Манол оглеждаше дърветата наоколо.

– Какво изучаваш ли ги? Или търсиш специално дърво? – попита го баща му.

– Търся гоферово дърво, – отговори синът. – Възможно ли е да расте някъде тук?

– От къде си прочел или чул за него? – бащата изгледа любопитно сина си.

– Ной е направил ковчега от гоферово дърво, – поясни Манол.

– Аха, – кимна с глава бащата, – Всъщност, никой не знае какво е това дърво. Някои предполагат, че е вид кипарис или елха.

– Интересно, не знаех, – отбеляза Манол.

– Защо Ной е построил ковчег, а не кораб, как мислиш?

Манол се замисли, а после предположи:

– Вероятно тогава така са ги наричали, не кораби, а ковчези.

– Чакай, – повдигна едната си ръка бащата, – ти да не свързваш корабокрушенията и смъртта на хиляди моряци с понятието ковчег? Я по-добре помисли, какво е неговото предназначение.

– Навярно да запазва всичко, което е вътре в него, – повдигна рамене Манол.

– А знаеш ли, че векове по-късно, когато Соломон строи храма за Господа, го облицова с подобни кипарисови или елхови дървета. И така Ноевият ковчег е първият преобраз на Божия храм!

– Какво излиза? – Манол погледна внимателно баща си. – Ной е първият строител на храм за Бога преди Соломон, така ли?

– Интересна мисъл, – почеса се по главата бащата. – Като се замисля, май имаш право.

Манол се ухили на баща си и двамата си плеснаха десните ръцете.

Васил поклати глава:

– Повечето спорове са безсмислени. Имаме определено количество енергия за всеки ден и ако я изразходваме за разточителни и отнемащи време спорове, включително и в социалните мрежи, няма да ни остава никаква енергия за взаимоотношения с най-близките ни.

– Чакай, – повдигна дланта на лявата си ръка Атанас. – Нима не искаш да чуят твоето мнение по въпроса?

– Мотива е важен, – подчерта Васил. – За какво го правиш? Да победиш в спора? Да се изкараш по-умен? Разбери, не можем да променим другите.

– Е, да, – съгласи се Атанас, – мога да променя само себе си. Това съм го чувал вече.

– И не само това ….

– Какво друго? – прекъсна го нервно Атанас.

– Можеш да промениш начина, по който отговаряш на другия, – отговори Васил. – Не позволявай на склонните към спор хора да диктуват действията ти.

– Добре, – въздъхна примирено Атанас, – но ако някой в живота ти се опитва да те дразни, какво ще правиш тогава?

– Ще се оттегля, – бе категоричен Васил. – Този вид взаимоотношения не изгражда мост в една връзка, само я напрягат повече.

– Е, може би имаш право, – призна се за победен Атанас.

Нека в дискусиите с приятели и непознати да им показваме уважение.

Не трябва да очакваме нехристияните да постъпват като християни.

Като зачитаме мнението на другия, макар да е различно от нашето, можем да вярваме, че Бог работи в дадената ситуация.

Тони отново бе готов до бърбори до безкрай и ако се налагаше дори да поспори. Сега бе напипал един наболял проблем и сподели:

– За съжаление, много хора умират много преди да поемат последния си дъх.

– Ходещи трупове? – усмихна се предизвикателно Симо.

– Говоря за тези, които не търсят цялата радост, цел и удоволствие, които животът има за тях.

– И какво трябва да си поставим за цел, никога да не остаряваме ли?- плесна с ръце Красимир.

– Нямам предвид стари в хронологичния смисъл. Имам предвид да остарея като отношение, – уточни Тони.

– Този вид стари хора обикновено имат няколко общи характеристики, – отбеляза Лечо.

– И кои са те? – малко скептично попита Симо.

– Първият е нарцисизмът. Такива казват: „Всичко е за мен“. Това е ултра-егоистично мислене, което всъщност заявява: „Заслужих правото си да бъда нещастен“.

– Факт е, че животът е дар. Каква привилегия е да го изживееш, – отчете Красимир.

