Милена слушаше внимателно приятелката си Надежда, но не бе съгласна с нея.

Накрая заяви:

– Да имам контрол над нещата, ме кара да се чувствам в безопасност.

– Вярата и контролът ме могат да съществуват едновременно, – възрази Надежда. Ще дойде ден, когато ще се откажеш да знаеш всичко и ще се довериш на Този, Който е по-добре осведомен.

– Винаги се отпускам, когато зная какво следва, – заяви Милена.

– Изборът да вярваш, че Божият план все още работи, дори когато не изглежда така, – тръсна глава Надежда, – е повече от надежда.

– Но аз искам да знам всичко, да съм сигурна, …., – възнегодува Милена.

– Някои от най-смелите действия на вяра са тихите, – подчерта Надежда. – Например, когато се освобождават резултатите, хората или сроковете от хватката ти… Бог не е искал да разбираш всичко.

– Какво всъщност иска Той? – повиши глас Милена

– Да Му се довериш напълно, – отговори Надежда. – Когато се откажеш да контролираш нещата, ти създаваш пространство за движение на ръката Му.

– Май наистина ще трябва да се откажа да контролирам, – примирено каза Милена, – Той може да го направи по-добре от мен. Ако го помоля за мъдрост, ще получа мира Му.

– Когато отново ти дойде на ум, да вземеш нещата обратно в ръцете си, спомни си, че неговият път е винаги по-добър, – посъветва я Надежда.

Пространството между ушите на Венелин бе около петнадесет сантиметра.

То бръмчеше от непрестанна активност.

Обработваше данни. Издаваше команди. Правеше избори.

То съществуваше, за да филтрира фактите и да взема решения.

Проектирано бе и създадено от Бог.

Така се определяше хода на живота на Венелин.

– Едно правило е по-важно от всички останали, – разсъждаваше на глас Венелин. – И това е истината. Добрите решения зависят от надеждна информация. За това всяка мисъл трябва да бъде добре обмислена.

– Не правим така с храната, – усмихна се предизвикателно сестра му Петрана. – Това, че виждаш шоколад, не означава, че трябва да го ядеш. Здравият разум ни насърчава да практикуваме дискретно хранене.

– Мислите ни също не заслужават пълна свобода, – отбеляза Милан. – Само защото имате мисъл, не е нужно да ѝ даваме ход. Нека да практикуваме придирчиво мислене.

Дора бавно се изкачваше по изходната рампа на паркинга.

Късното връщане в къщи не бе в плановете ѝ, за това усещаше в себе си тревога.

Колата ѝ изглеждаше тиха и празна след шумния ден с внуците.

Дора запали двигателя. Потупа седалка до себе си и каза:

– Боже, ти ще се прибереш с мен в къщи. Не съм сама. Ти си с мен и ще ме отведеш безопасно у дома. Ти си моят Защитник, за това няма да се страхувам. Вярвам, че ще ме избавиш от всякакво зло.

Бог я успокои и всичките ѝ тревоги се стопиха.

Докато призоваваше Господа, Неговото присъствие изпълни цялата кола.

Тя караше по-бавно, тайно надявайки се, че пътуването няма да мине бързо, защото Неговото присъствие беше осезаемо.

Имаше чувство, че Той я държи за ръка.

Двамата говореха, смяха се и пееха през целия път.

– Как можах да натъпча толкова много от Бога в колата си? – питаше се тя.

Бог ще запълни всяко пространство, където е добре дошъл.

Той копнее да се доближи до нас и да изпълни живота ни със Себе Си.

Често в ежедневието се чувствайки сами, претоварени, уплашени, безпомощни или изгубени.

И все пак, Той винаги е с нас, обещавайки никога да не ни напусне или изостави.

Не бе като в театър. Беше зловещо тихо.

Мартин бе изтощен.

Сърцето му бе натежало като олово, поради решението,което бе взел преди три месеца. За това се намираше на това място.

Усещаше, че не може повече.

– Не искам да умра, но не знам и как да живея по-нататък, – Мартин крещеше.

Накрая падна на колене и каза много простичко:

– Боже, ако си истински, имам нужда от Теб сега.

Най-ниската точка, в която бе изпаднал Мартин, се оказа в Света земя за него. Не защото се бе осъзнал, а защото най-накрая се предаде.

Бог не презира съкрушения дух. Той го цени.

Защо?

Защото съкрушеността отваря пространството, където благодатта може да се излее.

Ако днес сте на края на себе си, не ѝ се дърпайте дълго.

Това може би е мястото, където всичко се променя.

Крум бе отчаян. Съмнения го гнетяха.

– Какъв вярващ съм, щом се пораждат в мен подозрение, опасение, страх, мнителност, недоверие, недоверчивост …..?

Страхил го потупа по рамото:

– Може би това е момент, в който вярата ни има най-добрата възможност?

– За каква възможност говориш? – тръсна глава Крум.

– Нима не трябва да бъдем предизвикани, така че нашите мнения и вярвания да бъдат прегледани и подновени?

Крум само изпухтя.

– Натиска, който усещаме като последователи на Исус, – продължи спокойно Страхил, – довежда до благодат за тези, на които им е трудно да вярват. Така се създава пространство за израстването на една по-ангажирана вяра.

Крум сбърчи нос, но нищо не каза.

Затова пък Страхил имаше още много неща да му разкрие:

– Божият народ откри своя глас когато беше в изгнание. Така бе написана по-голяма част от Библията. По този начин започват революциите. Идентичността се ражда в агонията на изгнанието. И когато тя бъде открита, ще бъде уникална и различна в своите противоречия, връщайки един невярващ свят обратно към Бога.

– Ако това е вярно …, – смънка Крум.

– Това означава, – продължи мисълта му Страхил, – че трябва да изпадаме в паника, когато светът ни подхвърли съмнение. Няма причина за страх.

– Лесно е да се каже, – махна с ръка Крум.

– Независимо дали е културен натиск, трагични житейски събития, емоционални колебания, нарастващите тревоги в духовното изграждане или някакъв скрит вътрешен гняв, – продължи настървено Страхил, – трябва да си благодарен за потенциала, който получаваш, за да се придвижиш напред по начин, който не си имал преди.

Крум крачеше напред назад, но все още не бе убеден в думите на приятеля си.

Страхил се усмихна окуражаващо:

– Съмнението не е краят на историята, то е интригата в нея и се явява като неразрешен и постоянстващ въпрос. Съмнението те кара да преоцениш историята на живота си. Какви са твоите ценности? В какво наистина вярваш? В каква посока искаш да поемеш?

В погледа на Крум загоря пламъче:

– Аха – плесна с ръце той.

А Страхил това и чакаше:

– Съмнението може да даде различни резултати. Изборът е твой. Съмнението, в основата си, е неутрално, от значение е само това, което правиш с него.