Даниил бе полски евреин. Той дълго време работеше далече от родното си място и спестяваше пари, за да ги изпрати на семейството си. За няколко години той събра доста голяма сума.

Един ден на Даниил му се предостави добра възможност. Еврейски търговец на вино щеше да откара стоката си там, където живееха жената и децата на полския евреин.

И Даниил реши да изпрати по търговеца бъчва с вино, в която надеждно скри парите си.

Дървеният съд за вино пристигна на местоназначението си, но …. парите бяха изчезнали.

Търговецът на вино отхвърли всички упреци и сърдито каза:

– Вижте, колко неблагодарен е този човек! Направих му услуга съвършенно безплатно, а той ме обвинява в кражба! Каква наглост!

Тогава пострадалият се обърна към местния равин. Там бе призован и търговецът.

Равинът изслуша Даниил:

– Аз поставих парите в бъчвата, но те не пристигнаха в семейството ми.

– Аз нищо не зная за парите, – каза търговецът. – Помолиха ме да предам бъчвата и аз го направих.

Тогава равинът се обърна към търговеца:

– Казваш, че за парите нищо не си знаел. Ти си честен човек и аз трябва да ти повярвам, че не си взел парите. Но този мъж тук също казва истината, че в бъчвата е поставил парите си. Тогава какво е станало? Навярно този, който е превозвал бъчвата до дома на Даниил, е погледнал в нея, видял е парите и ги е откраднал.

Търговецът с радост прие тази версия.

Съдията се усмихна и каза:

– Навярно, крадецът не е евреин?

Търговецът повдигна рамене и добави:

– Вероятно не е бил евреин.

– Ако това е така, – продължи съдията, – щом човек, който не е евреин се е докоснал до еврейско вино, то е станало яйин-несе, некошер, т.е. „неподходящо“ за продажба и твоето вино никой няма да купи.

Изведнъж търговецът побледня и се развика:

– Никой друг не се е докосвал до бъчвите ми. Аз откраднах парите.

Равинът каза:

– Няма да ти повярвам, докато не донесеш парите и не се покаеш за кражбата си.

Скоро „изчезналите“ пари бяха върнати на Даниил.

Това беше необикновен ден за него. Всичко наоколо му изглеждаше прекрасно.

Каква бе причината за това му състояние? Какво се бе случило с него?

Жельо се бе покаял и бе решил напълно да следва Господа. Радостта му нямаше край и той бързаше да сподели със всеки промяната, която Бог извърши със него.

След две седмици реши да посети позната, която му дължеше известна сума пари. Тази жена се увличаше от окултизъм, езотеризъм, прераждане и всякаква „мътилка и заблуди“ от този род.

Още не бе пристъпил прага ѝ, когато жената го попита:

– Искаш ли да разбереш какъв си бил в миналия си живот и каква е кармата ти? За сметка на парите, които ти дължа ще ти дам тази ценна и необходима за всеки човек информация.

– Та аз знам това, – засмя се Жельо. – Преди да се родя Свише, бях просто грешник, а преди това – човешки ембрион, а още по-рано – сперматозоид. Имам прекрасна аура – сега съм Божий син и никакви минали грехове не засенчват моята карма.

Езотеричката от изненада изтърва кристалната си топка, която падна на земята и се разби на парчета.

– А сега ми върни парите и се покай за лъжите си, с които омайваш хората. А аз ще се помоля за теб в църквата. Надявам се Бог да се смили над теб.

И двамата бяха ненадминати на времето си. Петър Пресметливият бе изключителен живописец, картините му радваха очите на хората, а Марко Щедрият бе ненадминат ваятел.

Веднъж ги посети специална делегация с молба:

– Моля да изобразите нашият любим Генерал.

Гостите искаха да бъде увековечен героя им на платно и под формата на бюст от мрамор.

Водещият делегацията попита опитните майстори:

– Какъв хонорар смятате, че ще бъде справедлив за вашата работа?

Пресметливият Петър бързо каза:

– Пет хиляди лева, както обикновенно.

А сантименталния Марко плесна с ръце и се разсмя:

– Какво говорите? Какви пари? За мен това ще бъде голяма чест.

Когато портретът и бюстът бяха готови, на Петър дадоха пет хиляди лева, а на Марко благодариха от сърце.

Но историята не свършва до тук.

На сутринта пред дома на Марко спя голям камион натоварен с кожуси, ботуши, обувки, различни деликатеси с месо, плодове, зеленчуци и какво ли още не.

Шофьорът слезе от камиона и обясни на смаяния Марко:

– Това са подаръци от признателните хора за безкористния скулптор.

Тогава бяха гладни и тежки години. Марко взе една част от нещата, а другите ги раздаде на хората от селото. Не напразно го наричаха Щедрият.

Когато Петър узна за случилото се изскърца със зъби и позеленя от яд. Горкият, този път явно сметките му не бяха много удачни…..

Слънцето яко напичаше, но това не пречеше на множество хора облечени в черно, да се движат в дълга върволица след катафалката.

