Тримата седяха на една открита терасата и пиеха чай. От нея се виждаше всичко наоколо.  Валери правеше компания на Ина и Сара, две доста буйни сестри.

И тримата учеха в един колеж, но в различни специалности. Валери харесваше Сара, но нямаше нищо против присъствието на Ина.

Днес разговаряха за архитектурата, по специално за Палацо дей диаманти, дворец получил името си от прозвището на управляващия областта тогава – Диаманта.

– Дванадесет хиляди издялани диаманта са изпъквали на заплашителната фасада на двореца, – каза Сара.

– Не е било особено изтънчено, но сполучливо е напомняло за властта на херцог Ерколе над Ферара, – смръщи вежди Ина.

– И защо са го наричали Диаманта? Защото е бил много ценен ли? – попита Валери.

– Може би защото е бил жилест и силен, – предположи Ина. – Тялото му е било като изсечено с груби линии.

– Защото в преговорите е бил твърд като най-коравия камък, – обясни Сара.

– Но знам от историята, че е загубил само в една сделка, – усмихна се загадъчно Валери.

– И каква е тя? – попита бързо Ина.

– По-голямата му дъщеря Изабела е била не само красива, но и много умна,  – започна да обяснява Валери, – но вместо да бъде дадена на Людовико Скворца и да управлява в Милано заедно с него, била даден на друг. Случило се така, че пратеникът с предложението за женитба от Милано бил изпреварен от този на Франческо Гонзага, бъдещият маркиз на Мантуа.

– И какво значение има това? – вдигна рамене Ина.

– Тогава бракове между благородническите домове не са се сключвали заради прищявки, основани на мимолетни предпочитания или привличане, – поясни Сара. – Мирът в Италия зависел от тези съюзи.

– По-малката сестра на Изабела Беатриче била омъжена за Людовико, но тя в много неща е отстъпвала на сестра си ….. – допълни Валери, но не успя да довърши, защото Ина го прекъсна.

– Е, каква стана тя? – намръщи се Ина. – Уж за дворец говорихме, но пак стигнахме до „безценните“ жени, за който никой мъж не е достоен.

– Ех, Ина, Ина кога ще пораснеш? – засмя се Сара.

Ина стана демонстративно от масата. Сара и Валери я последваха безмълвно, хванали се за ръце.

Когато се вдигне бяло знаме на кораби, това не означава – „ние се предаваме“.
Даденият знак означава, че капитанът иска да започнат преговори.
От този момент нататък противникът съгласно международната конвенция, трябва да прекрати сражението и преговорите да започнат.
При безусловна капитулация, всички знамена се свалят.

