През нощта Наталия дълго се въртя в кревата си. Тя се срамуваше от това, което бе направила през деня.

„Как можах да скрия най-важната част от живота си тази, която основно заема моето време, но с която се гордея повече от всичко – моите деца“.

През деня Наталия присъстваше на важна конференция, в която участваха жени от нейната професия. На събирането имаше жени от цял свят.

Всички обядваха заедно. На този обяд, всяка жена трябваше да стане и да се представи  със своите професионални постижения и успехи.

– Аз сън координатор на модни ревюта ….

– Аз снимам дрехите на най-големите компании ……

– Аз съм консултант в корпорация …

– Аз съм ръководещ сътрудник при ….

Докато слушаше жените Наталия се чувстваше много неуверена.

„Какво да им кажа, когато дойде моя ред? Как да се представя?“

Тя прехвърляше в главата си различни възможности и варианти.

„Не е нужно да казвам, че идвам от район, където хората се занимават със селско стопанство. Не мога да им кажа, че най-добрите ми възможности включват: сменяне на памперси, поддържане на градинката ни, миене на съдове. Трябва ли да им кажа за съпруга си, че няма по-силен човек, на когото мога да се опра като него? За това, че се гордея с него, че той се труди усилено за семейството си и същевременно подкрепя всяко мое начинание? Да им разкажа ли за вярата си, за Бог, Който не само обичам, но и Му служа? Сигурно ще ме вземат за глупачка. Не, няма да им кажа за децата си, които толкова обичам. Ще ме сметнат за обикновена майка“.

Когато дойде нейния ред, тя се изправи, приведе се напред и каза:

– Аз съм Наталия от компанията ….Аз не съм просто майка ….

Във всичко останало се постара да не се покаже прекалено “ добра домакиня“ или „държаща на семейството си“.

Едва сега тя разбираше, колко ужасно бе нейното изказване. Това, което тя каза нямаше нищо общо със истинското ѝ настояще.

Но как можеше да не наговори всички тези „надути фрази“? Всички останали ѝ изглеждаха много опитни, талантливи, влиятелни,… положение, което тя никога нямаше да достигне.

В своето изказване, Наталия се бе опитала да им докаже, че тя не е „просто майка“.

Толкова пъти бе слушала фразата: „Най-благородното призвание за една жена в света е да бъде майка“. Ние много често се хвалим с нашите майки, но не бързаме да ставаме такива и понякога с неодобрение се отнасяме към тези, които са пожелали да се посветят на семейния живот.

Защо обществото има негативно отношение към жените, които са „просто майки“? Защо професионалните постижения на една жена се смятат за фантастични и невероятни, а нашите успехи в семейството се принизяват?

Да бъдеш „просто майка“ е чест. Такава жена трябва да се чувства успешна, та тя е избрала една толкова трудна област, където да разгърне талантите си – семейството.

В тази нощ Наталия реши за себе си:

– Ще бъда жена, която ще се гордее с работата си на майка и домакиня. И следващия път, когато трябва да се представя, ще стана и ще кажа: „Казвам се Наталия. Аз съм просто майка……..“

Млади хора от Медина, Саудитска Арабия, решиха да сключат брак. Те не се бяха виждали изобщо. Не се учудвайте на това, така правят в някои страни на Близкия изток.

Така Джамал и Тахира се срещнаха за първи път на сватбата си. Младоженецът и невястата дадоха брачни обети и се веселиха с гостите.

Накрая дойде фотографът Алим, за да запечата събитието с фотоапарата си. Всички много се развълнуваха от предстоящото действие, особено много Тахира, която се обезпокои и разтревожи.

Алим помоли невестата:

– Моля ви снемете си воала, искам да запечатам щастливото лице на съпруга ви, когато ви види за първи път.

Тахира тръпнеща в очакване, бавно свали прикриващия лицето, до този момент, непрозрачен плат.

Усмихна се пред фотоапарата, но …… съпругът ѝ се отдръпна. Горкият, той не можа да скрие отвращението си.
Когато Тахира вида реакцията му, закри с ръце лицето си и заплака.

– Защо не се е възползвала от козметик преди сватбата си? – изказа недоволството си възрастна жена.

Гостите бяха смутени и всеки се опитваше по някакъв начин да осуети назряващия скандал.

Едни се устремиха към Тахира да я успокояват:

– Не се притеснявай, мила. Той трябва да разбере, че истинската красота се крие в характера на човека, а не в неговото лице.

В другия край на залата група мъже уговаряха гневният и сърдит младоженец:

– Млади човече, нима вие се интересувате само от външността и игнорирате духовните ценности и морала?

Но Джамал не се поддаваше на никакви уговорки и увещания:

– Не съм си представял, че тя изглежда така.

Обиден и засегнат от положението, в което се намираше, младоженецът се обърна към невястата си и грубо ѝ каза:

– Извинявам се, но с вас искам да се разведа.

Тахира рухна на пода и се обля в сълзи.

