Валя бе възмутена:

– Как мога да се радвам в изпитания и трудности и отгоре на всичко да ги смятам за подарък?

– Колкото и странно да ти звучи, когато от всички страни ни нападнат изпитания, това е дар, – усмихна се Елена.

Валя въздъхна:

– Вчера звъня на най-добрата си приятелка Катя. Със сълзи на очите и разказах за бедите, които са ме притиснали от всички страни, а тя: „Какъв чудесен подарък! Хайде да го отпразнуваме! Скъпа, ти си под атака!“

– И ти какво направи? – попита я Елена.

– Най-доброто, – самоуверено отговори Валя, – Казах ѝ бързо чао и позвъних на друга приятелка, която искрено ми съчувстваше. Разбра, че съм имала тежък ден и ми обеща да се помоли за мен, така че утрешния ден да бъде по-добър.

– Ето, това се казва сблъсък между човешките възгледи и възприятията на Небесата, – възкликна Елена.

Валя се намръщи, а Елена продължи:

– Бог тържествува, когато всичко изглежда безнадеждно. Той не е съгласен да се избягват такива ситуации. Само, когато сме под натиск, нашия живот на вяра се разкрива напълно и показва истинската си същност.

– Едва ли ще ми хареса това, което видя, – Валя направи кисела гримаса.

– Тежестта на жизнените обстоятелства, силно ни притискат, – поклати глава Елена. – И ние се виждаме в неблагоприятна светлина. С други думи реакцията ни не може да се нарече търпение.

– Не мисля, че Бог е дал изпитания, момчетата да излизат победители, а момичетата да плачат, – Валя гръмко изяви недоволството си.

– Силата на изпитанието води до това, невидимото да стане видимо, – говореше уверено Елена. – Бог иска да цъфтим винаги, независимо дали сме под натиск или свободно се движим.

– Е, да, – уклончиво се съгласи Валя. – Животът не е посещение при масажист, където ти определяш силата на натиска върху тялото си, която би ти доставил удоволствие.

– Когато дойдат изпитания, никой не ни пита какви да бъдат – леки средни или тежки, – допълни Елена. – Благодарение на изпитанията, които Бог допуска в живота ни, ние ще цъфтим или ще увехнем.

Валя само размаха ръце. Тя разбираше същността на нещата, но не искаше да преминава през изпитни.

Когато дойдат разни изпитни, нека не се опитваме да ги избегнем. Те трябва да извършат своята работа, за да станем зрели, тренирани и в нищо да не изпитваме недостиг.

Ако не отпуснем ръце в трудно време, нашата вяра ще порасте и ще достигне пълния си разцвет.

Никола се чувстваше неразбран, а често и невидим. Той бе от тези хора, които живееха с надежда, че все някой ще забележи усилията им или поне ще ги разберат.

В социалните мрежи Никола виждаше снимки с усмихнати лица, а за себе си казваше огорчен:

– Чувствам се сам. Всички останали се познават и разбират, а аз оставам настрани сякаш съм невидим.

Когато Красимир го чу, веднага реагира:

– Бог, които е създал не само всичко около нас, но и галактиките, знае всеки детайл от живота ти.

– Моите тревоги, скритите ми страхове, всяка неизказана надежда, …..? – Гласът на Никола звучеше отчаяно без капка доверие.

– Той никого не игнорира, – продължи убедено Красимир. – Не е пропуснал нито една твоя сълза. Винаги ще те разбере.

– Искам да бъда щастлив, – с наведена глава сподели Никола.

– Какво определя щастието ти? – свъси вежди Красимир. – Възхищението на останалите към теб? Но то е плитко и нетрайно. А това Бог да те познава е много по-различно.

– Каква е разликата? – повдигна рамене безразлично Никола.

– С Него можеш да бъдеш честен и такъв, какъвто си, – наблегна Красимир. – Радостта ти не зависи от това, с какво ще Го впечатлиш.

Никола го гледаше недоверчиво, а Красимир продължи:

– Той знае всяка твоя нужда, още преди да я изкажеш. Няма да те прекъсне, когато разговаряш с Него. Не е нужно да се бориш за вниманието Му.

– Дори, когато имам тревожни мисли, съмнение и пълно объркване? – попита Никола.

– Той слуша с търпение. Не губи интерес към теб, независимо от обстоятелствата.

Никола само клатеше глава.

– Слушай, Божието внимание не е случайно, – Красимир дръпна Никола за ръката. Той е отворил очи и уши за теб. Ти си в Неговото присъствие.

– Какво от това? – тъжно се усмихна Никола.

Красимир размаха ръце:

– Това означава, че никога не си изолиран, не и в най-трудния ти ден. Когато си разочарован, чувстваш се пренебрегнат и смяташ, че погрешно са те разбрали, Бог те разбира напълно.

Никола бе апатичен и мълчеше.

Красимир го гледаше натъжен:

– Вместо да гониш изява в света, търси интимност с Бога, който те вижда. Не се стреми да бъдеш интересен, ти си ценен. Трябва да си напълно щастлив, защото Творецът на всичко видимо и невидимо те познава и чува, – настойчиво говореше Красимир.

Тежка въздишка се изтръгна от гърдите на Никола, но въпреки всичко големият камък се бе отместил от сърцето му.

