорт, за да „се очистят“.

Машината взе да трещи още по-силно. Този звук не предвещаваше нищо добро. Стойчо пипна мотора и заключи:

– Загрял е – и натисна копчето. – Трябва малко да почине и тя душа носи.

Настана тишина, която бе като благодат в сравнение с предишната трескотевица. Сега вече се чуваше и чирикането на врабчетата и тракането на клюнове на щъркелите в гнездото им.

Стойчо се наведе и посочи на Жоро един малък отвор в мрежата, с която бе обиколен мотора на машината и попита:

– През тая дупка може ли да се провре дебел плъх?

– Ти луд ли си, – засмя се Жоро. – През нея би минало само малко мишле.

– Да, ама се е проврял. Вчера пускам машината и усещам, че перката за охлаждане опира в нещо и не иска да се върти. Махнах мрежата и гледам перката е разкъсала ей такъв голям плъх – и Стойчо разпери нашироко длани.

– Как се е проврял там?

– Поотслабнал е, – засмя се Стойчо. – Някои животни, щом усетят нещо вкусно и през иглени уши ще минат. Пък нали знаеш колко смляно брашно се натрупва между машината и мрежата. Това го е съблазнило и нашият юнак е направил невъзможното.

– Абе то и при хората става така, – захили се предизвикателно Жоро. – Гледаш го дебеланко, пък щом му се отдаде случай, може и да поотслабне само и само да се навре в чуждото и да отмъкне нещо по-така.

– Така можем да приказваме и до утре, – каза Стойчо. – Работа трябва да се върши.

И той включи отново машината. Тя забумтя значително по-безшумно и разчупи властващата до скоро тишина.

Повечето хора гледат на пикселизираните изображения с досада и се дразнят от тях, но Сюй Дун Хан ги смята за източник на вдъхновение.

Художникът от Тайван създава зашеметяващи дървени скулптори, като старателно издълбава отделните кубчета, така че те да излязат от границите на основната композиция.

Разбира се работите на Хана изглеждат странно, но трябва да признаем, че му се отдава илюзията за пикселизация.

Своя любим метод художникът успешно е приложил в една от последните си работи, изобразяваща водолаз. Дървените „пиксели“ представляват водата, обграждаща водолаза.

Хан вече няколко години активно публикува снимките на своите скулптори, в които традиционната дърворезба прекрасно е съчетана със съвременните модни тенденции.