Димитър често пътуваше по работа, свързана с бизнеса му. Синът му бе на гости при баба си на село, а жена му бе в отпуска. Тя бе останала у дома, за да довърши някаква работа.

Тъй като Димитър свърши днес по-рано, той реши да се прибере у дома. Отвори вратата и влезе в стаята…., а жена му спеше, но не бе сама в леглото.

Спят заедно така здраво, сякаш нищо наоколо не ги интересуваше. Дори не се мърдаха.

Нещо се преобърна в душата на Димитър, получи сърцебиене. Някаква празнота се образува в гърдите му, като вакуум. Започна да се задушава.

Не ги събуди, а само ги снима, та после да не се отмятат.

Излезе тихо и отиде в кухнята. Извади бутилка вино от шкафа, сложи чаша пред себе си и я напълни.

– Пет години щастлив брак. Имаме прекрасен син. И сега…. никога не съм си мислил, че това може да стане с мен. Какво да правя? В главата ми е пълна каша….

Живота ни изненадва с коварни сюрпризи и за съжаление с печален опит.

Но моля ви, погледнете ги на снимката, как сладко спят …

В едно село живеел селянин на име Михаил. Той много обичал да критикува, бил принципен и справедлив. Ако някой опетнял репутацията си, той веднага го посочвал и открито го критикувал.

Михаил обичал истината. Виждал всичко и смятал за свой дълг да открива тайните и тъмните мисли на съселяните си.

Веднъж кметът на селото предложил да покрият улиците с камъни. Станал Михаил в събранието и изразил своето недоверие към кмета и неговото предложение.

– Не вярвам в това начинание! Видях, че кмета кара на каруцата си някакви чували из селото. Навярно ги е откраднал. И сега иска тъмното си дело да преобърне за сметка на селяните.

Така казал Михаил и се отправил към колибата си в гората. След един месец се върнал и гледа. Всичките улици били с настилка от камък.

Хората били подкрепили предложението на кмета, събрали се и направили всичко. Пред дома на Михаил пътят бил също постлан с камъни.

На Михаил му станало тежко, че не участвал в работата с всичките хора от селото, но нищо не казал. Влязъл в двора си и заключил вратата.

След време човек препускащ на кон дошъл от съседното село и казал:

– В селото ни има вълнения. Скараха се две големи семейства, бият се и никой не може да ги спре.

Събрали се няколко мъже да отида, да разтърват хората, а Михаил им казал:

– Не е добре да се месите в чужди работи. Нека сами се разберат. Каква работа имаме там? Погледнете, кои тичат да помагат? Тези, които ги сърбят юмруците и искат да опитат силите си.

Мъжете не послушали Михаил, а отишли и спрели дразгите.

Дошли гости от другото село да благодарят. Носели подаръци и гледали никого да не пропуснат. Дали и на Михаил, но той отказал да го вземе.

Прибрал се в къщи Михаил и сериозно се замислил:

„Винаги истината казвах, но от това на никого не му ставаше по-леко. Хората гледаха ситуацията, тихо си вършеха работата и всичко свършваше добре“.
Но в тези дела, той не взе участие. Колко жалко ….

 – Защо Бог ме е създал, – с горчивина каза Тони. – Наистина, не виждам никаква полза в това, че съществувам.

– Може би в този момент наистина няма голяма полза от теб, – смръщи вежди Доротея, – но Той още не е свършил с теб. Бог и сега продължава да работи над теб, а ти спориш и недооценяваш методите Му.

Ако хората вярваха, че Бог непрекъснато твори и изгражда, за да се появят „нови създания“ изпод неговата ръка, то биха дали възможност на Творецът да постъпи с тях, както грънчаря се отнася към глината.

Биха се смирили под силната Му ръка и не биха попречили на грънчарското колело да върши своята работа.

Тогава човек би разбрал, че не само трябва да се покори, но и да приветства всеки натиск, въпреки че е много болезнен.

Опитните и силни ръце на Грънчарят много внимателно и грижовно се стремят да изпълнят плана на Майстора. Съда, който те ваят, е съобразен с образа на Неговия Син.

Най-старият известен молив се отнася към 1630 г.

Този инструмент е бил открит по време на реконструкции. Находката е намерена между гредите на къща, построена през XVII век. Най-вероятно, дърводелският молив е бил забравен след приключване на работата.

Моливът е направен от варовикови пръчки, които са прилепени от двете старани на малка пластинка от чист графит. На молива има следи, които говорят, че той е използван.

Сега този екземпляр се намира в хранилището на компания Faber-Castell.

Христо Петров живееше в малък град. Той бе на 46 години. 19 от тях бе служил в полицията почтено и добросъвестно, за това бе удостоен и с по-висок чин.

През всичките изминали години Петров се бе отнасял отговорно към службата си.

В една дъждовна вечер Христо по служба отиде в един от складовете за продукти на местния супермаркет. Там трябваше да получи храна  за затворниците, а после да я откара в полицейското управление.

Да натовари продуктите в един микробус му помагаше един младеж, който работеше там като товарач.

По време на работата на Христо му направи впечатление, че едната обувка на младежа е обвита с тиксо.

Петров кимна към обувката на младежа и се пошегува:

– Сега такава ли е новата мода.

– Предния ден си скъсах обувките тук в склада, – каза младежа, – а други нямам. Парите, с които разполагам, няма да ми стигнат, да си купя нови. Ще трябва да чакам до следващата заплата, за да имам нови обувки. За това използвах тиксо. Не е много красиво, но поне няма да ходя бос.

Отговорът на младият човек попари шеговитото настроение на Христо. Ситуацията, в която бе попаднал младия товарач трогна полицая.

– Кой номер обувки носиш? – позаинтересува се Петров.

– 38-ми, защо питате?

Петров не отговори.

След като натовариха микробуса Христо отиде в магазина и купи нови обувки за младежа. След това се върна отново в склада и подаде обувките на младия мъж.

– Но …. – младежът се притесни и изгуби дар слово.

След като дойде на себе си, младият човек попита:

– Колко ви дължа?

– Нищо не ми дължиш, – усмихна се полицаят.

– Така не може, – смотолеви бързо младежът.

– На улицата вали дъжд, – каза Петров, – а в такова време краката трябва да бъдат сухи. Полицаите трябва да се грижат за благополучието на съгражданите си. Така, че обувай обувките и не възразявай повече. Просто това е част от моята работа.

– Благодаря, – младежът силно бе трогнат от постъпката на полицая.

По-късно, когато хората хвалеха Петров за това, което е направил, той скромно им каза:

– Радвам се, че можах да помогна на един добър човек. Това беше много важно за мен. През всичките години на работа с престъпници, душата ми загрубя. А ето такива моменти ми помагат отново да се почувствам като човек.