9 февруари 1878 г. Граф Николай Игнатиев пристигна в Одрин. След подписването на Одринското примирие, на него се падна честа да представлява Русия в мирните ѝ преговори с Турция.
Той непрестанно крачеше напред-назад и високо изразяваше недоволството си:
– Не трябваше да спират военните действия. Това примирие съвсем не е навреме. Нашите войски все още не са преминали земите на Македония и Родопите, нали и те трябваше да бъдат включени в границите на българското княжество.
– Прекрасно знаеш, че това бързо подписване на примирието е изискано от Петербург, – опитваше да го връзумява някой от дипломатите.
– Една евентуалната окупация на Цариград от руски войски би осигурила много по-добри позиции на Русия по време на преговорите, – настояваше на своето Игнатиев.
– В Петербург са притеснени, страхуват се да не възникне война с Обединеното кралство и Австро-Унгария, – каза дипломата.
– Кой още ще участва в преговорите от наша страна, – попита Игнатиев, независимо от това, че не бе съгласен с решенията взети в Петербург.
– Александър Нелидов, началник на дипломатическата канцелария в Генералния руски щаб и съветник на посолството в Цариград. Ще бъде и княз Алексей Церетелев, той с очите си е видял безчинствата в българските земи, след погрома на Априлското въстание. Нали помниш, че замести Найден Геров в руското консулство в Пловдив. Той добре е запознат с проблемите на българите.
На 13 февруари в Одрин пристигна първият член на турската делегация, външният министър Сафвет паша. Две седмици по-късно пристига и вторият – Сабдулах бей, посланик на Османската империя в Берлин.
– До кога ще ги чакаме да се събират? – негодуваше един от руските дипломати.
– Не чу ли, британският флот е нахлул в Мраморно море? – обади се един от руските офицери.
– И това нявярно ги обнадеждава, – недоволно поклати глава дипломата.
Най- накрая бе дадено началото на самите преговори. След като си размениха своите пълномощия и намерения за добра и ползотворна работа започнаха.
Сафвет паша още в началото заяви:
– Империята ще осъществи изработените от Цариградската конференция реформи.
– Тук сме се събрали, за да уточним условията за мир, – намеси се един от представителите на руската страна.
– Подписването на договор ще има само ако се съберат всичките Велики сили и решат това.
Много приказки се изприказваха, но преговорите не вървяха.
Не веднъж се коментираше в руската група мудността на турските представители.
– Знаете ли защо Сафвет паша протака преговорите?
– Да, но не ги прекъсва, нали!
– Виж, той се страхува от ново руско настъпление към столицата.
– От друга страна се надява на помощ от страна на Обединеното кралство и Австро-Унгария.
Преговорите започнаха мъчително да се протакат. Руското правителство усети намеренията на Османската империя и за това предприе по-твърди мерки.
На 24 февруари бе изпратен отряд от 10 хиляди души край Цариград, а Главната квартира се премести от Одрин в Сан Стефано. Малко рибарско селище разположено на брега на Мраморно море, на около 10 километра от Истанбул.
Тактиката на сплашване не подейства и османските пълномощници продължиха да печелят време, очаквайки помощ или събиране на Великите сили.
Преговорите се ожесточиха.
– Възразяваме срещу предложениете граници за България и Сърбия, те откъсват значителна част от територията на империята ни, – спокойно обясняваше представител от турската страна.
Руските представители не искаха да отстъпят позициите си.
– Откъсването на македонските земи и Родопите би обезлюдило доста селища там. Не разбирате ли, че голяма част от населението, ще се придвижи към свободните български земи? Това ще наруши целостта на българския народ и решенията на Цариградската конференция.
На 25 февруари в Сан Стефано пристигна великия везир Ахмед Вефик. Продължиха обсъжданията относно границите на България, но до споразумение не се стигна. Преговорите се прекъснаха на 28 февруари.
Граф Игнатиев разярен уведоми главнокомандващия на войските княз Николай Николаевич:
– Примирието трябва да се прекрати, не може повече така. По-добре е незабавно да подновим настъплението си.
– Но това би довело до война с Англия, – опита се да го успокои Николаевич.
Игнатиев реши да предприеме друга тактика. На 1 март заедно с Нелидов поставиха ултиматум на османската делегация:
– Или ще подпишете договора, или ще подновим военните действия.
Руската армия в околностите на Сан Стефано се строи на линия в посока Цариград. След тази демонстрация на сила преговорите се възобновиха.
Руснаците решават всичко да приключи на 3 март. Това е своеобразен подарък на руската дипломация към император Александър II, който се възкачва на престола на 3 март 1855 г., а през 1861 г., на същата дата подписва декрета за отмяна на крепостното право.
Представителите на руското командване започнаха подготовка за тържествения момент още около обяд, когато разквартируваните в околностите на Цариград руски части бяха строени с пълно бойно снаряжение.
На войниците бяха раздадени по 100 патрона и всички очакваха или да се обяви краят на войната, или да се издаде заповед за навлизане в Цариград. На няколко пъти частите се разпускаха и отново строяваха.
От Цариград със специален вагон пристига и адютантът на султана.
Напрежението нарастваше. След дългото очакване, едва около 17 часа сред официалните лица настъпва раздвижване, а сред тълпата местни жители, наблюдаващи с любопитство случващото се, се разнесе вестта за подписания мирен договор.
Радостен вик се разнесе от гърдите на 35 000 войника. Хората се прегръщаха и целуваха. Войници с офицери, приятели с непознати.
Стар български войвода стоеше на колене, ридаеше като дете и протягаше ръце към войниците. това беше върховен миг.
С цената на много жертви беше извоювана свободата за многострадална България.

