В това кафене се събираха предимно писатели, поети, художници, философи и разбира се издатели, накъде без тях.

Днес времето бе дъждовно и групата в заведението бе по-малка. Разговорите на присъстващите бяха тихи и спокойни. Някой само си пиеха кафето, мълчаха  и от време се прозяваха.

Издателят Никифоров присви очи и фиксира непокорния и неукротим Пламенов.

– Мисля, че имам нещо за вас, – каза най-после Никифоров, като предизвикателно погледна Пламенов. – Страхотна книга. Бихте ли желали да я преведете на български?

– Ако говорите за скоро нашумялата книга на немски, – обади се Ликов, – мога да кажа, че е твърде интересно произведение.

– Да не сте луд? – скочи приятелят на Пламенов Страхилов. – Той да стане роб на чужд труд!? Как смеете да обиждате приятелят ми?

– Успокойте се, Страхилов! Това е само предложение и то се отнася не за вас, а за Пламенов, – обясни спокойно Никифоров.

– Това няма абсолютно никакво значение, – сопна се Страхилов.

– Освен това работата не е без пари, – спокойно каза Никифоров. – Предлагам за превода добра сума.

– Какво са парите? – изпухтя Страхилов и направи гримаса, все едно бе захапал развалена пържола. – Парите са само средство към целта, но парите, които се опитваме да спечелим, са средство за поробване. По-добре си вземете парите и се махайте от тук.

Страхилов се изправи, цялото му същество изразяваше нямо обвинение. Той хвърли презрителен поглед към издателя и се насочи към вратата.

– Колко е неприятно да си имаш работа с такъв човек, – каза намръщено Никифоров. – Уж обича хората, а не може да разговаря и пет минути с тях, без да се скара.

След това Никифоров отново се обърна към Пламенов:

– Какво ще кажете за предложението ми? Ще преведете ли книгата?

Пламенов се колебаеше. Много добре познаваше Никифоров. Не веднъж бе работил с него и не бе доволен от сътрудничеството им, за това трябваше да бъде двойно по-внимателен.

Никифоров щом надушеше хубава книга, си правеше сметка предварително, колко ще спечели от нея. Бе дочул, че подвел няколко преводача, без да им плати уговореното.

Пламенов поклати глава:

– Не се интересувам от преводи.

– Какви ги говориш? – подскочи Никифоров. – Ти си най-добрия преводач, чел съм твои забележителни преводи.

Пламенов махна ръка, сякаш искаше да се отърве от някоя досадна муха.

– Искам да напиша най-после собствена книга, – каза отегчено Пламенов.

– Наистина ли? – Никифоров погледна изненадано. – Тогава за превода ще ти дам двойно.

Пламенов трепна, той имаше голяма нужда от пари в момента. Издателят усети колебанието му и натисна умело с ново предложение:

– Половината ти плащам предварително, а другата част след като завършиш превода.

Пламенов скръсти ръце пред гърдите си.

– Парите не ме интересуват, – несигурно каза Пламенов. – Бих искал да се докажа и като писател.

– Аз съм убеден в качествата ви, – настойчиво започна да се умилква Никифоров, – за това ви предлагам да се заемете с този превод, който няма да ви отнеме много време.

– Твърде дълго съм заемал перото си на други автори, – каза безпомощно Пламенов.

– А ако увелича предложението, – очите на Никифоров засвяткаха алчно. – Помислете, навярно имате много сметки за плащане?!

– Колкото и да ми предложите, отговорът ми е „не“, – заяви категорично Пламенов, по-скоро от инат, отколкото от желание.

В миг лицето на издателят се промени. Благоразположението се замени с раздразнение и гняв. Очите му светнаха заплашително.

– Това ли е последната ви дума?

Пламенов кимна.

– Жалко, – изсъска Никифоров , – навярно съм ви надценявал.

Издателят се изправи и напусна заведението.

 

Деян се бе изправил пред масата, размахваше ръце и въодушевено говореше:

– Искам да трогна душите на хората. Да ги накарам да плачат и да се смеят. Да ги раздрусам, за да се събудят.

– И това мислиш, че можеш да постигнеш само с писане на книги? – засмя се Румен, който наблюдаваше седнал изпълнението на приятеля си.

В живота на Деян имаше две страсти жените и литературата. Когато се посвещаваше на едната от тях, другата преставаше да съществува.

Безпаричието често беше негов спътник. То го преследваше като сянка. Но когато седнеше да пише или се срещаше с жена, всичко това изчезваше и той се чувстваше като безгрижен малък хлапак.

– Искам да покажа на хората как да обичат и страдат, – продължи тирадата си Деян, без да даде някакъв знак, че е чул забележката на Румен. – Искам да опиша величието и възвишеността им. Да им покажа как да рискуват живота си, участвайки в приключения.

– Какво знаеш ти за силата на чувствата, пороя на мислите, бурните усещания и чистотата на идеите? – не го остави намира Румен, като махна с ръка.

– Искам да прогоня мъглите, които се стелят в душите на хората, – като опиянен продължи Деян, – предразсъдъците и старите суеверия, всичко онова, което потиска духа им.

– Позволи им да мислят самостоятелно и да приемат онова, което им показва опита и разума, – отново се намеси Румен.

Огнян седеше на масата и скептично гледаше Деян. Струваше му се, че приятелят му е превъртял и малко прекалява в изхвърлянето си.

