Професорът погледна аудиторията над очилата си и каза:

– Не бива да забравяме, че благородниците от онази епоха не са си бършели носовете по същия начин, както го правим ние сега,….

В залата всичко замря, муха да бръмне щеше да се чу.

–  ….тогава не е имало носни кърпички, – завърши фразата професорът.

Забележката беше посрещната с бурен смях.

Интересно, ако простолюдието е използвало ръкавите на дрехите си за тази цел, какво ли са използвали по-богатите?

Беше края на деня и студът се опитваше да замрази всяко желание и надежда, но това не попречи на Надя и Христо да се отбият до шумното заведение на ъгъла. Тя често го засичаше „случайно“ край себе си, но щом решеше да го приближи, той навеждаше срамежливо глава и бягаше.

Днес не можа да избяга или вече се беше престрашил, но факта си е факт, двамата седяха на една маса и се гледаха дълго без да проронят дума от устата си.

Накрая Христо не издържа, усмихна се малко стеснително и тихо каза:

– Опитът ми в романтичния живот е много скромен. По-скоро това бяха случайни срещи без продължение.

– Разкажи ми нещо за себе си. Знам, че пишеш, но почти нищо не знам за теб, – насърчи го Надя.

– Както вече си усетила, аз …. съм много стеснителен. Не знам, просто така съм устроен. Това може би е страх да не бъда отхвърлен, защото погрешно съм разбран. Чувствам се по-сигурен, когато съм сам. Бях единствено дете и това ми харесваше. Ужасявах се, когато хората се опитваха да ми помогнат да си намеря приятели или ме канеха да си играя с други деца. Тържествата по празниците бяха кошмар за мен, тогава стоях в някой ъгъл и исках никой да не ме забележи.

– Ами в училище? – попита Надя.

– О, нямах нищо против училището. Там бях добре. Знаех какво се очаква от мен и го правех. Бях доста умен, според мнението на учителите. Справях се добре, дори спечелих стипендия …

– Бил ли си някога в пансион? – Надя се опитваше да го опознане, като се стараеше да не го засяга болезнено.

– Баща ми искаше да отида, но майка ми не бе съгласна и тя надделя.

Надя въздъхна дълбоко, не знаеше какво да каже.

– Проблемът е, – засмя се Христо, – когато седя до някоя непозната на вечеря, трябва да разговарям с нея и да проявявам някакъв интерес. За мен това беше ужас. Така се наложи да имам някой и друг флирт …

– Не мога да си те представя да флиртуваш, – призна Надя.

– Е,… и в двата случия те флиртуваха с мен, при това бяха доста напористи. Тъй като бяха приятни и привлекателни, за мен не беше много трудно да вляза в определената роля. А после нищо, докато не срещнах теб. Забелязахте още първия ден, когато дейде тук. Загоряла, красива, рошава и …. нещо в мен се преобърна. Почувствах се отмалял. Помислих си, че виждам най-прекрасното същество, което някога съм виждал….

– Невероятно, – възкликна Надя. – Отбягваше ме всеки път, а когато се опитвах да те заговоря офейкваше по възможно най-бързия начин.

– Да, но не знаех как да се държа с теб. Ти си толкова красива, изискана, ….какво общо би могла да имаш с мен? Бях много притеснен.

– Е, сега имаш много общо, – щастлива му се усмихна Надя, – много, много общо.

– Наистина, колко е хубаво, че си тук …. когато не те виждам, постоянно мисля за теб.

– Това е най- хубавият комплимен, който някога съм получавала.

– Не мога да повярвам, – каза неохотно Христо, – сигурно си получавала страшно много до сега!

– Да, но това, което ми каза има голямо значение за мен…..

Това беше само началото. Те бяха станали приятели.

Често родителството се превръща в поредица от ежедневни битки с детето, което води до нервен срив на майката и капризничене на детето.
И защо е всичко това?
Защото ние виждаме света и събитията в него по съвсем различен начин. Ако отчетем това, става много по-лесно да си взаимодействаме с детето. Можем да намерим решение и в най-сложните ситуации и най-важното е, че се прекратява „войната“ между родители и деца.
Представете си следната ситуация.
Вечер. Дете увлечено играе с новото автомобилче. Майката приближава и му казва:
– Време е за сън.
И чува възмутения глас на сина си:
– Не!
Майката започва дълго обяснява:
– Късно е. По това време всички деца са вече в креватчетата си.
Но това в ушите на детето звучи по-скоро, като „мама нещо разказва“.
Но може да се постъпи и така.
– Хайде да играем с това автомобилче. О, но то вече иска да спи. Хайде да го приберем в гаража и да го сложим да спи.
След пет минути детето ще е по-склонно да ви чуе и да иде в кревата.
Времето за децата е това, което преживяват или изпитват.
Ако искате да приканите детето да спи, може да се опитате да му кажете, че утре ще бъде нов ден и вие нещо ще правите, но това за него е лишено от детайли и активното му участие.
Много по ефективно е ако се разкаже за „неговото утре“ в подробности. Например:
– Утре ще се возиш на трамвая. Ще видиш слон. Ще си играете с Петърчо.
Тогава детето с желание очаква „утре“ и веднага се приготвя да спи.

Всеки човек помни 5-10 телефонни номера, които той често използва. В процеса на повторна употреба на номерата се използват различни видове начини за запомняне.
Какви са тези начини?
1. Рисунка на телефонния номер образувана от цифровата клавиатура на телефона. Квадрати, линии, триъгълници. Цялата тази информация е оформен като геометрични фигури.
2. Числата на телефоните в непосредствения им вид, както виждаме телефонен номер на хартиен носител. Това е зрителна информация.
3. Във вид на една фраза. Двеста и четиридесет и шест, седемнайсет, двадесет и три. Тук работи речевата памет, когато си спомняме добре отделните думи или кратки фрази.
4. Свързване към познатия информация. Мнемонически метод, който повечето хора използва. 906-917 – 41-906 63 – лесно се запомня, защото шест е обърната девятка, 917 – година на революцията, 41 началото на войната, 59 – годината на моето раждане. Познати, например, математическа константа – 3.14.
5. Групирането на лесни за запомняне комбинации от числа. 121 – 00 01 12 – 1 – 000 – 1. Често можете да видите как по реклами прегрупират телефонни номера, така че се получат по-прости за запомняне групи от цифри.
Комбинацията от тези методи, плюс повторната употреба на информация, многократно набиране на месеци или дори години, дава ефекта на запомняне „просто така“. И това е само за една дузина телефонни номера.

Още от времето на Чингизхан  е съществувал интересен метод за преодоляване на широки реки. Всеки войн е имал мека обработена кожа от козел или теле, по краищата на която през дупчици минавало здаво и тънко въженце. В кожата слагали дрехите и оръжието, след което война затягал въженцето. Получавал се голям добре затворен чувал, пълен с въздух.

Обикновенно връзвали чувала за опашката на бойния кон и плували държейки се за него. Израстнали край буйни реки, монголите лесно преодолявали по този начин всякакви водни прегради по пътя си. От тях някои казахи са заимствали споменатия метод.

Но основната маса казахи, от стари времена са използвали съвсем друг начин. Те вкарвали във водата освободените от товар коне наведнъж, като най-отпред пътували най-опитните и силни животни. В средата, пазени от майките си, прекосявали водата жребчетата. Хората правели салове от камъш и върбови клони и само малка част от тях използвали надути бичи стомаси и изсушени тикви.