Стамен много обичаше дядо си. Често се навърташе край него и му задаваше многобройните си въпроси, заради които другите често го отбягваха. Но старецът добродушно изслушваше внука си и винаги успяваше да намери правдив отговор на този малък любопитко.

Днес Стамен бе наблюдавал няколко гейма на волейболен турнир. Той забеляза щастливите лица на победителите, но искрено съчувстваше на победените.

Видя дядо си и веднага изтича при него. Пороят от въпроси не закъсня и заваля с пълна сила.

– Дядо, защо някой тимовете успяват, а други не?

– По пътя към върха на испанските Пиренеи живее красив, но неуловим планински козел. Възрастни планински кози често ловуват там, но без особен успех, – започна обясненията си старецът от далече.

– И защо не успяват? – веднага попита малкият любопитко.

– Старият козел си има другар. Млад козел с добро зрение, отличен слух и достатъчно необходимо обоняние, който го следва навсякъде. Ако ги налетят врагове, младият веднага предупреждава стария и то много по-рано.

– Чудесно е тогава да бъдеш с някого, който може да ти помага, – възкликна Стамен.

– Ето още нещо интересно, – дядото реши да заинтригува още повече внука си. – Носорогът е едро животно. То развива невероятна скорост. И въпреки че има лошо зрение е безстрашен спрямо враговете си.

– Той също ли има другар, който му помага, та е толкова смел? – веднага попита Стамен.

– Да, така е, – потвърди дядото. – Браво, този път сам се досети.

– И кой му помага? – започна да подскача Стамен около дядо си.

– Кожата на носорога е пълна с буболечки, които са деликатес за една малка птица, която се движи по гърба му.

– И? – нетърпеливо попита Стамен.

– Птицата има силно зрение и когато усети опасност, бие тревога, с която предупреждават носорога.

– Еха! Това просто е невероятно! – извика възторжено Стамен.

– Ако искаш да живееш пълноценен живот, – дядото погали внука си по главата, – трябва да обединиш усилията си с някой друг.

– Ясно, човек не трябва да ходи сам! – Стамен си бе вече направил извода.

– Талантът печели отделни игри, но работата в екип съчетана с интелект побеждава в първенства и шампионати, – подчерта старецът.

Тази пролет се случи доста дъждовна, но хубавото е, че имаше и слънчеви дни, които се преплитаха  с плача на огромните сиви облаци. В промеждутъците, когато времето беше  хубаво, хората бързаха да засеят, защото в калта нищо не може да се прави.

Днес беше относително топло. На запад се надигаха отново сиви валма, които предвещаваха пак дъждове.

С надежда, че могат да излязат и да си поприказват навън Крум, Дельо и Теньо тръгнаха към градската градина. Тримата приятели бяха неразделни в училище, след учебните занятия, …. Обичаха да спорят и да уточняват нещата. Търсеха истината.

– Има разлика между идеала и откровението отгоре, – заяви Крум.

– Каква? – попита Теньо.

– Идеалът не вдъхновява, но откровението насърчава и възпламенява, – отговори кратко Крум.

– Да, вярно е, – съгласи се Дельо. – Тези, които се отдават във властта на идеалите, рядко правят нещо.

– Човек може да измисли бог като нещо удобно за себе си, – допълни Крум, – за да оправдае съзнателното пренебрегване на своите задължения.
– Виж, – отбеляза Теньо, – Йона убеждаваше себе си, че щом Бог е справедлив и милостив, всичко си струва.

– Мога да имам правилна представа за Господа, – отсече Дельо, – но точно поради тази причина мога да започна, да се отклонявам от отговорностите си.

– Да, но ако на човек му е дадено откровение свише, – размаха ръце Крум, – неговият живот не може да не приеме правилната посока, защото с откровението  идва и моралния стимул.

– Идеалите могат да те приспят и да те доведат до гибел, – подчерта Теньо.

– Ясно, – разтърка ръцете си Дельо, – нужно е, човек да достигне и до това, до което ръцете му не могат да се доберат. Иначе за какво са тогава небесата?

– „Без откровение от горе …“  – вдигна пръст нагоре Крум. – Точно, когато губим Бога от погледа си, ние ставаме
безразсъдни, невъздържани, преставаме да се молим. Вече не виждаме Господа в дребните неща и започваме да действаме по своя собствена инициатива.

– Ако ние вярваме, че дължим всичко на себе си и правим всичко каквото считаме за необходимо, без да очакваме Божията помощ, – изтъкна Дельо, – ние ще се търкаляме по наклона към пропастта, изгубили откровението.

– Трябва да се замислим сериозно, – каза Крум. – На какъв дух сме сега? На Този ли, Който изхожда от Божието откровение? Очакваме ли от Бога да направи повече, от колкото е свършил до сега? Има ли някаква жизненост и свежест в нашия духовен поглед?

Въпроси, които очакваха своя отговор.  Момчетата мълчаливо се разделиха, вглъбени в дълбок размисъл.

