Това в една отвратителна бяла стая. Уж се говори за по-добро отношение към болните, но болниците продължават да бъдат в ужасно антисептично бяло.

Явно в медицинското обслужване не се прилагат изследванията потвърждаваща, кои цветове успокояват. Това е един „безличен“ подход към лечението, архитектурните решения и отношението към болката и паниката на болните.

Сотир и Милена вечеряха с болничната храна. Това бе някакво месо плувнало във воднист кафеникав сос, клисав грах, пръснат върху коравото като камък пюре от картофи и парчета ябълка, които бяха загубили цвета си.

Подобна храна обясняваше разнообразието от бисквити и чипс разхвърляни по леглото.

Милена се беше поизправила. На най-неудобните места от тялото ѝ стърчаха тръбички, а Сотир беше издърпал стола и използваше леглото ѝ за маса.

– Искаш ли нещо да ти донеса? – попита Сотир.

– Не се притеснявай. А ти как се оправи днес? – попита на свой ред Милена.

– Добре, – изломоти Сотир, явно не искаше да споделя за разправиите в работата си.

Той я наблюдаваше и забеляза колко бе отслабнала. Би дал всичко за да се размени с нея, за да не я гледа как се измъчва и гърчи ден след ден.

Милена сякаш прочете мислите му и тихо пророни:

– Съжалявам, – искаше да добави, „че ти причинявам всичко това“, но замълча.

– Какви ги говориш? – Сотир не можеше да се отърси от мисълта, че тя е в това ужасно състояние заради минали негови дела. – Да не би ти да си виновна за всичко това?

– Как ще платиш за операцията? – попита Милена, въпреки че знаеше каква огромна тежест е това за него.

– Не се притеснявай.

– Спестяванията ни са на привършване, – Милена с мъка прикри отчаянието си в гласа.

– Ти мисли само за това как ще оздравееш и ще се оправиш, – нежно каза Сотир.- С финансовия въпрос се заемам аз, не се притеснявай.

Стомахът му се бе свил на топка от безпокойство. До сега през всичките години, докато бяха заедно, той не я бе мамил в нищо, но сега само за няколко минути изрече две лъжи:

– Прическата ти е супер. … А тази ли? Тя изобщо не е по красива от тебе, – каза Сотир, когато двамата разглеждаха едно списание.

– Мили, – Милена му се усмихна по начина, с който сгряваше душата му.

– Да?

– Всичко ще се оправи, – И макара тя да вярваше в това искрено, Сотир не можеше да се отърси от страха, че най-лошото им предстои.

Венко беше изпаднал в лошо положение, но вината си беше негова. Той не забеляза кога Пенко бе преместил фигура и взе топа му. Царицата му бе притисната от двата коня на противника му.

Венко губеше играта, но единствена му утеха бе, че макар това да им беше петата партия, на Пенко му трябваха 15 хода повече, отколкото на предните игри, за да го победи.

Невена, съпругата на Венко, долови отчаянието на съпруга си и реши малко да разсее напрежението натрупало се в стаята.

– Венко, – каза Невена, – неприятно ми е да го кажа, но макар че най-силната фигура в шаха е царицата, самата игра се основава на женомразка представа за борба. Погледни само,  целта е да поддържаш един безсилен цар, като се жертват пешките, без някой да се интересуваш за състоянието им.

– Ако бях цар, – засмя се Венко, – щях да убия царицата, без да ми мигне окото.

– А това ще го задържи ли на власт поне още няколко минути? – подсмихна се малко и Пенко.

Невена представляваше комбинация от категорично мнение, желязна воля, без никакво търпение. От друга страна бе много красива и обичаше Венко от цялото със сърце.

Пенко засили атаката си срещу царя на Венко, като придвижи офицера си много напред. Венко вдигна ръце и се предаде.

– Дори и да те побеждавам, – каза Пенко, – имаш едно предимство пред мен.

Венко го погледна със съмнение.

– Така е приятелю, – наведе глава Пенко, – имаш прекрасна съпруга, а аз съм все още сам.

