За всекиго по нещо

Станка имаше доста проблеми с един човек. Успя да се откъсне от него, но болката остана.

За да забрави всичко случило се, Станка започна да се опитва чужди рани и грешки да лекува. Стараеше се да изобличава всяка несправедливост.

Опитваше се да реформира онези, които обича, а също така и световната система.

Ревността ѝ да оправи всичко друго около себе си, подчертаваше само едно. Тя не искаше да признае, че е безсилна да го направи.

Един ден нейната приятелка Донка я скастри:

– Да, светът не е такъв, какъвто трябва да бъде, но когато тръгваме да го спасяваме, поемаме ролята на Бог.

– Изобщо не съм си помисляла такова нещо, – изрази доста бурно несъгласието си Станка.

– Разбери, – заканително размаха пръст Донка, – ако се нагърбваш с такива грандиозни задачи, ти постоянно ще бъдеш заета и няма да ти остане време и енергия да се справиш със собствените си проблеми.

– И, какво? Да скръстя ръце и да чакам Бог да оправя нещата ли? – заядливо попита Станка.

– Ние сме безсилни да вършим Неговата работа, – каза спокойно Донка, – но като се съсредоточим върху собственото си възстановяване, оправяйки себе си вместо всички останали, тогава ще бъдем по-ефективни да помагаме на другите.

Ако се опитваме да оправим света, преди да помогнем на себе си и той и ние ще се чувстваме зле.

Наближаваше Нова година. Петьо и Мила с нетърпение очакваха празника, най-вече заради подаръците, които щяха да получат.

Днес родителите им бяха на работа и ги бяха оставили при баба им.

Петьо недоволно мърмореше още от сутринта:

– Не искам попара. Дай ми пица и шоколад.

Малката му сестра не изоставаше назад:

– Искам бонбони и торта.

Баба им в чудо се видя. Следобед не искаха да лягат да спят.

Възрастната жена вдигна ръце от тях и ги заплаши:

– Ако не слушате Дядо Мраз няма да ви донесе подаръци.

– Какво ще ми донесе? – попита Петьо.

– Може би колукран, – хитро намигна старицата на внука си.

– А, от ония машини дето преместват и повдигат товари, много добре, – плесна с ръце Петьо. – Сега ще си имам два.

– Как два? – изненада се бабата.

– Ами, – усмихна се Петьо, – втория го намерих под леглото ти.

Преди старата жена да ахне, се обади Мила:

– А на мен сигурно ще ми подари мигаща кукла, дето вика: „Мама“.

Бабата ококори очи и едва успя да се овладее.

– Сигурна ли си? – попита смело старицата.

– Видях я в гардероба между дрехите.

Е, това се казва изненада.

Дора и Лозан бяха младо семейство. Преди две години им се бе родила дъщеря. Нарекоха я Мила. Двамата бяха много трудолюбиви и се грижеха всеотдайно за детето си.

Един ден една възрастна жена от квартала, ги покани в дома си да живеят при нея, като осигури работа на Дора.

Младата жена трябваше да се грижи за домакинството в големия и просторен дом, където Сара живееше сама. Годините ѝ не бяха малко. Бе погребала мъжа си и децата си, а сега самотата я гнетеше.

Лозан бе много зает в работата си. Много сили изразходваше в нея.

Поканата на Сара бе приета с радост, защото подслона, който им се осигуряваше бе безплатен. Старата жена и младото семейство си паснаха идеално. Едни други си помагаха и бяха щастливи.

Едно нещо натъжаваше Сара. Тя бе често свидетел на една и съща сцена.

Малката Мила щом видеше баща си, веднага изприпкваше при него, прегръщаше го и го молеше да ѝ почете.

Обикновено това се случваше вечер, когато Лозан се връщаше късно. Той бе капнал и изтощен. Тогава не грубо, а внимателно се обръщаше към дъщеря си:

– Татко е уморен. Ще ти почета някой друг ден.

Момиченцето се сконфузваше и натъжаваше, защото този ден все не идваше.

Една сутрин преди Лозан да излезе на работа, Сара го попита:

– Спомняш ли си кой бе първият подарък на Рождество?

Лозан се замисли. Щеше да каже „злато“, въпреки че не беше много сигурен.

– Не бързай да ми отговаряш, – посъветва го Сара, – просто си помисли.

Той, както винаги тичаше към работата си, младият мъж не се замисли много.

Идваше Рождество. И всички в голямата къща се канеха славно да Го отпразнуват.

Но …. Сара гаснеше. Тежка болест я бе покосила. Тя се държеше и не даваше повод на околните да разберат, какво се случва с нея.

Един късен следобед на възрастната жена и стана лошо и се наложи да викат лекар. Дора много се уплаши. Двамата със съпруга ѝ много се бяха привързали към Сара.

