Вероника отново закъсняваше. Вместо да се облече бързо и да тръгне, още стоеше пред компютъра и напористо викаше:
– Хайде давай по-бързо, че закъснявам вече ….. Няма да се оставя да ме победиш.
Играта не се забърза, затова Вероника силно пухтеше и нервничеше още повече.
След няколко минути, тя остави мишката и въздъхна с облекчение:
– Най-после, …., сега мога да се сейфна.
Момичето погледна часовника и изтръпна. Набързо облече дрехите, които майка ѝ още сутринта, преди да иде на работа, бе приготвила на стола. Нахлузи в движение обувките си и тръшна силно външната врата.
Затича се. Усещаше как сърцето ѝ лудо бие, но какво да прави, закъсняваше?!
Докато тичаше Вероника се молеше:
– Господи, помогни ми, закъснявам. Трябва да успея. Знам, че трябваше по-рано да стана от играта, но не можех да я зарежа по средата. Моля те помогни ми ……
Докато тичаше, на няколко пъти падна, но се изправяше бързо, поотупваше си и продължаваше да бяга. Блъсна една баба и вместо да ѝ се извини изкрещя:
– Ти пък къде се вреш!
Затича се отново. Този път се спъна сериозно и обели коляно. Вероника се вбеси и измърмори недоволно:
– Господи, помолих Те, да ми помогнеш, защото закъснявам, ….., но бъди по-внимателен, не ме тласкай толкова силно.
Вероника погледна нараненото си коляно, изохка, но бързо се изправи и пак хукна.