Представители на различни професии имат свои особености. Какво ли не прави човек, за да има успех и късметът му да не изневерява.

Но най-суеверни сред професионалистите, се оказват може би космонавти! Това е една от новите професии, но рисковете и опасностите при нея са много големи.

Да, космонавтите са смели, мъжествени, волеви, интелигентни, трудолюбиви, … но все пак са и обикновени хора. И нищо човешко не им е чуждо.

На 25 март 1961 г. предстоеше стартирането на петият космически спътник с куче и манекен на борда.

Преди полета на първият космонавт оставаше малко повече от полови месец. Но за това знаеха малцина, напрегнати изпълнени с ентусиазъм и с не малка доза страх от предстоящия експеримент.

Юри Гагарин заедно с останалите кандидати от първия отряд, бяха дошли на космодрома, за да присъстват при пускането на спътника.

Това беше петият космически спътник, но той беше съпровождан с много надежди, трепет и безпокойство, както и всеки от предишните четири. Всичко се концентрираше върху нови задачи, въпроси и цели.

Гагарин погледна кучето, на което му предстоеше да полети и попита:

– Как се казва?

– Късмет, – беше отговора.

– Е, късметът няма да ни обърка плановете! – Засмя се Гагарин. – Нека да го наречем Звезда!

Така четирикракият пътник на петия космически спътник, излетя с това символично име.

А колкото до късмета, за космонавтите никога не е бил излишен ….

Къщата на Тодор Давчев се намираше точно срещу черквата. Той много обичаше да излиза отпред и да наблюдава минаващите оттам. Имаше си спестени пари за черни дни, че и повече, затова не се страхуваше от настъпващите промени в икономиката.

Веднъж при него дойде Дечо. Наричаха го приятел на бедните, защото не минаваше ден да не помогне на някой от тях със нещо.

– Бай Тодоре, – каза Дечо, – ще дадеш ли нещо за моите приятели?

– За днес нищо, – троснато му отвърна Давчев.

– Трябва да помогна на една бедна жена, която днес роди, но няма дори с какво да увие новороденото, – започна да обяснява Дечо.

– Нямам, – скъпернически скръцна със зъби Тодор.

– Навярно тогава ще се смилите над едно младо красиво момиче, което е останало без работа и няма пари за хляб, – продължи да настоява Дечо.

Когато просителят видя киселата физиономия и намръщеното лице на Тодор, добави:

– Така ще го спасите от лошия път, който е решило да поеме.

– Точно за такава, ли? – изви тялото си на една страна Давчев и се изплю на земята.

– А какво ще дадете за работник, който сам се изхранва, но за беда днес е паднал от скелето, счупил си е крака и е останал без надница? – попита умолително Дечо.

– Нищо, казах ти, че нямам, – категорично отсече Тодор.

– Хайде, господин Давчев, – подкани го смирено Дечо, – отворете щедро кесията си и бъдете сигурен, че като никога до сега ви се отдава случай, да извършите едно добро дело.

– Не разбра ли, че за такива нямам, – Тодор се постара да не изкрещи, все пак се намира пред собствения си дом.

– Вие сте милостив човек и няма да оставите тези окаяници без помощ, – опита още един път Дечо.

– Остави ме на мира, – кресна му Тодор. – Когато искам да дам, не карам никой да ме моли ….

При тези думи Давчев обърна гръб на Дечо и се упъти към вратата на дома си. Но тъй като Дечо не преставаше да го моли за още някой, той се обърна и му зашлеви една плесница.

Дечо се засмя и в отговор каза:

– Това беше за мен, а за нуждаещите се?!

Разтреперан от яд Тодор Давчев влезе в дома си и тръшна вратата зад гърба си.

Това може да се случи и в най-добрите семейства.

Преди много време Добрина водеше война и колкото и да е странно, тя се сражаваше със собствения си мъж. Постоянно бе недоволна от него и роптаеше против решенията му.

Един ден не издържа и се обърна към Бога:

– Господи, така повече не може. Мъжът ми трябва да се промени.

Тя плачеше и се оплакваше.

Но Бог ѝ каза:

– Не той, а ти трябва да се промениш.

– Боже, сериозно ли говориш, но аз съм просто ангел в нашите взаимоотношения.

Това не беше съвсем така.

Тя започна да става рано в пет часа сутринта. Четеше Библията и се молеше, като казваше:

– Господи, не виждам отговор на въпроса си. Какво да правя?

– Ако ти си приближиш към Мен, ще получиш дългоочакваният отговор.

И тя започна още по-ревностно да търси Бога.

Една сутрин Добрина усети, че всъщност се съревновава с мъжа си. До сега изобщо не бе разбирала, че постъпва по този начин.

Така Бог постепенно ѝ откри греха, който се криеше в това съперничество и страха, който живееше в нея.

Тя се покая и Бог я освободи. Измени сърцето ѝ.

Когато тя се приближи към Него, Той отговори на въпросите ѝ, въоръжи я със силата си и я освободи.