Валентин бе пастор. Той посети Индия по време на фестивала на реколтата.

Тогава една възрастна вдовица бе донесла голям дар от ориз. Той бил много повече, отколкото можела да си позволи.

Валентин бе разбрал от другите ръководители на църкви, че тя е обедняла.

– Защо толкова много си дарила? С какво ще се изхранваш? – попита я той.

– Синът ми беше болен и обещах голям дар на Бога, ако оздравее, – каза жената.

– И той оздравя? – Валентин я погледна изпитателно.

– Не, – поклати глава жената, – той почина миналата седмица, но знам, че е при Бога и за това съм много благодарна.

Хората понякога казват:

– Бог е бил добър към мен напоследък, – особено, когато нещата вървят добре.

Но всъщност Бог е добър към нас през цялото време.

Той е също толкова верен, любящ и добър, когато сме болни, колкото и когато сме здрави. Милостив и щедър, когато се борим да свързваме двата края, колкото и когато имаме излишни пари в банката.

Божията доброта не се вижда в нашия комфорт или материално изобилие, а в изключителната благодат, която Той щедро ни дарява ден след ден.

Ако вашата хвала се определя от обстоятелства, фокусът ви е на грешното място, но ако е спрямо Божията последователност, винаги ще имате причина да Го хвалите.

Петьо стоеше в подножието на тъмно стълбище.

– Знам,че Бог е с мен, но все още се страхувам, – призна си той.

Майка му, която бе до него му каза:

– Ами ако татко те срещне на върха на стълбището, докато аз остана тук, долу?

Лицето на Петьо светна.

Щом чу стъпките на баща си отгоре, той хукна през тъмнината в чакащата прегръдка на баща си.

Забележете тъмнината не изчезна. Стълбите не станаха по-лесни за изкачване. Обстоятелствата не се измениха, но Петьо се промени.

Ето я и прогресията:

Първо идва страхът – тъмното стълбище.

След това идва утехата – знанието, че някой е с нас.

Накрая идва смелостта – бягането през тъмнината.

Както Петьо имаше утеха в двата края на своето пътуване, така ние имаме Отец, който ни обгражда със Своята утеха и присъствие. Светият Дух ни утешава долу, докато Исус ни очаква горе.

Тази Негова прегръдка ни дава смелост да преминем през каквато и да е тъмнина, с която се сблъскваме.

Всеки път, когато Бог ни утешава, Той не просто успокоява страховете ни, а изгражда смелостта ни за следващото предизвикателство.

Чрез Божията утеха можем да развием смелост, която не отрича наличието на страх, а побеждава властта му над нас.

Семейство Петрови се премести на ново място. Имаха дом, но той се нуждаеше от ремонт.

Когато премахнаха гипсокартона се появи сериозен проблем.

Навсякъде имаше грамадни черни буболечки. Те нямаха край.

Петрови бяха предупредени за подобна опасност и се бяха снабдили с препарат за унищожаването им, но бе третирана само повърхността.

Истинските щети бяха скрити и те бяха много по-големи. Започваха в основата на конструкцията и бяха увредили ядрото на къщата.

– Сега всичко трябва да премахнем и да започнем отначало, – въздъхна Камен главата на семейството.

– Това вероятно ще бъде много скъпо и ще отнеме много време, – скръсти ръце пред гърдите си Мая, бъдещата домакиня на този дом. – А до тогава къде ще син

сестра

живеем? Наближава и по-хладно време.

– Е, това не бяхме очаквали, – тъжно констатира Иван, по-малкият син в семейството.

– Случило се е, – махна с ръка Ема, сестрата на Иван и Емил, – защото проблема се е криел в основите.

Това затруднение наведе семейството към нови размишления.

– Същото опустошение може да се случи и в духовния ни живот, – поде Камен. – Повечето тийнейджъри, които израстват, посещавайки църква редовно, но я напускат след гимназията и не се връщат повече.

– Християнството не е било тяхната вяра, а тази на родителите им, приятелите или уважаван от тях човек, – отбеляза Мая. – В основата си вярата им е слаба, както и нашия дом заразен от буболечки.

– Може да са имали добро начало, – допълни Камен, – но ако не е здраво, установената вяра става податлива на външни влияния.

– Не само тийнейджърите са изложени на риск, – повдигна вежди предизвикателно Иван.

– Това ми напомня за колосянската църква, – намеси се и Ема. – Те са били някога „врагове“ в „умовете“ си и „отчуждени от Бога“. Исус е променил всичко това, правейки ги безупречни и свободни. Имаха добро начало, но тази свобода зависела от това да бъдат здраво вкоренени във вярата си, докато продължават напред.

– Необходим е силен завършек, – поклати глава като старец Емил. – Човекът, който се стреми да завърши добре, притежава достатъчно твърда вяра, за да може да продължи напред в живота, непоколебим.

Камен заключи:

– Този вид непоколебимост изглежда като да вярваш в Бог за живота си, когато обстоятелства не се развива във твоя полза. Нищо не върви по план, но въпреки това твоята надежда в Неговата вярност към теб остава. Ако връхлети ураган в живота ти, ти не изпадаш в депресивно вцепенение от несигурността, а оставаш изпълнен с надежда, знаейки, че Бог е верен.