До 1946 г. Калининград се е наричал град Кьонигсберг. В превод от немски името означава „Кралска планина“.

Съседни народи наричали крепости по свой маниер, запазвайки корена „крал“.

В руските летописи многократно се среща името Королевец.

Поради забавно съвпадение, още един Калининград е разположен в Московска област.

През 1996 г. бил преименуван в Корольов, но не поради някакъв крал, а в чест на известният космически конструктор Сергей Корольов.

Китайците първи са забелязали връзката между характерната растителност и полезните изкопаеми в определени райони. Използването на ботанически наблюдения за откриване на руди и минерали е известно като геоботаническо проучване.

В наши дни този метод не е популярен. Въпреки това се знае, че някои растения предпочитат почва, богата на определени вещества, докато други не я понасят.

Например, дивата теменуга е цинколюбиво растение. Един процент от пепелта ѝ се състои от цинк. Трагакантата, растителна смола, е напълно безчувствена към селена в почвите, макар че за повечето растения този елемент е отровен.

Вид игловръх е изключително издръжлив на никел и е класически индикатор за присъствието на този метал в почвата. Особеният вид трева Panicum crusgalli подсказва за съдържание на олово в почвения слой. Други растения сочат за наличие на мед и т.н.

В древната книга „Каталог на планините и моретата“ съставена по материали от 600 до 100 г. пр.н.е. се споменава, че растението хуейтан расте близо до златни жили. Доста трудно е да се определи това растение. То би могло да бъде орхидея, босилек, глог, дива круша или слива, чиито названия са сходни с това архаично име.

Методите на геоботаническите проучвания са свързани със стремежа на древните китайци да открият кои видове почва са подходящи за съответните земеделски култури.

Макар че първоначалният интерес към тази практика да е породен от чисто практични съображения на селските стопани, по това време геоботаниката се превръща в метод за геоложки проучвания. За съжаление документите от тези проучвания са редки и непълни.

Вероятната причина е секретност, но е възможно да има още неоткрити текстове сред хилядите хроники и географски справочници, които не са проучени задълбочено.

В „Книгата  на учителят Уън“ се казва, че в области богати на нефрит, клоните на дърветата обикновено са увиснали. Очевидно китайците са обръщали внимание не само на подробностите в растежа на някои видове, но и на физиологичните условия, при които са поставени от гледна точка на минералните залежи.

През първата половина на 4 век най-малко три наръчника са изцяло посветени на систематизиране на данните от геоботаническите проучвания и изброяват всички растителни видове и свързаните с тях минерали.

В една от тях се казва: „Ако стеблото на растението е жълто и стройно, под него има мед“. „Ако листата на определено растение са зелени, а стеблата червени, отдолу ще се открие много олово“. Другаде е отбелязано: „Там, където водният пипер расте в изобилие, има много железен оксид“.

В „Разнородни записки от пещерата Ю’ян“ пише: „Когато в планината срещнете див лук, отдолу ще откриете сребро, а ако има хсяи/ся – вид дребен лук, отдолу има злато. Под джинджифила има мед и калай“.

Никоя от по-горните зависимости не е проучена в наши дни.

Факта, че в растенията има следи от минерали и че те могат да бъдат извлечени, се появява за първи път в писмен вид в книгата „Скъпоценните тайни от царството на Гън и Син“. Там конкретно се казва, че златото се появява в ряпата, среброто в един вид плачеща върба, оловото и калая в дивия пелин, кестените, ечемика и пшеницата, а медта в киселеца.

Сър Томас Чалъндър забелязал , че листата на дъбовете, са по-наситено зелени, отколкото другаде и че клоните им се простират по-нашироко и нямат много сокове, и не са вкоренени надълбоко. Той допуснал, че там има някакви ценни минерали, особено алуминий.

И това се оказало точно така. Сър Томас е забелязал същият вид растителност край мините за добив на алуминий в Италия. Това е първият пример за геоботанически проучвания в Европа.

Седяха сред руините на селище, което някога са наричали Ринпоче Ла. Едва ли щях да намерят нещо, всички сгради бяха разрушени.

 – Завоевателите убили един милион тибетци и удвоили населението на страната чрез принудителна миграция на етнически китайци, – каза Митко.

 – Но Ринпоче Ла останало сгушено в долината си, – подчерта Симеон. – Селището е останало неизвестно, носели се само слухове за него. Номадите, които рядко се осмелявали да се приближат до страховитата планина, понякога разказвали за Ринпоче Ла.

– Разбирам защо са останали скрити за останалите, – намеси се Мая. – Погледнете, освен с географското си положение, долината е била изолирана и от река. Преминаването ѝ през зимата е било трудно, а през лятото – невъзможно.

Стигнаха края на долината. Там се е намирал манастирът. Според ръкописи, които бяха намерили, това била централната пететажна сграда, заобиколена от пристройки и опасана с висока десет и широка три метра каменна ограда, измазана с хоросан. Долината зад отшелническото убежище завършвала в отвесна тридесет метрова скала с извисяващи се каменни крепостни зидове от двете страни.

 – Селото  е било разположено в подножието на манастира и се е състояло от каменни къщи, сякаш израснали от скалата, – каза Митко. – Ринпоче Ла приличаше на тясна ивица, изсечена в планината, затова до него е достигала малко светлина, която се е разсейвала от потока, извиращ от безбройните геотермални пукнатини.

