Иван Петров се бе наложил вече в професията си. Пациентите го обичаха и го уважаваха.

– Защо не поиска да станеш професор? – попита го един от приятелите му. – Ето Николов, който работеше с теб отдавна е академик.

– Скъпо губене на време заради някаква си титла, – засмя се Петров.- Хубавото вино е плод на любовта между хубавото грозде и самоотвержният труд на човека.

– И все пак …, – не довърши приятелят му.

– Знаеш, че нямам деца, затова се отдадох на работата си, а тя ми се отблагодари с всичко. Ако на някого нещо не му достига, търчи за признание. Разбери, – махна с ръка Петров, – Лошото вино, дори в бутилка с лъскав етикет, се вкисва . Няма значение, че са малко на брои признанията ни, но хората ще използват резултатите, които съм постигнал,  с удоволствие.

Всеки има нужда да си плаща сметките, дори гениите. Особено тогава, когато гениите не са били още такива и не са могли да се изхранват само с писане.

Знаете ли каква професия е имала Агата Кристи преди да започне да пише детективските си романи?

По време на Втората световна война Агата Кристи е била член на доброволен медицински отряд и облекчавала страданията на ранените в една от военните болници във Великобритания.

Първоначално било безплатно. Чак през 1917 г. тя станала помощник фармацевт с изумителната заплата от 16 лири на година, 800 фунта или 1045 евро по днешни цени.

По-късно знанията придобити на тази работа, са ѝ били полезни за написване на детективските ѝ романи.

Запитайте се: Как църквата преди много векове е спечелила хора за Христос? Тя ги е привлякла със своя пример.

Хората, които вярват в Христос са добри, чисти, силни, мъжествени в сравнение всички останали. Езичниците и невярващите са намирали в тях образец на подражание.

Може да се каже, че членовете на църквата са най-добрите хора в страната, независимо от професията, която са упражнявали. Именно това е привлякло към вярата в Христос толкова много последователи.

Силата на хората от църквата се заключава в живот според предписанията на Евангелието и действащия Божий Дух чрез тях.

Но какво правим днес? Говорим на хората около нас за Христос, но пренебрегваме евангелските заповеди. На нас ни стига един път да ходим на църква в седмицата. Казваме си: „Аз сгреших…. аз съм грешник…“, а след това отиваме и живеем като другите в света.

Ако ние не живеем според Евангелието, а по прищявките на своите страсти, няма да бъдем пред хората пример за истински Христови ученици.

Ако сме слаби, вяли, имаме малко вяра и Духът Божий не действа  в нас, то и думите ни ще бъдат безсилни, слабо ще се проявява и нашата вяра, защото чрез нея не действа Господ, а нашият навик.

Днес със нашия пример често отблъскваме другите, позорим християнското име, слагаме петно на чистата дреха на църквата. Ето какво означава тържество на вярата и нашата немощ.

Задайте си въпрос: Как изпълнявам своя християнски дълг? Живее ли в мен Христос? Моля ли Го да ми даде силна вяра и сила в духа? Или аз живея безцветно, равнодушно, напразно, утежнен с грехове, изпаднал в духовен сън?
Ето над какво трябва да помислим.

През нощта Наталия дълго се въртя в кревата си. Тя се срамуваше от това, което бе направила през деня.

„Как можах да скрия най-важната част от живота си тази, която основно заема моето време, но с която се гордея повече от всичко – моите деца“.

През деня Наталия присъстваше на важна конференция, в която участваха жени от нейната професия. На събирането имаше жени от цял свят.

Всички обядваха заедно. На този обяд, всяка жена трябваше да стане и да се представи  със своите професионални постижения и успехи.

– Аз сън координатор на модни ревюта ….

– Аз снимам дрехите на най-големите компании ……

– Аз съм консултант в корпорация …

– Аз съм ръководещ сътрудник при ….

Докато слушаше жените Наталия се чувстваше много неуверена.

„Какво да им кажа, когато дойде моя ред? Как да се представя?“

Тя прехвърляше в главата си различни възможности и варианти.