Той спокойно можеше да го каже на приятеля си, защото Невена току що бе излязла от стаята.

– О, ти си много добър в пленяването на царици, – Венко потупа по рамото Пенко. – Какво чакаш, действай?!

Един пътешественик се заблудил в пустинята Сахара. Дълго се лутал и изразходвал цели си запас от вода.

Започнала да го мъчи жажда. Гърлото му пресъхнало. Едва вървял и за друго нищо не мислел освен за вода.

Изведнъж той видял един предмет и с последни сили се затичал към него очаквал, че там има вода. Но какво било неговото разочарование, когато разбрал, че това е мех пълен със злато.

С отчаяние пътникът се обърнал и си тръгнал с неописуема мъка, без да се взема и една монета от меха. Златото не могло да утоли жаждата му, той се нуждаел от вода.

За да утолиш жаждата на душата си, ти е необходима жива вода – Словото на Бога. То е източник, в който винаги има чиста вода. Това Слово е необходимо за нас и нашата душа не може да живее без Него.

Божието Слово трябва да бъде за нас, както е хляба за гладния или за мореплавателя – компаса. Ние трябва да се храним с Него и да съгласуваме нашите действия, мисли и думи с Него.

Както се храни и укрепва организма с храна, така и душата се подхранва и укрепва с вяра в Божието Слово.
Да се храните с Божието Слово не означава само да погледнете в Библията, да разгледаме някое учение, да прочетем потвърждението на едно или друго мнение. Това означава да го търсим като храна, светлина, указател на пътя, утешение, авторитет, сила, т.е. всичко, от което се нуждае душата.

Силвия и Доротея стояха пред витрината на книжарницата и преглеждаха рекламираните книги на нея.

– Докато книгата лежи по витрините на книжарниците и лавиците на библиотеките, тя е мъртва, – въздъхна Доротея. – Тя оживява само, когато читателет запрелиства страниците ѝ.

– Тогава всички идеи, знания, герои и събития започват да се движат към хората, – допълни Силвия.

– Това движение прилича на енергия без контакт, – започна да философства Доротея. – Между двата полюса няма светлина и топлина. Но ако изведнъж се съединят, пробудените мисли на читателя започват диалог с писателят, с неговото послание и емоционален свят.

– Никой не знае до кога ще бъде това въздействие и колко дълбоко ще бъде то, – добави Силвия.

– Но ако няма взаимодействие между читателя и книгата …….- поде някак плахо Доротея, – това е много тежка присъда за автора.

– Знаеш ли, че някой  сравняват книгата с посланик, други с разузнавач? – засмя се Силвия.

– Като посланик да, но как може да бъде разузнавач? – недоумяваше Доротея.

– Книгата е като птица , прелита през суровите и недостъпни планини, през обширните морета и океани. Те е навсякъде, където има хора. Пътешества без автора си. След като я напише, той няма власт над нея, – поясни Силвия

– За съжаление българската книга вече не птица, която кръжи в страната и извън нея, – усещаше се тъга в гласа на Доротея. – Няма жажда за знания. Всичко е подчинено на личните сметки и интереси, подхранвано от капитала.

– Погледни с какво се е наводнил книжния ни пазар, – посочи с ръка Силвия витрината на книжарницата. – Вносни книги от страниците, на които лъха на барут и кръв, бандитизъм и наркомания, проституция и порнография. Почти тук всичко ухае на пошлост и е загнило.

– Вървиш сред това духовно бунище, – очите на Доротея се напълниха със сълзи, – и нищо друго не ти остава освен да стискаш зъби от безсилие ….

– Погледни навред, крещящи реклами, търговси фирми, банки на всяка крачка, кафенета, заведения,…. – отчаянието взе връх у Силвия, – а тук по-рано кипеше бурен културен живот, хората се тълпяха по книжарниците за някоя хубава книга….. Няма жажда за знания, само зрелища, дори без хляб.

Нещо сме загубили във вървежа си напред и сме го заменили с нещо по-малко достойно …..

Далеч от шума и напрежението двама лекари се бяха събрали над безчувственото тяло на Славов. Бяха свалили мокрите му дрехи и покрили тялот му с одеало.