Явно погребваха знатен и уважаван човек.

Към хората се приближи една баба и попита:

– Колко ли пари е оставил?

Вероятно тя знаеше, че човекът, който погребваха е много богат.

– Дойде време да остави всичко, което имаше, – промърмори мъж облечен в черно.

Сякаш ѝ каза: „И милиони да е имал, той ги е оставил. Нищо не може да занесе със себе си в гроба“.

Двама мъже стояха в страни и наблюдаваха как хората бавно пъплеха към гробищата.

Единият от тях Милан Наблюдателят, коментира разговора на бабата с един от опечалените:

– Имал е много, но всичко е до време.

Кочо Правдивия отбеляза:

– Често ми се случва да чуя как някой представя на друг свой познат: „Това е Дичо, той работи при Михайлов, големият бизнесмен“. Нима ценността на човека се определя от мястото на работата или от професията?

– Да, но така се представят само преуспяващи хора или които са започнали да имат явен успех в едно или друго начинание, – отбеляза Милан.

Дядо Добри, който незабелязан се бе приближил до двамата мъже каза:

– Бог не съди за нас по успехите ни. Той ни обича всички еднакво.

– Тогава по какво ще се определи стойността ни? – намръщи чело Кочо.

– Нима не се опредяла от това: Как се обличаме? В какъв дом живеем? Каква кола караме? – попита Милан.

– Нашата ценност се определя от това, че Бог ни е създал, че Той ни обича и Христос е умрял за нас, – каза дядо Добри. – Ако сме приели това, Той ни приема в Своето семейство и ние за винаги ставаме Негови деца.

Баба Дина, която се бе подпряла на тоягата си, веднага подкрепи стареца:

– Не си мислете, че вашата стойност като люде зависи от пари или положението, което заемате в обществото. Ни най-малко. Но запомнете едно, колкото и да се опъвате и да се мислите за много умни, вие сте безкрайно скъпи за Бога. За това по-добре не се дърпайте, като опърничави магарета, от Него.

Милан и Дичо махнаха с ръце. Какво ще слушат тези изветрели старци?!

– Ей го на човека, какви почести, какво уважение само, – посочи Милан към отминалата върволица.

– Да, ама нищо не носи там, – засмя се Дичо. – всичко, което е изкарал, ще го изпапат наследниците му. Каква полза от всичкия му труд?

Утрото бе тихо и спокойно. Очакваше се денят да бъде слънчев. Още в първите зари Митко скочи от кревата и се облече бързо.

Майка му го засече в коридора, когато обуваше обувките си.

– Къде толкова рано? – попита го тя.

– При Валери, – измрънка неохотно Митко.

– Толкова рано!? Хората още не са станали, – извика майка му след него.

Но той не я чу, а хукна като подгонен заек навън.

Валери го чакаше под бялата бреза, както се бяха уговорили. Днес щяха да поскитат из гората и да си поговорят. Цели три години не се бяха виждали.

Имаха какво да споделят. Времето, което бяха разделени им се стори вечност. Тук в това малко градче имаха толкова незабравими мигове.

– Когато бяхме малки, помниш ли, – засмя се Митко, – мама купуваше месо от едно малко магазинче в южната част на града?

– А, онова ли, където продаваше чичо Вадим? – попита Валери.

– Да, там. Знаеш какви бяха времената, – наведе глава Митко, – парите не стигаха, но чичо Вадим само се усмихваше и казваше: „Няма проблем“, а след това изваждаше тетрадката си и записваше в нея дължимата сума.

– Тежки бяха времената, – въздъхна Валери. – И у нас бе така.

– Но мама след като получеше парите, веднага се разплащаше с него, – бързо добави Митко.

– Не само пари „записваме на нечия сметка“, – махна с ръка Валери. – Ние пазим спомените, когато сме били обидени, отхвърлени и наранени.

– Но за разлика от чичо Вадим, рядко сме зачерквали дълговете на нашите „длъжници“, – намръщи се Митко.

– И всичко това, като че ли нарочно запазваме в паметта си, – поклати тъжно глава Валери, – очаквайки удобния момент, за да ги използваме.

– Да, но ние сме призовани да обичаме, както Исус ни обича, – каза Митко. И трябва да прощаваме без да са ни молили за това.

– А как да разберем, че сме простили на този или онзи? – попита Валери.

– Достатъчно е да не складираме списъци с дългове в ума си за тези, които са се отнесли лошо с нас, – обясни Митко.

– Но това е толкова трудно! – възкликна Валери.

– Когато си припомниш, колко много Бог ти е простил, – Митко погледна Валери в очите, – трябва сам да решиш да простиш и да обикнеш този човек, както Исус ни учи. Бог ще ти помогне да отстояваш това решение, разбира се, ако наистина имаш намерение да го направиш.

Двамата още дълго вървяха из гората. Те разговаряха искрено и чистосърдечно. От раздялата им Митко бе придобил нещо, което Валери още нямаше. Предстоеше му да вземе важно решение.