Когато Лозан се прибра и научи тъжната вест, веднага се качи горе при възрастната жена.

Тя едва говореше и не можеше да се движи. Лозан я погали по ръката. Сара с голямо усили успя да му каже:

– Първият подаръ …

И тогава той разбра. Първият подарък на Рождество бе любовта.

Защото Бог толкова обичаше Своите деца, че изпрати Сина Си, за да можем всички един ден да се върнем в бащиния си дом.

След като Лозан излезе от стаята на Сара, веднага отиде в детската, където спеше неговото малко ангелче Мила. Очите му се насълзиха.

– Моето скъпоценно дете. Какъв глупак съм бил, когато замених невероятното му детство, с бумащини и каталози. Мила няма да остане вечно дете, за да ме чака да ѝ обърна внимание. Един ден, когато порасне, аз ще имам ли спомен от детския ѝ смях или тайните, които ми е споделила, ако не съм бил до нея?

Лозан бе убеден, че работи за бъдещето на детето си, но се бе лишил от настоящето му.

– Никога по-рано не съм мислил, какво ме очаква като баща, – тъжно отбеляза Лозан.

Колкото и грижовен да бе, Мила ще порасне и ще я завърти собственият ѝ живот. Но днес тя бе негова и никой не можеше да му я отнеме.

– Колко мъдра е Сара, – каза си Лозан. – Тя познаваше болката на Отца, Който изпрати Сина Си в онази нощ, като знаеше какъв път Го очаква.

Сара бе необикновена жена. Тя знаеше, че стремежа към светския успех е безполезно разменяне на диаманти с ненужни никому камъни.

– Благодаря Ти, Господи, че чрез Сара Ти ми помогна да разбера нещо много важно. Най-добрия подарък за това Рождество е детството на дъщеря ми.

Беше студено, но хората продължаваха да пътуват. Кой на работа, кой на медицински преглед, кой на училище или лекции в университета, всеки се бе запътил за някъде.

Времето притискаше хората и те бързаха, препълваха автобуси, трамвай, тролеи, а всичко, което се движеше по пътищата ги натоварваше допълнително.

Милен Жиров по нищо не се отличаваше от останалите. Той се бе качил на превозното средство, което щеше да го отведе до работата му.

Счу му се плач. Милен потърси с поглед, от къде идва той.

Младо момиче с голямо яке, тежки туристически обувки и синя плетена шапка се бе свило на последната седалка и плачеше.

Жиров приближи и попита плачещата:

– Какво се е случило? Мога ли с нещо да ви помогна?

Момичето го погледна със насълзени очи и хлипайки каза:

– Откраднаха ми портмонето ….

– Колко пари имаше в него? – попита Милен.

– Тридесет и четири лева, – тихо едва доловимо продума момичето.

Жиров извади портфейла си. Отдели от него открадната сума и я даде на девойката.

– А сега моля ви не плачете, – посъветва я Милен.

Момичето се успокои и притихна.

Когато автобусът спря, Милен слезе.

Той усети, че някой го дърпа за ръкава. Обърна се. Бе същото момиче, което плачеше в автобуса.

– Господине, може би ще ми върнете и портмонето ….. – смутено каза то.

Да плачеш или да се смееш?!

Жиров искаше само да ѝ помогне, но бе несправедливо набеден.

Дамян бе добър комшия. Той често посещаваше Петър и го дразнеше с приказките си.

Вечерта Дамян бе забелязал как по-малкият брат на Петър с фучене напусна къщата.

Нещо се бе случило между двамата братя, а Дамян изгаряше от нетърпение да разбере какво е станало.

Той се приближи до оградата и извика на комшията си:

– Петре, защо изгони снощи Слави?

– Каза, че имал някаква спешна работа, за това ни напусна, – Петър обясни без да му трепне окото.

Дамян се направи, че не е чул и още по-настоятелно запита:

– В какво се е провинил този път?

Петър разбра, че този път няма да може да се измъкне и отсече:

– Това си е наша работа.

– Е, ще попитам баща ти, той навярно знае причината, – Дамян го изгледа присмехулно.

– Ако желае, ще ти я съобщи, – натърти Петър.

– В селото се носят слухове, че по цяла нощ се наливаш с алкохол и чакаш да умре баща ти, за да наследиш имота му, – подметна Дамян. – Може би затова държиш брат си далеч от дома.

Петър се засмя уморено.

– Днес си ял лучена супа нали, чичо Дамяне?

Дамян се смая, а Петър продължи:

– Понякога миризмите са по-лоши от слуховете, защото слуховете са безобидни. Те казват нещо само за човека, който ги разпространява.

Дамян изсумтя и се скри в двора си.