Разрушени и изгорени селища. Сляп старец и съпровождащото го момче дълго бродеха из пепелищата, надявайки да срещнат поне един човек.

Уви, нямаше никой. Някой бяха убити, а други отведени в плен.

Наоколо имаше много убити и нямаше кой да ги погребе. Цял ден старецът и момчето копаха гробове, жалейки  преждевременно загубилите живота си.

– Ти знаеш много неща, – хлипаше момчето след тежкия ден. – Обясни ми защо става така? ….. За какво?

Изпълнил християнския си дълг, стареца дълго си почиваше край разпаления привечер огън.

Гледайки с невиждащите си очи нанякъде, най-накрая слепият отговори на момчето:

– А ти какво очакваш? Как трябва да живеем? По Божиите заповеди. А ние как живеем?

Старецът дълбоко въздъхна и сви посивелите си вежди.

– Постоянно грешим, без да се покайваме за делата си!

После настъпи угнетяваща тишина.

Момчето си каза: „Заспа, умори се старецът. Време му е за сън!“

Но изведнъж слепецът проговори:

– Когато бях момче като теб, ми казваха: „Бог ни е показал пътя на спасението и как да живеем тук на земята, за да наследим Божието царство. Ако не правим това, трябва да се покаем, но ние не желаем да правим това и резултатът е налице – скърби и мъки. Първоначално те не са много тежки, защото идват само да ни вразумят. Но по-нататък стават все по-големи. А сега сам виждаш и до какви достигат!

Старецът замълча. И много скоро се унесе и заспа.

А момчето не можа да затвори очи. То обмисляше думите на стареца, докато се разведели. Те се врязаха дълбоко в съзнанието му.

След като оцеля и създаде семейство, тези думи предаде на децата си, а те на следващото поколение.

Невижданото и нечувано бедствие, войните и различните катаклизми са възмездие за греховете ни.

Вън валеше, но Сара трябваше да отиде непременно до магазина. Тя повика сина си и му поръча:

– Борко, наглеждай сестра си, докато се върна от магазина.

Момчето прие с готовност, поверената му отговорност и каза:

– Добре, мамо, няма да я изпуском от погледа си.

Когато Сара затвори външната врата, Борко намери четка и бои. Това го въодушеви и той започна да рисува портрет на сестра си.

Той толкова се увлече, че не забеляза, как напръска всичко около себе си с боя.

Когато Сара се върна всичко бе изпоцапано, като се почнеше с масата, столовете и се завършеше с пода. Но тя бе мъдра жена и бързо прецени ситуацията.

Погледна рисунката, която бе нарисувал сина ѝ и радостно възкликна:

– Това Соня ли е? Колко много си прилича! – и целуна сина си по челото.

Минаха години. Борко стана един от най-известните художници на своето време. Не само специалисти, но и обикновените хора оценяваха много умението му да рисува.

Веднъж един журналист попита младият художник попита:

– Какво ви мотивира поемете по този път?

– Целувката на майка ми в деня, когато нарисувах портрета на сестра ми, – каза с много любов и признателност Борко. – Тогава тя трябваше да ме натупа за това, че бях напръскал всичко с боя около себе си, но моята мъдра майка ме насърчи и подкрепи.

Детето не е цимента, който задържа брака между двама души, а крехко същество, за хармоничното развитие на което е нужна любовта на родителите му, а не само тяхното присъствие.

Станислав отново се нацупи и за пореден път избяга от масата, отказвайки се да се храни.

Майка му въздъхна:

– Пак с неговите капризи.

Дядо Стоян стана и отиде след внука си. Завари го седнал на леглото, прегърнал коленете си и забил глава в тях.

Когато Станислав усети, че някой влезе в стаята му, вдигна глава готов да му се скара, но когато забеляза, че това е дядо му се въздържа. Той много обичаше този мъдър старец.

– Те си знаят своето и за мен не ги интересува, – оправда се Станислав пред дядо си, за бягството от масата.

– Хората около теб не знаят какво се мъти в главата ти, – каза спокойно дядо Стоян. – Те не могат да видят твоите мисли, не разбират емоциите ти, мечтите ти. Не могат да схванат  мотивите на твоите действия.

Станислав се бе успокоил и внимателно слушаше дядо си. Старецът никога не го бе подвеждал или лъгал, за това думите ми винаги се посрещаха с уважение.

– Те виждат само тялото ти, – продължи дядо Стоян. – А по твоите действия съдят за това, което става в теб. Намръщените ти вежди говорят за недоволство, усмивката за благодарност и добро разположение, юмруците ти свидетелстват за враждебност и гняв.

– И какво да правя тогава? – въздъхна тежко Станислав.

– Апостол Павел ни съветва да принасяме телата си в жертва жива, благоугодна на Господа.

– Какво означава това? – попита Станислав.

– Каквото се случва с нашето тяло, показва на хората около нас, какви сме в действителност. Можем, колкото си искаме да декларираме нашата християнска вяра, но ако действията ни свидетелстват в противното, хората имат пълното право да се усъмнят в нашите думи.

Станислав се замисли, а след това добави:

– Не бях прав! Ядосах се за дреболии. …. Мама изобщо нямаше вина. А със всичко, което направих, наказах себе си. Останах без обяд.