– От това ли ще живееш? – съчувствено положи тежката си ръка Огнян на рамото на Деян.

– От това, – възторжено го погледна Деян. – Преди всичко за това!

Началникът на отдел кадри Виктор Петров е строг човек и много сериозно се отнася към трудовата дисциплина.

Той бил малко особен и затова изпращал писмата до подчинените си по обикновената поща.

Този път една седмицата преди датата Петров изпратил на претендентите за вакантната длъжност покани за интервю.

Един от кандидатите, дошъл един ден по-късно, защото на същата дата бил поканен на парти у свой приятел.

В кабинета на Петров се състояла следната беседа.

– Не можем да ви приемем на тази длъжност, защото не сте се явили навреме.

– Но пощальонът ми донесе вашата покана снощи! Може би ще ме вземете на друго място?

– Млади човече, ние не наемаме лъжци!

Кое е накарало началникът на отдел кадри да направи такъв извод?

Интересно как се е досетил, че младежа го лъже? Вие бихте ли разбрали, че ви лъжат ако бяхте на негово място?

Време е да помислите сериозно и да разберете, как Петров е разбрал за измамата. Ще ви помогна малко. Помислете добре. В кой ден от седмицата се устройват партита и кога се разнася пощата?

Е, измъчихте ли се? Само на пръв поглед изглежда трудно.

Постарайте се, преди да погледнете отговора.

Ето и отговорът:

Пощальонът не носи писма в неделя.

Съществува една такава теория, която се нарича „Теория за раците в кофата“.

Тя гласи следното: Раците са толкова глупави животни, че ако са сами в кофата, леко ще излязат от нея, но ако са повече, когато ракът се опита сам да излезе от кофата, останалите го задържат и дърпат назад.

Така става и в живота на човека.

Човек се опитва да се откаже от пушенето, а приятелите му казват:

– Все едно нищо няма да стане, защо се измъчваш? – и му подават цигара.

Получаваш второ висше образование, а колегите ти се чудят:

– За какво ти е? На работното си място и без това много се уморяваш.

Твоите собствени родители ти казват:

– Ти си глупав, бездарен, безполезен, от теб нищо няма да излезе.

Това е човешката природа, какво можеш да направиш с нея?

Трябва да бъдеш достатъчно силен в кофата и да лазиш напред, дори когато те дърпат сто души назад.

Меги каза всичко, от което Таня се боеше, че ще чуе, а и самата тя го мислеше. Ако приемеше предложението за работа едното от децата ѝ, именно Меги, щеше да я намрази, а след това и останалите.

Мъжът ѝ да не изглеждаше разстроен. Другата ѝ дъщеря Ели ведро и с великодушно сърце прие новината, но Меги недвусмислено заяви:

– Няма да ти простя, ако приемеш тази глупава работа и заминеш.

Таня ѝ повярва. Мъжът и Петър я убеждаваше:

– Ще го преодолее. Аз ще се грижа за нея, докато отсъстваш.

– Не мога да причиня това на семейството си, – унило отбеляза Таня, – Децата никога няма да ми простят, а и ти може би след време ще ме намразиш.

Очите на Таня се напълниха със сълзи. Мъжът ѝ я прегърна и каза:

– Гордея се с теб!

Като го чу, Меги изхвръкна от стаята и затръшна вратата.

– Никой няма да те намрази, скъпа, – окуражаваше я Петър. – Ние ще намразим себе си, ако пропуснеш тази възможност.

– Не мога да пожертвам децата си, колкото и привлекателно да изглежда всичко това.

– Те нямат право да ти пречат, – възмути се Петър. – Това е важно за теб, трябва да те разберат. Нали аз ще съм тук и ще се грижа за тях. Те няма да усетят дори, че те няма у дома. И без това повечето време прекарват навън с приятели.

– Не ме насилвай. Оценявам усилията и подкрепата ти, но не мога да изоставя нито теб, нито тях. Обичам те, двете ни деца също. – и Таня прегърна мъжа си.

– Чуй ме внимателно! – Петър погледна Таня в очите. – Ако пропуснеш този шанс, ще намразиш живота си. Не позволявай децата да решават вместо теб.

– Реших, – вдигна глава Таня, – ще остана у дома и ще живея с хората, които най-много обичам.

– Ние ще те обичаме, дори да си далече от нас, – упорстваше Петър. – Меги ще ти прости. А по-късно ще се гордее с теб, аз и Ели също.

– Не, – каза Таня. – Понякога човек трябва да се отказва от мечтите си, защото така е по-правилно. Заслужава си, ако го прави заради хората, които обича.

– Искам да приемеш тази работа, – извика Петър.

– Ами ако това разбие брака ни? Всичко това може да се окаже много по-трудно отколкото очакваш. Ако замина, много ще ми липсвате, – една сълза се търкулна по бузата ѝ.

– Ти също ще ни липсваш, – възкликна Петър, – но трябва да бъдеш смела. Няма да те обичам по-малко, ако го направиш. Не се отказвай от мечтата си.

Таня го погледна и видя, че и неговите очи бяха пълни със сълзи.

– О, мили, толкова много се страхувам!

– Няма от какво да се боиш, скъпа.

Това бе най-щедрият жест, който бе правил до сега за нея. Таня не каза нищо. Разплака се още по-силно и се вкопчи в Петър като уплашено дете…..