Захари много ценеше работата на местния пощальон Тотю. За това той искаше да му достави радост.

– Ще му оставям по няколко шоколадови бонбони в пощенската кутия, – каза си той.

Но един ден Захари чу от Тотю:

– Понякога намирам шоколадови бонбони в пощенската кутия, за което съм ви много благодарен.

– Понякога? – учудено го изгледа Захари.

– Да, не винаги, – уточни пощальонът.

Оказа се, че катеричка краде лакомствата от пощенската кутия. Тя много ловко и бързо присвояваше вкусните трофеи.

Това Захари видя с помощта на видеокамера.

Той не можеше да обясни на катеричката, че не е хубаво да се краде, за това реши:

– Трябва да намеря друго място, където да слагам лакомствата за пощальона.

Мартин реши да ремонтира старият си диван, който бе оставил под навеса. Той бе износен и разкъсан.

– Ще го претапицирам и ще стане като нов, – заяви гордо Мартин.

– Може ли парче нов плат наистина да съживи този стар диван? – недоверчиво попита съпругата му Милена.

– Сама ще видиш, – закани се Мартин.

Когато Милен свърши работата по тапицирането на стария диван, Милена бе изумена от трансформацията му.

Изглеждаше съвсем различно. Бе напълно преобразен.

– Не мога да повярвам, че това е същият диван, – възкликна тя.

Понякога, след като сме преживели трудна ситуация, може да се погледнем в огледалото и не можем да се познаем. Виждаме сърце, белязано от болка, горчивина, мъка и нараняване.

Май е време за малко претапициране.

Бог е готов и желае да претапицира нашите разбити сърца.

Той ще премахне нашите каменни, упорити сърца и ще ги замени с нежни, отзивчиви сърца.

Невероятно нали?

Може да мислим, че не можем да простим и да продължим напред или да намерим истински мир и почивка.

Със собствените си сили не можем да направим нито едно от тези неща.

Но когато позволим на Бог да размени нашите коравосърдечни сърца с нежни сърца, в живота ни може да настъпи възстановяване.

Бог не може да претапицира сърцата ни, освен ако не сме готови да пуснем старото и да прегърнем новото, което Той предлага.

Трябва да сме готови да разменим горчивината, непростителността и болката, които се опитват да ни попречат да простим и възстановим мира.

Ще направите ли тази размяна днес?

Виктор се големееше. Бе завършил висше образование, магистратура, дори бе защитил докторат.

В неговия квартал се събираше малка група от християни, които хвалеха Бога, молеха се и изучаваха Божието Слово

Водеше ги Марко.Той нямаше титли, голямо образование, но попаднеше ли под помазанието на Светия Дух, завладяваше душите на слушателите си.

Един ден Виктор се напери и си каза:

– Трябва да чуя този докладчик и докато е време да го отърва от заблудите му.

И той се настани там между хората, които не се смятаха в обществото за нещо особено.

– Странно, каза си Виктор, този човек едва ли е прелиствал дебелите книги, които аз съм отварял, но така говори сякаш всичко знае. Със сигурност това е Божия работа.

И довчерашния атеист, докоснат от Светия Дух, чрез Словото Божие, започна да разбира, че Бог все пак съществува.

Наистина Бог върши чудесни неща на невероятни места чрез тези, които можем да класифицираме като привидно обикновени.

Лекарят прегледа Попов и каза:

– Добре сте …

– Но, докторе, – бързо го прекъсна Попов, – ръцете ми треперят. Не се шегувайте с мен. Навярно искате само да ме успокоите.

– Вие сте в добро здраве, – повтори лекарят, макар и с други думи.

– Докторе, моля ви кажете ми колко ми остава? – с плачевен глас прошепна Попов.

– Чакайте малко, – въздъхна лекарят. – Вие чухте ли изобщо какво ви казах?

– Е, добре, – примирено добави Попов, – Това треперене ще го отдам на стареенето на тялото и ви се доверявам напълно, докторе.

Както от време на време могат да треперят ръцете на някого, така и от време на време човек може да съгрешава.

Когато това стане, трябва да помним едно, грехът може да ни докосне, но не може да ни притежава.

Христос е в нас. Нека му се доверим за работата за всеки от нас. Нашето сърце е неговия дом и Той е Нашият Господар.

Беше неделя. Протичаше шампионата по баскетбол. Радко не бе вкарвал по-малко от двадесет точки в една игра, но днес бяха само четири и отборът му понесе първата си загуба.

На връщане бащата на Радко мълчеше.

През следващите дни баща и син изобщо не разговаряха.

Радко стигна до следното заключение:

– Не се представих добре на терена и баща ми не ме одобрява. Ако не съм успешен в училище, работата и взаимоотношенията с другите, ще бъда вечно отхвърлян. За това трябва непрекъснато да побеждавам във всичко.

Но така Радко не разкриваше истинската си същност. Животът му се бе превърнал в представление.

Реакцията тогава на баща му засягаше неговата битка за идентичност, а не Радковата стойност.

Минаха цели двадесет години.

Един ден Радко сподели с братовчеда си Цветан този минал провал.
– Знаеш ли никога не ми се е искало да споделям с теб каквото и да е, – призна си Цветан. – Смятал съм те за перфектен и се страхувах, че ще ме осъдиш.

Радко сериозно се разрови в Библията, но никъде не откри, че Божието одобрение идва единствено, само ако печелиш, нито да правим повече, за да угодим на Бога.

Радко осъзна:

– Аз съм приет, избран и обикнат заради Христос.

Започнете да разкривате истинския си облик пред някой приятел, като включите и провалите си. След това позволете на Божието слово да ви определя.