 – Вероятно парата е осигурявала на селото закрила и средства за препитание, – предположи Симеон.

 – Знаете ли, че микроорганизмите, които виреят в горещата вода на изворите, – засмя се Мая, – са основата на странна хранителна верига, подобна на тази в термалните отвори в дълбините на океаните, наричани черните комини.

– Но как са се хранели, нали не е имало достатъчно светлина? – попита Симеон.

– При липсата на светлина съществата зависят от хемосинтезата – превръщане на химичната енергия в живот, – поясни Мая. – Микроорганизмите около стълбовете от черен пушек се хранят с екзотични комбинации от химични съединения, изригващи от недрата на земята, а на свой ред те хранят безброй причудливи форми на живот – кръгли червеи, достигащи метър и осемдесет, различни видове миди и раци, каквито няма никъде другаде в света и риби, които издържаха на неимоверно високата температура.

– Разликата в Ринпоче Ла е била, – каза Митко, – че на върха на хранителната верига са се намирали козите и яковете, които са ядели богатите на хранителни вещества водорасли и давали на селяните месо, вълна и мляко.

– Колко им е било добре на хората, – каза Симеон. – Другото предимство на живеещите сред геотермалните извори е, че са били осигурени с топлина. Не е било необходимо да събират дърва, за да отопляват домовете си и да готвят – това изискваше време и изтощава силите на населението в селата на Тибет.

С течение на годините долината се бе превърнала в само издържаща се независима екосистема, но сега всичко тук бе замряло. След унищожаването на манастира и селището край него, можеха да се видят само руини……

Дошло време на старият камък да умре. Заедно с другите камъни го качили на един самосвал, за да го закарат на каменотрошачката и да ги превърнат трошляк за баластра.

Пътувал камъкът. Спомнил  си целия си живот. Случвало му се е на дъното на морето да лежи и на върха на планина да бъде. Земетресения, ледници и свлачища оставяли следи върху него. А един вулкан за спомен сложил в сърцето му, голяма капка кварц, приличаща на диамант.

Започнал да се оплаква камъкът:

– Дълъг живот живях, едва ли има по-стар камък от мен, а да умирам все още нямам желание.

И тогава камъкът забелязал, че другите камъни, които били с него в камиона, също не искали да умират, за това започнали да се изсипват на пътя.

Камъкът започнал да се приближава към края на коша на камиона, та и той да падне на пътя. За щастие шофьорът карал като луд, така че по-голямата част от товара подскачал и падал в дупките по пътя.

– Ей, – извикал един старец, който си вървял по пътя, – за къде си се забързал?

– Църква строим, – казал му шофьорът. – Чакъл ни е нужен. В противен случай всичко ще пропадне.

– Е, добре, тогава побързай!Храмът е Божий дом! Гледай, старай се там , както трябва. Строи се веднъж за вечни времена.

Камъкът чул това. И макар че бил почти накрая, той се спрял, даже намерил надеждно място и застанал там, за не може случайно да отхвръкне от камиона.

На него много му се искало да попадне в Божия дом. Не за някакви си жалки милиони години, а за цяла вечност.

Разходката в планината бе чудесна. Владислав, Велин, Делян и Станко често излизаха заедно на излети. Приятели още от деца съвместно изучаваха и изследваха природата, по-точно скалите и минералите.

Днес по време на разходката си откриха интересен къс от скала. Пръв го забеляза Владислава и извика:

– Момчета, намерих нещо много интересно! Невероятно красив е! Какво ще кажете?

Останалите бързо се скупчиха около него.

Владислав въртеше камъкът в ръцете си и го оглеждаше от всички страни. Това бе слабо просветляващ призматичен кристал. Той не беше много голям, но яркия блясък отразяващ слънчевата светлина, очароваше и пленяваше.

– Това е берил, – пръв констатира Станко.

– Минералът берил е относително често срещан камък, който не представлява особено голям интерес, – уточни Велин. – Смята се за страничен продукт от добиването на слюда и фелдшпати.

– Когато в състава му има алуминий, берилът става аквамарин и се смята за полускъпоценен камък – намеси се Делян.

– А когато вместо алуминий природата е добавила примеси на хром, берилът се превръща в изумруд, един от най-желаните скъпоценни камъни за човека, – засмя се Станко.

– Вижте цвета! Каква чистотата и дълбочината само! Усещането от пречупването на светлината е невероятно, – възкликна Владислав вперил поглед в минерала.

– Дълбочината на цвета му се определя от количеството хром, – поясни Велин. – Ако е много количеството му, изумрудът е тъмен, мастиленочерен, лишен от жизненост и всякаква активност. А ако е малко съдържанието на хрома, камъкът е светъл и блед.

– Каквото и да си говорим, – намеси се Делян, – идеалният изумруд притежава дълбочина и наситеност на цвета. Същевременно има и блясък.

– Да не забравяме, че цената му е доста висока, – усмихна се Станко.

Бяха доволни. Към общата им колекция щеше да се прибави още един екземпляр и то какъв. Момчетата го предаваха от ръка на ръка и се наслаждаваха на сиянието му.