Свещеникът Бернард Кинфи, духовник от католическата църква продължава мисията си в Централноафриканската република, като помага на жертвите от въоръжените конфликти, независимо от техния статут или религия.
Когато терорът наближил малкото селце Босимптил, разположено в северозападната част на Централноафриканската република, живота на местния свещеник и доктор, 32 годишния Бернард Кинфи, коренно се е променил. Свещеникът, разтърсен от кървавите плодовете на междурелигиозния конфликт, тръгнал да спасява всеки човек, независимо от религиозната му принадлежност. На тази цел духовник служи в продължение на две години, като през последните няколко месеца е спасил стотици, ако не и хиляди мюсюлмани и християни.
Потокът от бежанци, нуждаещи се от помощта на Бернар, не спира нито за миг. Малкия храм и болница в Босимптил са станали единственото убежище на стотици километри наоколо. Тук намират подслон и необходимата медицинска и материална помощ десетки семейства. Много от които  Бернард лично превозват в относително безопасния Камерун.
Свещеникът често се налага под свистенето на куршимите, да извежда мирните жители от зоната на престрелките. Той не се бои открито да осъдии двете страни на конфликта. Веднъж закривайки с гърдите си 14 годишно момче, го е спасил от явна смърт.
Животът на Бернард не минава без ежедневните задължения свързани с погребването на жертвите на терористите. Знаейки, че той не оставя без дължимото прощаване нито един от убитите, терористите му казвали къде има натрупани мъртви тела.
За две години безкористна служба на хората Бернард е внушил в сърцата на радикалите суеверен страх. При появата си в черна дреха с кръст на гърба въоръжените до зъби бойци се успокоявали, а най-неподатливите командири започвали преговори.
– Мисля, че им харесва моята дреха, – шегува се свещеникът.
Трудът на този безкористен свещеник дълго време е останал неизвестен, докато сътрудници на Human Rights Watch не са „открили“ този невероятен човек в процеса на работата му.

На 1 декември Бразилия и Уругвай са започнали двустранни търговски операции без използването на долара, изхождайки от споразумението за използване на местна валута в платежната система.
Документът е бил подписан на 2 ноември в столицата на Перу от ръководителя на Централната банка на Бразилия Александър Томбини и уругвайския му колега Алберто Ганя. И двете страни смятат, че подобен ход ще засили междурегионалната търговия.
Споразумението е резултат от продължителните преговори между страните, принадлежащи към Mercosur – Общия пазар на Южна Америка, както и глобалните стратегии BRICS.
Тази мярка е „крачка напред“ в изграждането на парична независимост на страните от Латинска Америка и „най-добрата възможност за страните от Южна Америка, за да се отърват от старите механизми на регулиране на икономиката, наложени от Съединените щати“. При успех, тази система ще започне да се използва в страни като Парагвай, Боливия и Венецуела.
Според докторът на икономическите науки от Университета на Сао Пауло Алекс Луис Ферейра, бразилския реал вероятно ще бъде използван като средство за размяна и спестявания. Той отбеляза също, че това положително ще повлияе върху всички страни, особено на Уругвай и Аржентина.
Въпреки това и двамата експерти са заявили, че в момента е трудно да се прецени възможността за започване на използването на не-доларови валути при търговия с всички страни от Mercosur – Аржентина, Бразилия, Парагвай, Уругвай и Венецуела и неговите партньори Боливия, Чили, Колумбия, Еквадор и Перу.