Наблизо се намираше малък парк, където Ники разхождаше всеки ден едно малко момче, за което се грижеше.

Любимото място на детето бе детска площадка, където се намираше малка врата. Тя бе достатъчно голяма за да мине момчето, но много ниска бе Ники.

За целта Ники падаше на колене, за да се промъкне през малкия отвор, защото детето го примамваше да го догони.

Малката порта на детската площадка напомни на Ники за нагледния урок на Исус.

– Ако не станете като децата, няма да влезете в Небесното царство.

Да си дете, не означава, да си пренебрегнат и отхвърлен.

Исус използва това описание, за да подчертае човешката ни склонност да бъдем забелязани и да търсим власт и влияние.

Разбира се, Исус не е искал от учениците Си да станат отново деца, а по-скоро е посочвал чертите, които характеризират онези, които му служат.

Най-големият белег е смирението. Човекът, който служи на другите.

Малката градинска вратичка е напомняне, че смирението не ни идва естествено.

Вярващите в Исус трябва да бъдат такива.

Нужно да следваме нашия Спасител, който е пример за този начин на живот, Който смири Себе Си и „ прие образа на слуга“.

Година след година Георги наблюдаваше как смъртта поглъщаше приятелите му.

Скръбта не го удари изведнъж. Тя се промъкна бавно чрез вина, мълчание и лъжата, че истинските мъже продължават.

Започна да пие повече, но работеше усърдно.

– Всичко е наред, – казваше си той, – аз все още осигурявам семейството си.

Но истината бе, че всичко се разпадаше.

Най-накрая Георги загуби всичко. Образа, работата, илюзията си за сила.

Тогава се случи нещо изненадващо. Той спря да се крие и се обърна към Бога.

Намери хора, които не искаха непременно да бъде силен, а му дадоха възможност да бъде истински.

И там в дълбоката яма, в която бе попаднал, Георги осъзна:

– Аз сън Божи син. Не че съм го заслужил, нито това, че съм се справил добре с мъката си, а защото Бог е близо до съкрушените, които са се доверили на Исус.

Дори в болката, сълзите, дните, в които не можете да станете от леглото … Не сте изоставени. Не сте дисквалифицирани. Вие все още сте Негово дете.

Петър Незнайков бе обхванал главата си с ръце и се питаше:

– Вече не съм директор в завода. Тогава кой съм?

През годините той бавно се изкачваше по служебната стълба, докато стигна върха. Стана директор на доста известен завод.

Тази година Петър се пенсионира и се озова в плашеща празнота. Той остана без титла, власт, признание и вече не знаеше кой е.

Докато гонеше по-голяма служба Петър се разведе два пъти. Децата му се бяха дистанцирали дотолкова, че някои дори бяха променили фамилните си имена, за да го заличат от живота си.

Забелязали ли сте как понякога се представят хората?

– Аз съм лекар, … домакиня, …. предприемач, …. бизнесмен ….

Често се определяме чрез ролите, взаимоотношенията или постиженията си.

Но какво се случва, когато тези неща се променят или изчезнат?

Подобно на Петър, много от нас стигат до момент, в който се питаме:

– Кой съм аз всъщност?

И ако нямаме твърд отговор, градим живота си върху подвижен пясък.

Истинската ни идентичност не е нещо, което трябва да заслужим, да изпълним или да защитим. Тя ни е била дадена от самото начало. Ние сме създадени по Божи образ, с определена цел.

Когато забравим това, се отклоняваме. Започваме да се придържаме към крехки етикети като длъжности, постижения, външен вид, аплодисменти, но всичко това избледнява.

Работата ни не е това, което сме. Нашият статус не е това, което сме. Дори нашите неуспехи не изявяват това, което сме.

Ние сме отражение на Създателя. Носим Неговия образ. Това е истинската ни идентичност.

Когато не сме вкоренена в Бог, ние преследвате грешни приоритети и живеете под потенциала си, но ако се приведем в съответствие с това, което Той казва, че сме, започвате да ходите в сила, мир и цел.

Петър е загубил представата кой е, когато е останал без ролята. Но Бог никога не го е губил от поглед.

Така бди и над нас.

Исус не е дошъл само да ни прости греховете, Той е дошъл да възстанови нашата идентичност и да ни води в пълнотата на живота, за който сме били създадени.

Бончо с искрящи очи и сърце изпълнено с радост заяви:

– Бог е добър. Той е навсякъде и знае всичко. Създал ни е по Свой образ и подобие.

– Но ни е дал да изберем как да живеем, – добави баща му.

– Лошото е, – намръщи се Бончо, – че ние избираме своя път пред Неговия.

Бащата се усмихна:

– Той ни обича повече, отколкото някога бихме могли да осъзнаем. Без значение кой си и какво си направил, Бог те обича с цялата необятност и величие на това, което е.

– Трудно е за възприемане, – призна си Бончо.

– Представи си океан пълен с мастило, а небето цяло от хартия, – замечтано каза бащата. – Ако всеки човек реши да вземе писалка и напише за Божията любов, океана ще се пресуши, а цялото небе нямаше да може да побере всички думи за това колко много Бог ни обича.

– Това звучи доста впечатляващо, – възкликна Бончо.

– По такъв начин може да се опише, колко голяма, по-точно безкрайна, е Божията любов.

– Хората, които ни обичат, – въздъхна Бончо, – понякога ни разочароват.

– Но Божията любов е съвършена, – вдигна нагоре ръка бащата. – Бог никога няма да ни разочарова, нито ще спре да ни обича. Той ни разбира и бди над нас.

– Господ ме обича такъв, какъвто съм? – попита смутено Бончо.

– Той е доказал любовта си към нас, защото позволи на Сина си да поеме наказанието, което ни се полагаше и ни дава вечен живот, ако повярваме в Неговата жертва.

– Добре, да кажем, че повярвам, а после? – повдигне рамене Бончо.

Бащата потупа сина си по рамото и каза:

– Да познаеш и разбереш повече от Бога и Неговия характер е приключението на живота ти.

Цветан бе излязъл с Драгой на разходка.

– Бог е създал човека по Свой образ и подобие, – ентусиазирано говореше Цветан.

– Това означава, че всеки, независимо от неговия статус, възгледи или житейски опит, има стойност, която е невъзможно да се загуби, – поясни разбирането си Драгой.

– Човечеството като добродетел е способността да виждаш другия човек не като проблем или като функция, а като носител на Божия образ, – отбеляза Цветан.

Драгой продължи със разсъжденията си:

– В този свят сме оценявани в зависимост от нашите постижения, ефективност или популярност, но ние трябва да се отнасяме към другите не като към средство, а като цел.

– Това означава не просто да защитаваш живота, – Цветан размаха неспокойно ръце, – а да го почиташ с думите, възгледите и начина, по който се отнасяме към него.

– В крайна сметка човечеството не е слабост, – поклати глава Драгой. – Става въпрос за силата да признаеш стойността на всеки човек, дори на тези, които не могат да ни дадат нищо в замяна.

– Много ми е трудно да виждам стойността в хората, с които трудно се справям, – призна Цветан.

– Човешкият живот е ценен и това се отнася за всички хора, без изключение, – подчерта Драгой.

– Как ми се иска, когато някой мисли или говори за мен, да има повече светлина и доброта в живота му. Не е нужно да ми благодари гласно, важното е да я има в сърцето си.

– Трябва да виждаме Божия образ във всеки човек, – обобщи Драгой. – Нека живеем така, че тези край нас да не се чувстват отхвърлени и незабелязани.