– Нарцисизмът води до песимизъм. Това е човек, който се оплаква: „Нямам какво да допринеса. Миналото ми е безсмислено, а бъдещето ми е мрачно“, – продължи Лечо.

– Обзалагам се, че следващата ти характеристика, е фатализъм, – присви очи Тони.

– Позна, – изръкопляска Лечо. – Такъв човек живее със смъртта като дестинация. „Единственото нещо пред мен е гроб или урна. Песимистът не вижда нищо интересно или важно на хоризонта и няма чувство за цел.

– Ей, хора, Бог решава живота и смъртта, а не ние, – намеси се внезапно мълчаливеца на групата Таньо.

Всички останали го изгледаха предизвикателно, но никой не поиска да спори с него, защото не им се слушаха приказки за Бог.

Неделя. Рано сутринта бе още тъмно, малко преди разсъмване.

Войниците стояха на стража пред Христовия гроб.

Те нямаха право да си подремнат дори за малко, защото това бе наказуемо със смърт.

Добре обучени те стояха нащрек.

Дали играеха на зарове или хвърляха дърва в огъня, за да се стоплят в студената нощ, нямаше значение.

Няма съмнение, бяха на служба и стояха будни. Животът им зависеше от това.

Внезапно силно земетресение разтърси земята. Ако войниците за малко се бяха поразсеяли, но сега вниманието им бе съсредоточено към случващото се.

Тъмнината преди зазоряването бе разцепена от ярка светлина. Това бе повече от светкавица.

„Мълнията“ придоби формата на ангел, чиято глава сякаш опираше в небето.

Това страховито същество отиде до камъка, който преграждаше входа на гробницата, отмести го, сякаш бе нещо съвсем леко, а след това седна върху него.

Войниците бяха ужасени. Устата на всеки от тях бе широко отворена от смайване, но оставаше безмълвна.

А зеещата дупка, където беше камъкът, разкри, че вътре в гробницата няма нищо.
Гробът беше празен.

Така „Христос умря, възкръсна и оживя отново, за да може да бъде Господ както на мъртвите, така и на живите“.

Мариана посети приюта за животни, който се намираше в края на града.

Тя огледа всички кучета и си хареса едно, което не привличаше много погледите.

То не бе красиво, бе прекалено рунтаво, а крайниците му се губеха в козината.

Когато Мариана каза на кучето:

– Тони.

Животното размърда уши и я погледна с очакване.

– Ето това куче искам, – Мариана посочи с ръка песа, който бе откликнал на измисленото от нея име.

– Хубаво е, че ще го вземете, – усмихна се една от жените, които се грижеха за кучетата, – защото тези дни правеха сметка да го приспят завинаги. То е тук, доста отдавна и никой не го иска, а е толкова кротък и послушен.

Когато освободиха кучето от клетката, където бе затворено, то завъртя щастливо опашка и без много да му се обяснява, тръгна покорно след новата си стопанка.

Тони бе много предан. Макар и необучен, той разбираше командите на Мариана.
Нощно време спокойно спеше до леглото на стопанката си.

Минаха много години, а той бе неотклонно до нея.

Един ден внезапно Тони започна да скача до Мариана и да я ближе по лицето.

Тя му се караше, но кучето всяка вечер повтаряше това си действие.

– Скоро той започна да скача в скута ми, за да ближе лицето ми всеки път, когато седнех, – обясняваше Мариана на приятелката си.

– Това може да не е случайно, щом го повтаря многократно, – забеляза жената, на която Мариана се бе оплакала.

– Виж, за това не съм се замисляла сериозно, – отбеляза Мариана.

Внезапно тя трепна и прибави:

– Знаеш ли, може би имаш право?! Тони ме облизва на едно и също място по лицето. Може би там има нещо …

Мариана отиде на лекар, който констатира:

– Микроскопичен тумор. Ако бяхте се забавили по-дълго, това щеше да ви убие.

Мариана прегърна Тони, благодари му и го възнагради с това, което най-много обичаше. Тя се бе доверила на инстинктите му и бе щастлива.