Дядо Стоян се усмихна и погали внука си по главата.

– Дрехите, думите, навиците, ….. със всичко това сме длъжни да прославяме Бога. Трябва да бъдем „безукорни и незлобливи, непорочни Божии чада всред опако и извратено поколение…“, – заключи дядото на Станислав.

Момчето подаде ръка на стареца и двамата отидоха заедно в трапезарията.

На летището бе шумно. Хора пътуваха нанякъде. Някои от тях притичваха в последния момент и се качваха в самолета.

На Гина Сербезова и предстоеше полет. Това не би я притеснявало ако не бе подутия ѝ корем. Тя бе бременна, а пътуваше сама. Беше в последните месеци.

Може би не трябваше да пътува със самолет, но Гина реши, че така ще стане по-бързо, а и времето бе прекалено малко до срещата, която трябваше да проведе.

Сербезова се качи в самолета, настани се на седалката удобно, до колкото можеше. Погледна през илюминаторът, през който ѝ се откриваше чудна гледка. Малки и големи селища, движещи се коли и хора. Всичко това ѝ изглеждаше като умален детски театър.

Изведнъж Гина усети разкъсваща болка в тялото си.

„О, не! Не сега! Не в самолета!“ – помисли си Гина.

Това ѝ състояния много я разтревожи. Смущаваше се от хората около себе си.

„Ами ако почна да раждам“ – безпокойството ѝ растеше със всяка измината минута.

Гина се приви и изохка. Това привлече вниманието на стюардесата, която бе забелязала, още при качването, че жената е бременна.

– Лошо ли ви е? – попита обслужващата пътниците в самолета.

Когато видя пребледнялото лице на Гина, стюардесата не се поколеба нито за миг, а веднага попита пътуващите в самолета:

– Има ли в самолета лекар? Бременна жена се нуждае от помощ.

За беда такъв нямаше.

Към бремената се отправи 24 годишната Светла. Тя бе само масажистка, която в момента бе без работа.

Гина веднага бе поставена на пода на самолета. Светла коленичи до раждащата, от която изтичаше много кръв и пое бебето. До сега масажистка не бе присътвала на раждане.

Появилото се на бял свят дете, тежеше малко повече от килограм, но не дишаше.

Положението бе критично.

Светла изчисти слузта от устата на умиращото дете и му направи изкуствено дишане.

И стана чудо. Момченцето пошавна, започна да диша и тихо изплака.

Командирът на самолета, знаеше че в салона ражда жена и той държеше щурвала, сякаш ангел бе зад гърба му.

Бе поискано екстрено кацане. И когато самолетът се приземи, към него се приближи линейка. Лекарите от „Бърза помощ“ веднага отрязаха пъпната връв на момченцето и направиха всичко, което бе необходимо в случая.

Пътниците, които станаха съпричастни към станалото, за няколко минути събраха пари за бъдещите нужди на бебето. Някои от тях плачеха от умиление.

Майката и детето бяха свалени през аварийни вход, а самолетът зареди и продължи пътя си. Пътниците бяха развълнувани и още дълго време виждаха картини от случилото се пред очите си.

Петър Симеонов живееше в един провинциален град. Завърши средното си образование и трябваше да избира между две дейности, които му харесваха да упражнява занапред:

– Какво повече ми се иска да рисувам или да карам влак? – питаше се той.

Дилемата бе разрешена по чуден начин.

Петър се подчини на родителите си и отиде на изпит в ЖП училището, което  се намираше в големия град.

В деня на изпита на големия площад в центъра Петър забеляза на къща със скулптора на фасадата интересен надпис: „Училище по живопис и графика“. Сградата приличаше повече на магазин, а не на място, където се обучаваха бъдещите художници.

Изведнъж надписът се увеличи пред очите му и обхвана цялото здание. Буквите  заблестяха върху матовия черен фон. Петър тръсна глава, видението изчезна и той продължи пътя си.

Този кратък текст не изчезна от съзнанието му, докато стигна мястото, където щеше да полага изпита.

В Петър се зароди желание, да не успее на предстоящата проверка на знанията му. Той вече не се страхуваше от последствията, които можеха да бъдат резултат от провала му.

Преди самия изпит бе проверен слуха и зрението на Петър, чрез включване на различни по височина и тембър звукове, и показване на какъв ли не цвят. Този етап бе преминат успешно.

След това започна и самият писмен изпит, на който трябваше да се разкаже част от историята на България. Петър пишеше и задраскваше. Променяше фрази и  цели изречения. Получи се нещо доста объркано и куриозно.

– Провалих се, – въздъхна уморено Петър.

Но това, като че повдигна духа му, щом си спомни за надписа, който го бе примамил, когато идваше насам.

Измина цяла седмица. И Петър отиде да провери резултатите от изпита си.

Белокос старец му подаде листовете, погледна го със съжаление и му каза:

– Млади момко, ти ще вкараш влака в ямата, както си оплескал и всичките си писания.

На Петър му стана тежко от укора, но вдигна глава и си каза:

– За мен има по-добра перспектива. Чака ме училището по живопис и графика. Този провал не е пагубен за мен.

От този ден за Петър Симеонов живописта стане не обикновенно развлечение, а начало на един успешен творчески път.