„Не е нужно да казвам, че идвам от район, където хората се занимават със селско стопанство. Не мога да им кажа, че най-добрите ми възможности включват: сменяне на памперси, поддържане на градинката ни, миене на съдове. Трябва ли да им кажа за съпруга си, че няма по-силен човек, на когото мога да се опра като него? За това, че се гордея с него, че той се труди усилено за семейството си и същевременно подкрепя всяко мое начинание? Да им разкажа ли за вярата си, за Бог, Който не само обичам, но и Му служа? Сигурно ще ме вземат за глупачка. Не, няма да им кажа за децата си, които толкова обичам. Ще ме сметнат за обикновена майка“.

Когато дойде нейния ред, тя се изправи, приведе се напред и каза:

– Аз съм Наталия от компанията ….Аз не съм просто майка ….

Във всичко останало се постара да не се покаже прекалено “ добра домакиня“ или „държаща на семейството си“.

Едва сега тя разбираше, колко ужасно бе нейното изказване. Това, което тя каза нямаше нищо общо със истинското ѝ настояще.

Но как можеше да не наговори всички тези „надути фрази“? Всички останали ѝ изглеждаха много опитни, талантливи, влиятелни,… положение, което тя никога нямаше да достигне.

В своето изказване, Наталия се бе опитала да им докаже, че тя не е „просто майка“.

Толкова пъти бе слушала фразата: „Най-благородното призвание за една жена в света е да бъде майка“. Ние много често се хвалим с нашите майки, но не бързаме да ставаме такива и понякога с неодобрение се отнасяме към тези, които са пожелали да се посветят на семейния живот.

Защо обществото има негативно отношение към жените, които са „просто майки“? Защо професионалните постижения на една жена се смятат за фантастични и невероятни, а нашите успехи в семейството се принизяват?

Да бъдеш „просто майка“ е чест. Такава жена трябва да се чувства успешна, та тя е избрала една толкова трудна област, където да разгърне талантите си – семейството.

В тази нощ Наталия реши за себе си:

– Ще бъда жена, която ще се гордее с работата си на майка и домакиня. И следващия път, когато трябва да се представя, ще стана и ще кажа: „Казвам се Наталия. Аз съм просто майка……..“

Когато човек минава край бездомни хора, като правило, към тях изпитва отвращение. Сякаш тези индивиди, лишени по един или друг начин от подслон, не са хора.

Навярно си мислите:

„Ако са хора, те са ни чужди и някак неправилно скроени. Та те нямат нищо общо с „нормалните“ хора. И защо са избрали такъв подозрителен начин на живот?“

Разбира се, вярвам, че всеки човек е отговорен за живота си и е в състояние да го промени. Всеки от нас има право на избор. Ние често се заблуждаваме в оценките и изводите, които си вадим от това, което виждаме и без да знаем при какви обстоятелствата се е стигнало до тук, съдим.

Той беше силен и здрав мъж. Ако го срещнеш на улицата никога няма да предположиш, че е крадец. Викаха му Михо, а как бе истинското му име, никой не знаеше, то се бе заличило, като целия му пропилян живот.

По-голямата част от своите 55 години, беше прекарал в затвора. Когато го пуснаха, той отново се насочи към големия град.

Симеон човекът, който се бе грижил за превъзпитанието му в затвора, му предложи храна за из път, но Михо махна ръка и отказа.

– Пак ли ще крадеш? – попита Симеон.

– Какво друго да правя, – леко се усмихна Михо.

Той бе крадец, но силно се бе привързал към Симеон. За Михо той беше честен, почтен и благороден човек. Като знаеше колко болка му причинява с този отговор, Михо добави:

– Какво ще ме посъветваш?

– Смени „професията“? – потупа го приятелски по рамото Симеон.

Михо само поклати глава. Симеон отново опита да му даде по-добра насока:

– Не ти ли е жал за тези, от които крадеш?

– Аз не им взимам последното, – измърмори под носа си Михо.

Съвестта му беше чиста, той не оставяше хората съвсем без нищо.

Който имаше от него той вземаше, а след това го раздаваше на улицата на братята си по съдба.

Понякога оставаше съвсем без храна, защото последния си залък бе дал на някой припаднал от глад….