– Жив е, – каза Спас, един от синовете на Славов, – но раната му е сериозна – и той посочи темето на баща си. – Част от главата му е смазана.

Черепът на Славов бе напукан и оплескан с кръв. През отворите му се виждаше сива маса.

Двамата сина на Славов стояха и гледаха безпомощно тялото на баща си. Единият от тях Станимир, бе по-младо копие на мъжа, който лежеше на масата.

– Аз го извадих от водата, – обади се едър юноша.

Младежът веднага се бе гмурнал след потъналата кола, за да помогне на някого, ако бе възможно. Тогава се бе сблъскал с тялото на Славов, което бе излязло през предното стъкло на катастрофиралата кола и свободно се носеше във водата. Измъкна го бързо на брега и забеляза, че все още диша.

– Много смело си постъпил, – каза Спас, но в очите му се четеше отчаяние.

„Можеше ли изобщо да се направи нещо, за баща ми,- помисли си той, – ясно е че ударът е бил доста силен“.

– Има малка надежда,- обади се доктор Стаматов. – Черепът е кост като всяка друга. Може да зарастне, но всички парчета трябва да се подредят внимателно, в противен случай ще зарасне накриво.

– На близо има манастир, – обади се една жена, която бе дошла да види какво става. – Да го отнесем там, да му прочетат една молитва.

– В манастирът знаят как да търсят помощ от Бога, – каза Стаматов. – И наистина сега се нуждаем от такава помощ, но аз знам само да намествам кости.

– Какво лечение препоръчвате за баща ми? – попита нетърпеливо Станимир.

– Бих извадил парченцата счупена кост от мозъка, – каза Стаматов. – Ще ги почистя, а след това ще се опитам отново да ги наместя.

– А след това баща ми ще се възстанови ли? – Станимир невярващо изгледа лекаря.

– Нямам представа, – каза Стаматов. – Понякога раните на главата засягат способността на човека да ходи или да говори. Мога само да помогна черепът на този човек да зарасне, ако искате чудо идете в манастира и се молете.

– Значи не гаратнирате някакъв успех с лечението си? – попита Спас.

– Само Бог е Всемогъщ. Хората правят каквото могат и се надяват на Божията благодат.

– Добре, – каза Спас, – направете, каквото можете.

– Сложете го на масата, така че да имам по-силна светлина от прозореца, – каза Стаматов. – И ми донесете купа с топло вино.

Лекарят извади от чантата си малки ножички и започна да постригва косата около раната.

В това време в стаята влезе монах, който носеше реликва в гравирана кутия със злато и слонова кост. Когато Стаматов видя какво държеше монаха каза:

– Положи тази свята реликва близо до главата на човека, надявам се светецът да укрепи ръцете ми.

Монахът не бе доволен, от тази намесата на лекаря, но се подчини.

Славов взе чифт финни пинцети. Деликатно хвана едно парче кост и го повдигна внимателно, без да докосва сивата маса отдолу. На парчето имаше непокътната кожа и коса. Славов го постави във купата с топло вино, която му бяха донесли. Направи същото и с още две парчета.

Когато приключи с парчетата, които можеше да извади, той се зае с останалите части, които още бяха прикрепени към черепа. На всяко от тях Стаматов отместваше косата и с ленен плат, натопен във топлото вино, внимателно почистваше участъка, а след това внимателно наместваше коста на първоначалното ѝ място.

Най- накрая лекарят постави трите отделни парчета, които бе пуснал в купата вино и ги намести така, все едно поправяше счупено гърне. След това придърпа скалпа над раната и събра кожата с бързи и точни шевове.

Черепът на Соколов отново бе цял.

– Трябва да спи един ден и една нощ, – каза Стаматов. – Ако се събуди, дайте му от тази отвара. След това трябва да лежи 40 дни и нощи.

Погледна към една от жените и помоли да превържат глават му и да го наглежда от време на време.

Колкото и странно да е, въпреки че отне много време, Соколов се въстанови и за радост на семейството си, отново се върна към предишната си работа.