– Нека Всевишният и изпрати по-добър съпруг, който ще я оцени по достойнство, – пожела ѝ някой съчувствено.

– Той не е мъж, който е готов да изпълни обещанията си, – гърмеше едър мъж, който се чудеше как да успокои Тахира.

– Никой не го е карал да се жени за нея, – коментираше друг случилото се. – Той трябваше да настоява за среща с нея, а не да чака до сватбата.

– Нека да бъде винаги неудачник и да не се ожени повече, – прокле го една от жените, която искрено съчувстваше на Тахира.

Сватбената нощ на невястата бе потопена в поток от сълзи.

Ужасно земетресение разтърси земята. То разруши италианския град Пескара дел Тронто. Той се намира на 150 километра от Рим.

Спасители и пожарникари се бореха ден и нощ, за да извадят хората, погребани живи под развалините.
Там под руините откриха четиригодишно момиченце, която по чудо бе оцеляло.

Когато успяха да извадят детето напълно, те замряха.

– Ето защо е останало живо, – каза потресен от гледката един от мъжете.

– Какво геройство, – промълви друг до него, – сестра му го е защитила с тялото си.

– О, това е Джулия, тя много обичаше малката си сестра. Навярно, когато къщата е започнала да пука и стените да се срутват, тя е прегърнала малката и я е прикрила с тялото си, – предположи един от спасителите, който познаваше цялото им семейство.

– Да, тя е поела цялата тежест на удара, – с насълзени очи каза една жена. – Вижте, малката се е изплашила много, но поне е останала жива.

Постъпката на Джулия бе поразила всички, узнали случилото се.

Погребаха я като героиня с много цветя, сладки и писма.

Един от мъжете, който бе помагал при изваждането на двете сестри бе написал на вече мъртвата Джулия:

„Здравей, Джулия!

Помагах да те извадят от развалините. Прости ни, че дойдохме толкова късно, ти вече не дишаше. Бих искал да знаеш, че направихме всичко възможно да те спасим.

Сега, когато се върна в къщи ще знам, че от небето ни гледа ангел. През нощта ти ще бъдеш за нас като сияеща звезда на там горе.

Сбогом, Джулия. Съжалявам, че не можахме да се срещнем. Обичаме те“.

Симона Ненова преподаваше в началното училище, в един малък град. Трудно е да се работи с малки деца и тя осъзнаваше каква голяма отговорност носи на плещите си.

Един ден тя даде на своите ученици следната задача:

– Завършете изречението: „Искам моя учител да знае, че …..“

Резултатът бе изненадващ.

Наталия бе написала: „Искам моя учител да знае, колко много ми липсва баща ми. Той ни е напуснал, когато съм била на 3 години. Сега с мама сме сами“.

Иван бе зацапал тетрадката си със сълзи, които бяха размили написаното тук там, но въпреки това се четеше: „Искам моя учител да знае, че на мама ѝ стана лошо и я откараха в болницата миналата нощ“.

Милена дълго дъвка писалката, с която ѝ бе услужила Ваня, преди да напише следното: „Искам моя учител да знае, че в къщи няма дори молив, с който да си напиша домашните си“.

Манол в последно време седеше все замислен на чина, загуби се веселият му смях, нещо бе съкрушило сърцето му. Ненова не знаеше какво е това но от листа, който ѝ бе дал прочете: „Искам моя учител да знае, че на мама ѝ откриха рак тази седмица, казаха, че не ѝ остава много. Когато тя си отиде, ще се връщам у дома, но няма да има кой да ме срещне, да ме прегърне, да ме успокои и да ме утеши“.

Непокорния Васил бе изписал своите криви букви доста нервно. Те се подпираха едни други, а коя е главната и къде е точката, трудно можеше да се разбере. На листа той бе изразил своето негодувание: „Искам моя учител да знае, че не ми харесва, когато ми прави забележка, че другите ученици старателно се занимават с поставените им задачи, а аз седя и бездействам. Трябва да започне да ме учи. Колко жалко, че дори не ме забелязва“.

Роза постоянно е сама в къщи. Баща ѝ е починал, когато е била много малка. Майка ѝ ходи на няколко места на работа и двете почти не се засичат у дома. Тя с тъга бе написала: „Искам моя учител да знае, че няма кой да подпише бележника ми, тъй като рядко виждам майка си, а когато се видим няма време да я накарам да направи това“.

Мирон бе много бавен, Ненова постоянно трябваше да го изчаква, но другите деца през това време неспокойно се въртяха на чиновете си. Той бавно и спокойно бе написал: „Искам моя учител да знае, че имам артрит и за това не мога да върша нещата толкова бързо, както другите. Но аз няма да се предам“.

Имаше още толкова много листове. И всеки от тях говореше за болка, мъка и страдание.

Ненова вече по друг начин гледаше на учениците си. Когато прочете какво са написали по тази тема, престана да крещи на децата. Тя стана по-милостива, състрадателна и всеотдайна.